Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски“, пред „Труд“: Виждам хората изключително стресирани и уплашени

Такова тежко деяние, като двойното убийство в Сандански, не е резултат на хрумка в момента. За да се стигне до такава тежка развръзка, има много, много предистория, свързана с агресия в семейството

Пандемията, която скова планетата в продължение на месеци, а краят не се вижда, изважда на преден план много нови проблеми на обществото, а обостря стари болежки. Стават ли българите по-нестабилни, травмирани от морето от мрачни новини, от събитията, от непрекъснатото присъствие на хвърчащи линейки със пуснати сирени? Увеличива ли се насилието в семейството и драмата в Сандански плод на какво е - на стреса или на по-дълбоки проблеми? Защо българите продължават да смятат коронавирусната пандемия за измислица? Това са доста сериозни теми, за които си струва да се говори.

- Въпреки че България вече е на първите места по смъртност, а пандемията се разпространява с огромна скорост, продължава да има прекалено много хора, които не вярват не само, че COVID-19 е опасен вирус, но изобщо не вярват, че той съществува. Простете за наивния въпрос, но смятате ли, че е опасен този вирус, доктор Гълъбова?
- Освен чисто професионално, аз вече съм и експерт от опит относно коронавируса. Така че мога да споделя и личния си опит.

- Това означава, че вие сте преодолели заболяването, нали така? Как премина вашата среща с вируса?
- Моята среща с болестта, слава Богу, не беше толкова драматична, в сравнение с това, което съм прочела и което знам за тази болест. Образно казано минах по тънката лайсна, но не беше никак леко - с много изразен болков синдром. Дни наред имах чувството, че ме боли всяка една молекула от тялото. Това е нещо, което като болка не бях изпитвала никога досега. Разбира се изчезналото обоняние и вкус като симптоми бяха налице, но преживях и една много тежка адинамия (силно понижена двигателната активност, б. р.). Една пълна невъзможност в рамките на пет-шест дни изобщо да стана от леглото. Казвам, че минах по тънката лайсна, защото това, което чувам, виждам, чета, и което мои близки и познати преживяват, наистина е много по-сериозно. Иначе аз имам обяснение защо хората не вярват, но искам да им кажа, че трябва да вярват. Има такава болест и тя може да протича, при определени обстоятелства, наистина много тежко.

- Какво кара някого да си затваря очите пред нещо, което е реалност, което застрашава живота му и този на близките му? 
- Това е един от психологическите механизми на защита и нашето съзнание го включва, когато се сблъсква с нещо много тежко, много сериозно, с нещо, което е крайно неприемливо и нежелано от нас. Това е един от по-примитивните психологически механизми и на пръв поглед е нелогично хората от двайсет и първи век, които са толкова информирани, да използват този примитивен психологически механизъм.

- Но българинът го прави.
- Да, защото при нас това е обяснимо. В българското съзнание всичко, което се родее с магическото е за предпочитане. У нас магическото, мислене е все още много силно развито. Ние почукваме на дърво, стискаме палци, въртим се три пъти като черна котка ни мине път - изобщо имаме такива едни дребни ритуали в ежедневието, които показват, че още сме подвластни на магическото мислене. Отделно от това сме традиционно много недоверчиви като хора и крайно недоверчиви към нашите институции.

- Забелязал съм, че напоследък магическото ни мислене се надградило по един технологичен начин. Не вярваме, че има коронавирус, защото вярваме, че искат да ни контролират чрез чипове.
- Да, разбира се - нали сме двайсет и първи век, затова към магическото мислене се включиха 5G-технологиите, чипирането. Това са щипките сол и пипер в тон с времето на нашето магическо мислене и всичко това мотивира, за съжаление, една не малка част от хората да не вярват в съществуването на вируса. Има и нещо друго. Доверието е едно, а дали се спазват мерките - друго. Свидетели сме как нашата по-слаба дисциплина взема превес. Има хора, които не вярват изобщо в пандемията, но имат съвест и си спазват мерките. А тези, които и не вярват, и не спазват мерките, са хора, които за съжаление могат и стават разпространители на инфекцията и така заплашват и себе си, и околните.

- Имаше един случай в софийското метро, при който полицията арестува човек, който не носеше маска, отказва да я сложи демонстративно, но и отказва да си даде личната карта. След като записът изтече в социалните мрежи, огромна част от потребителите застанаха на негова страна, защото това било „полицейско насилие“, „нарушаване на човешки права“. Кое кара хората да защитават човек, който наистина може да бъде заплаха?
- Да, гледах това видео. За мен това поведение на този мъж е неприемливо. Дали вярвам или не вярвам в нещо, е моя лична работа, но смятам, че като член на това общество имам задължения. И понеже по природа съм дисциплиниран човек и предпочитам да спазвам писаните и неписаните норми, вместо да разсъждавам свободно по темата дали трябва или не трябва, защото когато се борим с една заплаха, трябва да сме единни. Да не говорим, че когато полицай ти поиска документите, според Закона за българските лични документи, си длъжен да го предоставиш и да се легитимираш. Забелязала съм, че голяма част от българите не изпитват уважение към законите и обичат да ги коментират. Заедно с това обаче, когато дойдат избори, най-недоволните от законите, и най-коментиращите ги, са тези, които не отиват пред урните да гласуват, а отиват за гъби, за риба или Господ знае къде, като обясняват, че от тях нищо не зависи. Това двойнствено поведение за мен е абсолютно неприемливо. Аз също не харесвам много неща, чувствам недоволство от много неща, също изразявам позиция, която винаги защитавам с аргументи, а не с лични квалификации и нападки, и затова не съм пропускала избори за тези трийсет и една години на демокрация. Гражданската позиция не приключва само с това да изразяваш недоволство, да коментираш и само да критикуваш, а като гражданин имаш задължение да вършиш някои неща, даже да не ти харесва.

- Казват, че няма за кого да се гласува?
- Хайде холан, при такова богатство от партии в България, чак пък да няма за кого да се гласува. Друг е въпросът дали един избирател се е запознал с всички платформи, с всички политически субекти.

- Е, вие много добре знаете, че огромна част от кандидатите за депутати не четат собствените си платформи, камо ли избирателите.
- Така е. Нещо повече, дори вече избраните народни представители не четат законопроектите, дори предложенията за промяна в конституцията, под които се подписват и смятат, че това е нещо нормално, пък какво остава за някакви платформи.

- Да се върнем към пандемията. През март месец, когато тъкмо се зароди първата вълна, с вас разговаряхме и вие казахте, че психологическите последици от кризата ще бъдат много по-тежки и по-продължителни. Забелязвате ли вече това като събитие?
- Да, забелязват се и това, което с колеги забелязваме и обсъждаме е, че сега симптомите са много по-тежки, отколкото през месец март. Тогава бяхме под карантина, стояхме затворени, но тогава нямаше толкова болни и почти никой не познаваше човек, заразен с вируса. Сега всеки човек има в своя личен кръг поне един, който е преболедувал, боледува и при това боледува тежко. Отделно много от нас вече имат близки колеги, приятели, които за загинали от болестта. Много хора губят свои близки, независимо дали е от коронавируса или заради проблеми в здравеопазването, защото всички сега лекуват ковид и няма възможност, време или желание да се обърне внимание на другите болести. Виждам как хората са изключително стресирани, изключително уплашени, и докато по време на карантината през март бяха стресирани от това дали ще загубят работата или не от нещо, което изглежда имагинерно, сега хората са стресирани от това да не се разболеят, да им се наложи да търсят лекар, дори заради друга болест, защото се вижда, че нашата здравна система има много проблеми. И да, сега хората са в по-тежко психическо състояние, отколкото през март месец.

- Как се проявява това състояние? Вече сме свидетели на много случаи на агресия в семейството, в блока, в квартала - обсебване от мерките за сигурност, от страх, от това, че са нестабилни.
- Да, да! Определено има завишаване на агресията, има много невротични състояния, има ръст на всички психически заболявания, които са свързани с повишения стрес - остри стресови реакции, посттравматичните стресове, панически разстройства, депресивни епизоди. Слава Богу, няма ръст при психозите, но не го и очакваме. Определено при заболяванията, свързани със стрес, има ръст. Много сериозни нарушения на съня, нежелание за общуване и както много често казват пациентите, „Докторе, помагай, защото усещам, че нещо психясвам. Усещам се на прага на лудостта!“. Хората не се чувстват комфортно. Ето, сега идва Коледа, но го няма това оживление, както сме свикнали. Няма го това предколедно пазаруване, това шлайкане по улиците. Хората са свити, увити в шалове, маски, гледат се враждебно, пазят се. Ситуацията е много, много различна в сравнение с месец март.

- Смразяващата драма в Сандански, в която майка уби двете си деца, може ли да е плод на тази психоза или резултат на друго заболяване на българското общество?
- Запозната съм със случая от това, което излиза чрез медиите. От практиката ми като експерт по съдебна психиатрия, знам и съм сигурна, че това, което виждаме, е само върхът на айсберга. Такова тежко деяние не е резултат на хрумка в момента. За да се стигне до такава тежка развръзка, има много, много предистория. Разчитам, че разследването ще доведе не само до това да се знае кой е извършителят, а и какъв е бил мотивът. Такива тежки деяния се извършват от хора, които са били подложени систематично на агресия, на насилие. А с насилието в българското общество имаме огромен, ама наистина огромен проблем. Първо, защото то е много широко разпространено. Второ, защото нашето общество няма чувствителни рецептори да възприеме и да интерпретира определен вид действия като насилие. За нас е доста нормално да не пускаш жена си да се вижда с приятелки. За нас е доста нормално, когато съдът ти присъди родителските права - тук вече жените са в ролята на насилници, защото това да не даваш на бащата да вижда децата си години наред, също е форма на насилие. Има и още много други неща, които нашето общество не ги интерпретира като насилие, а те са си насилие. В това отношение ние имаме много голям проблем. В българското семейство не се говори. Това също е вид насилие. В българското семейство се крещи и се раздават шамари. Другият вариант е да се купуват маркови играчки на децата, да им се задоволяват максимално материалните потребности, но да не се отделя време да се говори с детето. „Как ти мина деня? Я, ми разкажи какво стана в училище? С кои приятели ще излизаш?“ - това са елементарни въпроси, които могат да стоплят много. Българските родители са уморени, те оцеляват и упражняват системно насилие над децата, като не им обръщат внимание. Много са нещата, които довеждат до едно такова поведение, като това, на което станахме свидетели.

- Мълчанието ли е в основата на драмата в Сандански?
- Не мога да си представя, че в малък град като Сандански, ако всичко това, което се пише е вярно и се е случвало в това семейство, не мога да си представя, че това не се е знаело. Никой не проявява интерес и не се е намесвал. Защо? Ами, те там да се оправят, това са семейни работи. Не, когато има насилие, това не са семейни работи. Ние трябва да свикнем със съвсем друг вид поведение. Когато чуем, че в съседния апартамент се чуват крясъци, скандали, трябва да звъним в институциите. Но и тези институции трябва да откликват.

- То, там е проблемът. Знам за много случаи, когато съседът се намесва или свидетел заявава пред съда и след това той става лошият, а тези с насилието продължават да се насилват в хармония. Накрая и институциите не си вършат работата.
- Този проблем с институциите е част от общия проблем. Нали тази институция е съставена от хора, които реагират по един и същи начин и у дома, и на улицата, и в институцията. Те са си такива и ако мълчат и в блока, и на улицата, ще мълчат и на работното място. Ние трябва като общество да свършим много работа и тези институции да се изпълнят с хора, които са активни във всяко едно отношение. Как очаквате една жена, която у дома е обект на домашно насилие и тя ако е свикнала да бъде насилвана и това да бъде нещо нормално, как очаквате тя в качеството си на служител в институцията да се държи по друг начин? Няма да стане.

- След този коктейл от пандемия, икономическа криза, психологическа и нравствена криза, кога ще видим светлината в тунела?
- Трябва много работа и нещата се случват много бавно, затова трябва да имаме търпение. Специално проблемите с насилието са от цивилизационно естество, а решаването на проблемите от този тип изисква работа на няколко поколения. Трябва да сме наясно, че всеки трябва да свърши собствената си работа, след това и обществото ще си свърши неговата работа, защото всички сме частички от по-голямото. Всеки от нас трябва да води своята си битка и резултата ще го видим много по-късно. Няма да стане сега, нито след два месеца и две години. Наистина проблемът е цивилизационен.

Нашият гост
Д-р Цветеслава Гълъбова е родена през 1966 г. в София. Възпитаник e на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и световно стопанство (2006). От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, започвайки от ниво ординатор и преминавайки през началник на отделение за мъже с остри психози. В момента е директор на лечебното заведение. Национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.

Коментари

Задължително поле