На 16 февруари 2019 да почерпят

Нишан Джингозян: Голяма част българите във Великобритания няма да получат статут

ЕС с пакет от мерки в помощ на сделката за Брекзит на Тереза Мей

Брекзит е с все по-неясна съдба “Голдман Сакс” дава прогнози 50/50 за успех на премиера

НАСА обяви марсоход за мъртъв Последният му контакт със Земята бе през юни м.г.

Медведев пристига у нас на 4 март

Андрей Ковачев: Пакетът „Мобилност“ остава за следващия Европейски парламент

Тодор Чобанов: Няма недостиг на места в детските градини, проблемът е в яслените групи

Митьо Очите кацна на летище София

Мадуро преговаря тайно с Белия дом Надява се скоро да се срещне лично с Тръмп

Авторите на разследването за руския агент „Федотов”: Българските тайни служби са инфилтрирани от руското разузнаване

Столтенберг и Лавров не постигнаха съгласие по договора за ракетите

Турция ни предаде Митьо Очите

АПИ сменя пътните табели към границата със Северна Македония

Полицаи хванаха 13 афганистанци край ямболско село

Еврошампионът по борба Анатолий Гуйдя: Не може да станеш добър, ако не си самокритичен

Анатолий Гуйдя е европейски шампион по свободна борба от Рига 2003. Роден е в Молдова, а след като получава наше гражданство печели общо 7 медала за България, включително и сребро от Мондиал 2007. Бори се също в германската Бундеслига и с три различни отбора става шампион – „Люкенвалде“, „Аален“ и „Вайнтгартнер“. Остава на тепиха до 38-годишна възраст (сега е на 41 г.). Има икономическо образование, но завършва и Висшия спортен университет в Кишинев със специалност „мениджмънт“. Бивш национален треньор на Молдова, а последните три сезона води представителния отбор на Румъния. Шампионът доведе своите възпитаници за турнира „Дан Колов – Никола Петров“ тази седмица в „Асикс Арена“ и даде специално интервю за в. „Труд.

– Треньорската ви кариера е твърде кратка, но на успехите би завидял дори специалист с дългогодишна практика. В Рио 2016 изведохте натурализирания руснак Алберт Саритов до първи медал от олимпиада след 28-годишна пауза в свободния стил за Румъния. Имате и три отличия от европейски първенства след суша от 4 г. Как успяхте?
– Не беше никак лесно. Със Саритов, специално работех последната година преди игрите. В началото имах доста проблеми с момчетата. Нямахме успехи и всеки се оправдаваше с нещо. На един възстановяването му не било на ниво, на друг времето не му стигнало за подготовка… И колкото и да им обяснявах,че ние спортистите сме като воините – трябва да излезеш на тепиха и да оставиш там сърцето си. А ако загубиш да е достойно, после победата ще дойде бързо. Не го разбираха. Така на един турнир в Дагестан претърпяха пълен крах. И реших да им покажа. За два дни свалих 3 кг и влязох в категорията, а ми оставаше месец до навършването на 39 години. Спечелих 4 срещи, три от които с технически туш. На финала бих по точки и станах първи. Срещата беше последна, кулминацията на състезанието. Още си спомнят за нея (смее се). Дори в местната преса излязоха заглавия: „Гуйдя ще спасява отбора си“. Всъщност оттогава се промениха и отношенията ни. Момчетата видяха, че ако вложиш сърце, мислене и положиш труд резултатите не закъсняват.

– Освен че им въздействахте чисто психологически какво друго променихте в подготовката им. Взехте ли нещо от българската школа?
– Разбира се, та аз за България съм се борил 12 години. Наложих някои промени при изпълнението на различни техники. Преди това румънците залагаха много на физическата подготовка. Тя е важна, но трябва да е в точно определен момент. Освен това въведох спортни дневници. Всеки състезател да си пише тегло, пулс, кръвно налягане, време за тренировки, контролни борби, победи, загуби, точки….

– А ако излъже?
– Лъже себе си. После ще си проличи на тепиха. Това развива самоконтрол. Не може да станеш добър, ако не си самокритичен. Между състезател и треньор трябва да има силна връзка. Един спортист не е машинка с мускули. Той трябва да знае защо прави дадено нещо и до какъв резултат ще доведе. Оттам и връзката ни става по-силно. Треньорът трябва да е твърд, но и да е като баща и приятел със състезателите си.

– Как се справяте с личните треньори. В индивидуалните спортове винаги има напрежение кой състезател да попадне в националния отбор и кой не.
– Всичко пиша. Водя стриктна статистика. И аз съм имал такива случаи. И когато поискам да си сверим цифрите – отсрещната страна мълчи. Трябва да говориш с аргументи, а не с емоции, както и направих. Не може, например, състезател да направи 33 тренировки за месец, да отиде на два турнир, да спечели 3 срещи и да вземе едва 3 точки. Всъщност Румънската федерация по борба в момента е много добре структурирана и контролът е изключителен – всеки се отчита на следващия орган над него. А досегът ми с президента е много рядък, освен ако не се наложи да обсъждам нещо кардинално. В началото на годината пишеш подробен план за целия сезон и какви резултати очакваш да получиш. Ако претърпиш провал, даваш писмени обяснения точно за къде и какво са похарчени парите. Всичко се обсъжда и на общо събрание – влизаме в 9 часа сутринта, а излизаме в 23 часа вечерта.

– Със сигурност следите и българската борба. Къде са ни проблемите?
– Има големи пропуски в подготовката на подрастващите, например. Липсват млади и добре подготвени специалисти, недостатъчни инвестиции от страна на държавата. Всеки неуспех е свързан и с ограничено финансиране.

– А мотивацията?
– Тя е свързана до голяма степен с финансирането. Но може един състезател много добре да е осигурен и да не направи нищо. Основното, разбира се, е системна и усърдна работа, без прекъсване!

– В отбора ни вече има чеченец, чието мислене доста се различава от нашето. Али Умарпашаев е дошъл с мисия – да стане шампион и ежедневието му е подчинено на това. В залата е дори в почивни дни….
– Добре ми е познат този манталитет. В Чечня, Дагестан е сърцето на свободната борба. Има наплив от борци и изборът е голям. Там чакат на опашка, за да влязат и тренират в залата. Затова всеки гледа да е стриктен, дисциплиниран и да се старае, защото и за най-малкото ще бъде изгонен и отива на същата тази опашка. Освен това родителите от най-малки възпитават децата си на мъжки характер. Бил съм свидетел, как момче се оплаква на майка си, че е било бито. Реакцията беше: „Отивай и се оправяй сам“. Няма хленчене. А бащите много рядко си позволяват да прегръщат синовете си. Но това не значи, че детето, когато отиде на състезание, сърцето на таткото не трепва. Напротив. Преживява заедно с него.

– Имате син на 5 години, интересува ли се от борба?
– Да, Даниел. Идва с мен в залата, харесва му. Но още е малък. Нека сам да направи избора си, както и дъщеря ми Кристина, която е на 11 години и се занимава с танци. Всъщност семейството ми живее в Молдова. Там са всичките ни близки и има по-добри условия за тях. А дори и да бяха с мен в Румъния, пак нямаше да сме заедно, защото аз постоянно съм по лагери или състезания.

– Имахте предложение да поемете и националния отбор на България, не се съгласихте. Защо?
– Дойде в неподходящия момент, преди олимпиадата в Рио 2016. Вече бях поел ангажимент с Румъния. А и брат ми Иван се бореше за румънците. Имаше нужда да му помагам. После той сам ще се оправи в живота.

– Олимпийският медал е най-големият ви успех досега, чувствате ли удовлетворение?
– Като спортист не успях да се кача на почетната стълбичка. Три пъти взех квота за игрите и веднъж отидох. В Лондон 2012 станах десети. Сега в Рио 2016, когато Алберт Саритов взе среброто изпитах наистина душевно удовлетворение. И си казах: Най-накрая успях! И благодарих на избора си да остана с румънския национален отбор. Но не спирам да мечтая, искам още. Искам титли от олимпийски игри, от световни и европейски първенства.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.