Дневен хороскоп на Алена за събота, 07.12.2019

На 7 декември 2019 да почерпят

Стоянка игра, за да живее На 97 голямата актриса слезе от сцената на живота

Алкохолът е ключов фактор за оцеляването на човешкия вид

Турция се налага в Средиземно море

Турция втора по износ на сериали в света

Партиите вече доят две крави Формациите, прескочили 1% вземат по 8 лв. на глас от държавата, могат да получават и безлимитни дарения от бизнеса

Младенов награден и в Португалия

„Труд Уикенд“ – един вестник за два дни

По-скъп ток и нов доставчик от 1 юли

БАБХ крие отровните храни по наредба

Данаил Кирилов разговаря с Полфрийман за проблемите на затворите

Работник е пострадал сериозно, а други двама са леко ранени след експлозия в цех за производство на биогаз в Ямболско

Раздор за 50 000 лв. довел до убийството край езерото Вая Оставиха в ареста заподозрения за разстрела в Бургаско

Двама души са убити при стрелба в американска военна база във Флорида

“Другата България” на Волга

Днешните потомци на волжките българи в средновековни одежди.

През септември 1223 г. българите нанасят тежко поражение на татарите

Появата й е следствие на движението на втория син на Кубрат, познат под името Котраг от Приазовието на север

Волжка България е другата голяма българска държава през Средновековието. Разположена далеч от основните центрове на средновековните Запад и Изток, завладяна от Московска Русия в средата на ХVІ век, тя все още е недостатъчно позната. Трябва да се признае, че „Другата България“ е в „затъмнение“ и на своята християнска посестрима – нашата България на Балканите. Тази несправедливост трябва да бъде поправена, защото Волжка България не е мимолетно явление, а е съществувала като суверенна политическа и културна сила в продължение на векове.

Създаването на Волжка България е обгърнато с неизвестност, а сигурните данни за нея са едва от ІХ век. Появата u е следствие на движението на втория син на Кубрат, познат под името Котраг (може би епоним на българите котраги?), от Приазовието на север. Според византийските хронисти след краха на Старата Велика България “… Котраг с хората си преминал реката Танаис (Дон) и се заселил срещу първия брат…“ – призналия хазарското господство Бат-Баян. Желаейки да избегне хазарската заплаха, Котраговата българска общност поема към средното течение на голямата река Итил, чието име „Волга“ според някои произлиза от името „българи“. Българите влизат в етническа симбиоза с по-старо население с угро-фински и алтайски произход.

Най-пълните сведения за „другата България“ дължим на Ахмед ибн Фадлан, посланик на багдадския халиф Джаафар при българския владетел Алмуш през 921-922 г. Тогава волжките българи приемат исляма като държавна религия – както поради трайните си връзки с държавите в Средна Азия, огнища на средновековната ислямска цивилизация, така и по политически причини предвид зависимостта към Хазарския каганат. Ислямската религия на волжките българи би могла да бъде пример за мюсюлманите по целия свят – толерантност към хората с друга религия, жените на практика са имали равни права с мъжете, ходели са с открити лица, и т.н. Названията „България“ и „българи“ в трудовете на арабските автори се налагат за държавата на Волга, докато за нашата християнска България най-често се използва староиранското име „Бурджан“.

След упадъка на Хазарския каганат през втората половина на Х век волжките българи разширяват територията си. Състоянието на волжкобългарската държавност в през ХІ-ХІІІ век е сложно, вкл. със силни тенденции на политически сепаратизъм. Особено активни са отношенията с Киевска Рус, а след нейното разпадане с Владимиро-Суздалското (бъдещото Московско) княжество. Войните протичат при относително равновесие на силите и се редуват с дълги периоди на мир. Във Волжка България водещо е земеделието – обстоятелство, което опровергава тезата за традиционния номадизъм на (пра)българите. Волжките българи отглеждат зърнени култури (пшеница, жито, просо и др.) и не само се изхранват без проблеми, но изнасят големи количества. През ХІІ-ХІІІ век на няколко пъти съседните руски княжества се спасяват от глад благодарение на българското жито. Страната има развито скотовъдство, пчеларство, обработка и търговия на скъпи кожи, различни занаяти, металургия, производство на оръжие… Волжките български майстори строят каменни мюсюлмански храмове и обществени сгради. Талантът на строителите е ценен и в руските княжества – през 1230 г. катедралната църква в град Юриев е построена от архитект волжки българин. За съжаление, времето е пощадило малка част от културата на Волжка България, която е имала своите ислямски теолози, лекари и други учени, известни извън нейните предели. Испанският арабин ал-Гарнати, посетил страната в средата на XII век, твърди, че „българин“ означавало „учен, знаещ човек“.

Волжка България е сред първите страни, сблъскали се с грандиозната монголска (татарска) експанзия. През септември 1223 г. българите нанасят тежко поражение на татарите, които по-рано са разгромили обединените руско-кумански сили на река Калка. Страната привлича завоевателите с богатите си градове (Биляр, Болгар, Сувар и др.) и трудолюбиво население. Покоряването u поставя началото на експанзията, организирана от хан Бату за подчиняването на Източна и Централна Европа. През 1236 г. Волжка България е завладяна след тежки боеве. Още през 1238 г. волжките българи вдигат мощно въстание, което е жестоко потушено. Страната е включена в територията на „Златната Орда“, а Болгар е първата столица на могъщата империя. Предвид значимите приходи от Волжка България, татарските ханове предоставят известна автономия на някои местни владетели. През ХІV век е големият разцвет на град Болгар, възвеличаван като „Северната Мека“ на исляма – признание, което има своите проекции и днес. След татарското завоевание в земите на Волжка България прииждат големи маси кипчакско население, близко по произход и език до куманите. В сложния етногенезис на днешните казански татари обаче основа си остават волжките българи.

През първите десетилетия на ХV век израства Казанското ханство, наричано също и Болгарски „улус“ или „вилает“, което в значителна степен наследява традициите на Волжка България. Казанското ханство е част от мюсюлманския фронт срещу Московска Русия. На свой ред русите имат завоевателни стремежи към богатите градове и земи в Поволжието. Руският съвременник Иван Пересветов в едно писмо до цар Иван Грозни (1533-1584) пише, че „… Казанското царство е… райска земя с велико богатство…“ Още в началото на ХVІ век Казан е принуден да признае върховенството на Москва. Василий ІІІ прибавя към титулатурата си и „велик княз Болгарски“, съхранена от руските царе до падането на монархията през 1917 г. След серия от военни походи срещу Казан, предприети от цар Иван ІV Грозни, след двумесечна обсада на 2 октомври 1552 г. градът е подложен на общ щурм и превзет с големи жестокости. Казанското „царство“ престава да съществува.

В условията на възраждащия се през последните години волжки българизъм се появиха литературни и исторически творби („Дъщерята на Шан“, „История на Джагфар“ и др.) с претенции за автентичност, на които се се предоверяват много любители на историята, журналисти и писатели, а и отделни учени. Уви, става дума за исторически мистификации, макар и талантливо написани… У нас те са анализирани обективно от д-р Георги Владимиров, автор на серия научни книги за Волжка България, две от които бяха издадени през 2019 г. През последните десетилетия, макар и във все още недостатъчна степен, се развива научен и културен диалог между българските учени и колегите им в Казан.

Една от големите исторически загадки са евентуалните контакти между нашата България на Балканите и нейната посестрима на Волга. И, ако ги е имало, в какво са се изразявали? Двете български държави са знаели една за друга, но поради големите разстояния са нямали преки връзки, най-малкото подобни контакти са били инцидентни.

Парадоксално е, но нещата се променят след татарските завоевания в средата на XIII век, които иначе имат неблагоприятни последици за българите – и на Балканите, и особено на Волга. Предвид протежирането на търговското съсловие в „Златната Орда“, волжко-български търговци се появяват в Северното Причерноморие и на Кримския полуостров. През първата половина на ХІV в. арабските автори Ибн Батута и Абул-Фида съобщават за българи мюсюлмани в кримските градове и в Акерман (дн. Белгород Днестровски, Украйна) на устието на Днестър – град, който при цар Теодор Светослав (1300-1321) е под административната власт на Търново. Така се стига до „пресичане“ на дунавския (западен) и волжкия (източен) „българизъм“. За съжаление, по обективни причини тези връзки не търпят особено развитие.

Изследванията на нашите историци и археолози се радват на внимание от страна на научните среди в днешните републики Татарстан и Чувашия в състава на Руската федерация, наследниците на старата Волжка България. Взаимните политически и културни връзки обаче все още са спорадични. Тяхното развитие е необходимо, още повече, че потомците на волжките българи продължават да се вълнуват от своите корени, а и от България като родствена и приятелска държава.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.