Закоравели терористи могат да се възползват от социално-половата либерализация на достъпа до Европейския съюз

Каква е приликата между Стокхолмския синдром и Истанбулската конвенция? Какви са скритите подводни ями в наглед хуманния документ, защитаващ жените от насилие. И не на последно място – възможно ли е Истанбулската конвенция да даде тласък на световния тероризъм. За тези и други проблеми разговаряме с топспециалиста по антитерор Христо Смоленов.

- Г-н Смоленов, свидетели сме на една нова революция в обществото. Или на опитите тя да бъде наложена… Става дума за т. нар. джендър-революция. Не е ли всичко това доста странно и смущаващо?

- Не знам какво е имал предвид Хавел с термина „нежна революция“. Но очевидно не е било точно това, което наивните ентусиасти смятаха, че предстои в края на 80-те години от миналия век. Едва ли всички очакваха, че след края на Студената война ще започне странна джендър-революция. Тя руши традиционните ценности и отношения, но най-вече си поставя за цел създаване на нова порода човек. А съпътстващата промяна не е просто социална, а „социално-полова“, в духа на приетата по-късно Истанбулска конвенция. Тя вече раздели обществото както един Манифест от по-миналия век, който започва с думите: „Призрак броди из Европа…“ Сега отново призрак броди из стария континент. Това е призракът на амбициозна идеология, която нагнетява нов тип фанатизъм и поражда джендър-радикализацията. Основно противоречие вече не е дилемата капитализъм-социализъм. Новите напрежения са по оста между консерватизма и „социално-половия“ експеримент на либерализма. Напоследък – около тридесет години след „нежната“ революция – нещата все повече загрубяват. Така става винаги, щом борбата за власт подмени съдържанието на борбата за справедливост.

- Къде виждате подводните камъни в Истанбулската конвенция?

- В документа има много различни пластове, както и остри подводни камъни. А освен това има „Обяснителен доклад“, който съпътства текста на конвенцията, но не е доведен до знанието на широката общественост… Смятам за неморално да се настоява за приемане на разпоредби, които май нарочно не са разяснени на хората. Защото ако ги разберат в подробности, същите тези хора ще се чувстват предадени. Ще се стреснат заради децата си и ще се усетят като заложници. Засега малка част от обществеността реагира като при Стокхолмския синдром: изобразява влюбване в похитителите, белким заплахата се размине. Тези доверчиви люде са изпълнени с необяснима вяра, че живеят в най-добрия от всички възможни светове. За тях джендър-операторите са нещо като модерни и приветливи вестители на „социално-полово“ разнообразие. А разнообразието е подправката на живота, както гласи една английска поговорка.

- Що е то „джендър“ и има ли почва у нас?

- На английски думичката „джендър“ означава първо на първо граматичния род на останалите думи: мъжки (той), женски (тя) и среден род (то). Само че (то) се използва за неодушевени предмети, които преобладават в лексиката на английския. Но нима заради това българите трябва да престанат да говорят за света (той) в мъжки род, а за именуване на пролетта и любовта (тя) да се откажат от женския род? Нима майчината ласка може да се забрави, защото - видите ли - Истанбулската конвенция изобщо не си прави труда да я изтъкне пред други „социално-полови роли“?! Не виждаме акцент върху майчинството и неприкосновеността на децата – а точно такъв приоритет би следвало да включва основното съдържание на документа. Интересен пропуск, на фона на педантично-пластмасовото му многословие...

- Оказва се, че като страна, подписала Истанбулската конвенция, България тръгва сляпо да подражава на някои други страни…

- Ако маргинали в Обединеното кралство практикуват хормонално забавяне в съзряването на деца, за да можели на 13-14 години те сами да изберат своята джендър-идентичност – нима сме длъжни да подражаваме на това заради кефа на Съвета на Европа. Наскоро в английско училище уволниха учител по математика заради това, че е поздравил девойките от неговия клас с думите „Браво, момичета!“ , вместо да използва среден род – като за неодушевени предмети. Значи ли това, че сме длъжни да въведем тази мода и у нас, в духа на криворазбраната цивилизация? Това е насилие над природните фактори, което обрича устойчивото развитие на човешкото общество. То става заложник на чудовищни експериментатори в диапазона от Троцки до Менгеле. Нека си спестим „революционните експерименти“ със самите устои на човешкия род и християнската цивилизация. Децата са най-красивото доказателство за божествен код в природата – нека запазим неприкосновеността им и природните им права на майчина обич и бащинска грижа.

- Факт е, че все още доста държави не са ратифицирали конвенцията. А в тези, които са я ратифицирали, да не би да е секнало насилието срещу жените?

- Изневерявайки на традиционния си консерватизъм, британската общественост направи вече знакови джендър-компромиси. Но дори в родината на Дарвин не са се втурнали да ратифицират Истанбулската конвенция. И май не се навиват да го сторят, а вместо това обмислят - заедно със страни от Вишеградската четворка - някакъв алтернативен документ. Обединеното кралство прилича на заложник, който тръгва да се спасява – явно превъзмогнал парализиращия чар на Стокхолмския синдром. По такъв начин реагират и агитаторите в полза на Истанбулската конвенция. Това би било социална гротеска, ако не беше страшна манипулация. Гротеска е въодушевлението, че най-после грубияните ще престанат да бият жените. А че такова насилие е недопустимо – в това никой изобщо не се съмнява. Българските закони са категорични в това отношение. И манталитета на народа отхвърля с омерзение този тип поведение. Фактът, че други страни са ратифицирали Истанбулската конвенция, не се отразява автоматично на положението на жените. Правозащитници изтъкват, че в Турция например, след приемането на документа над 400 жени са били убити по време на бракоразводните им процеси. В Германия конвенцията изобщо не предотврати новогодишното изнасилване на стотици германки на Кьолнската гара. В духа на политическа коректност и медиите, и полицията се опитаха да го премълчат.

- Оказва се, че у нас отдавна вече действат проводници на т. нар. радикален джендъризъм. Как се случи това?

- Европа отдавна проявява белези на обобщен Стокхолмски синдром. И не е чудно, че у нас действат интернационално финансирани ентусиасти, които са фенове на радикален джендъризъм. И в също такава степен тези среди са враждебни към всичко патриотично, към народа си и неговите усилия да оцелява с достойнство. Сигурно враждебността им носи точки и грантове. Но това е „бял кахър“, на фона на програмираната манипулация, за която споменах по-горе. Манипулация, която преднамерено използва психологичните ефекти на Стокхолмския синдром, за да поставя детската душевност в зависимост от чужди мераци… Представете си как неукрепналата детска психика би реагирала на джендър-агитация, извършвана в училищата. И то от евро-проповедници с имунитет и привилегии, по силата на конвенция. (Подписалите документа бивши и сегашни не обелват дума за претенциите на джендър-операторите да имат нещо повече от дипломатически статут, и безконтролно влизане в страната и училищата.) Защо е тази странна фиксация върху училищата? Дали говоренето пред ученици е нещо, за което проповедниците следвало да бъдат освобождавани от отговорност? Като че ли ще става дума за невролингвистично програмиране на децата. Нали не смятате, че методите за форсирано психологическо въздействие са само филмова измислица? В Обяснителния доклад, който е неразделна част от конвенцията, има претенции за привилегии, имунитети и слабо контролиран достъп до най-съкровеното - децата на България. Това обяснява твърдата съпротива на мислещия народ срещу планираното посегателство над младото ни поколение. Няма да се огънем!

- Какви други уловки се крият в Обяснителния доклад към конвенцията?

- В Обяснителния доклад има и такава клауза: ще сме задължени да приемаме „недокументирани мигранти и бежанци“. Достатъчно било те да се позовават на своята джендър-идентичност. Щеше да е анекдот за характера на Брюкселското гостоприемство, ако не носеше заплаха от инфилтриране на терористи. И то в страна, която е външна граница на Европейския съюз. Неуместно и опасно е да подценяваме способността за мимикрия на глобалния тероризъм. Той е разпределена система, която поражда мрежов „живот“ с удивителна адаптивност.

Той се възползва от кризата с бежанците, за да пласира симпатизанти и дори оперативни кадри из цяла Европа. Истанбулската конвенция е писана преди кризата и изобщо не отчита поуките от този демографски потоп. А те са, че „Един гледа сватба – друг брадва…“ Опасявам се, че тероризмът вече е съумял да проникне в системата от институции, правозащитни инициативи и неправителствени организации, с които Европа толкова се гордее.

- Моля ви, дайте примери в подкрепа на това твърдение.

- Първият е свързан с терориста, окървавил Коледния базар в Берлин. Той успява да изчезне от централния булевард Курфюрстендам, пътува до Хамбург, където следите му се губят. (Вината, изглежда, не е на полицията, а по мнението на експерти се дължи на политическа намеса в работата й.) Едва в Италия един млад полицай с риск за живота си успява да застреля атентатора. Вторият пример е с терориста от Ансбах, Германия. Дошъл е в Европа като „недокументиран мигрант“, заловен в България и разпределен в един от центровете за бежанци. Там е обект на персонално внимание и грижи от страна на ноторно известна „правозащитна организация“. Тя оказва натиск върху властите за уреждане на статута му; след това той заминава за Ансбах в гостоприемна Германия, където се опитва да взриви младежки празник. Самоделното му взривно устройство експлодира, малко преди да успее да се смеси с веселящото се множество. Остават трудни въпроси за характера на отношенията и предпочитанията на тукашната НПО точно към него, или към неговия типаж. Ако се направи оценка на риска, изводите могат да бъдат направо стряскащи. Закоравели терористи могат да се възползват от социално-половата либерализация на достъпа до Европейския съюз. България има интерес това да не се случва през границите, за които ние носим отговорност. А конюнктурно-политическа намеса отвън в нашата зона на отговорност може да е неволна услуга за международната престъпност.

- Не е ли Истанбулската конвенция едно изхвърляне под знака на „политическата коректност“?

- Така е. И то от времето преди да се развихри трансконтиненталната далавера с мигранти, носещи милиардни приходи на същите среди, които организират и наркотрафика. Ето така стоят нещата с последиците от безкритичното приемане на конвенцията. Нещо, което дори не са си направили труда да преведат като за пред мислещи хора... Крият ли го от нас, или се притесняват от масово негодувание? Мрънкат, че трябвало да се отговаря само с „да“ или „не“ на въпрос дали приемаме побоя над жените. Мисля, че обиждат природно интелигентния българския народ. Колкото е обидна и беднотията, в която той едва свързва двата края. На този фон горната дилема е още по-нелепа – и нравствено, и логически. В древността един мъдрец попитал опонента си: „Ти престана ли да биеш баща си?“ По такъв начин опровергал мнението, че на всеки въпрос може да се отговори само с „да“ или „не“. Просто „да“ означава признание, че отговарящият е биел баща си, но после престанал. Докато „не“ означава, че продължава да го бие… Напомням тази случка отпреди хиляди години, за да подскажа, че мислещите хора не бива да се подценяват. Нюансите са важни – светът не е само черно и бяло.

- Каква може да бъде тук ролята на България?

- Уместно би било от България да стартира Международна Харта за неприкосновеност на децата, майчинството и училищата. В нея да се обединят принципи за физическа и ментална неприкосновеност, свобода от психологически тормоз, отхвърляне на насилието не само над телата, а и над душевността на младото поколение, което е в прицела на глобално-организирана престъпност.

Нашият гост

Христо Смоленов е експерт по антитероризъм. Инициатор е за създаването на “Екогласност” и на Русенския комитет през 1988 година. Бил е парламентарен секретар на Министерството на отбраната през 1995-1997 г. и народен представител в 38-ото Народно събрание. Специалист е по логика и евристика. Доцент, доктор в Института по металознание, съоръжения и технологии към БАН. Завършил е Московски държавен университет “Ломоносов”. През 1991 г. е стипендиант на фондация “Александър фон Хумболт” в Германия, а преди това гост-професор в Университета на Монреал (Канада) и в Католическия университет на Америка във Вашингтон. Бил е треньор по карате на първите групи за борба с тероризма.