Ето как възниква русофилството в България

Иван III - от него тръгва българския мит за Дядо Иван, със съпругата си София (Зоя) Палеолог, която мнозина смятат за автор на концепцията „Москва - Третия Рим“.

Великата княгиня София - прабабата на Иван Грозни, е с българско потекло - тя е праправнучка на цар Иван Асен III и на Велбъждския деспот Деян

„Дядо Иван“ е реална личност - Великият московски княз Иван III

Енциклопедичните и справочни издания определят русофилството като обич към Русия, към руския народ, руската култура, руската православна традиция. В колективното съзнание на българския народ, като психологически феномен русофилството възниква приблизително столетие след попадането ни под османско владичество и е свързано с надеждата за освобождение с помощта на руския народ, олицетворяван в мита за „Дядо Иван“.

„Дядо Иван“ обаче не е митична фигура, а реална личност - Великият московски княз Иван III. От школските учебници знаем, че стремежът на Русия към Цариград и проливите, а оттам - и към прилежащата част от Балканския полуостров и Мала Азия с компактно православно население, произтича от икономически и военни императиви за излаз към „топли“ морета, за осигуряване на незамръзващо пристанище. През XV век обаче Московското княжество е континентална държава; търговските си връзки осигурява по суша: чрез посредничеството главно на потомците на Волжска България на Изток; и посредством търговците от градовете на Ханзата на Запад. Едва към края на ХIХ век, в района на град Мурманск, Русия започва да изгражда сигурно и незамръзващо пристанище, обезпечаващо u свободен достъп до световния океан.

Действителната причина за руските претенции към Цариград всъщност е легитимна. След разгрома на Византия от турците през 1453 г. мнозина византийски сановници и книжовници намират убежище в единствената, значима тогава, православна държава - Московското княжество. В нарастващата мощ на обединените руски княжества под скиптъра на московския владетел, те виждат възможност за прогонване на агаряните от Константинопол и възстановяване на православна Византия.

В историческата литература, за най-ярко въплъщение на формиращата се идеология на правоприемство с Византия, се счита новият герб - двуглавият орел и новият титул - Велик княз. Печатът с двуглавия орел на една от грамотите, издадена през 1497 г. от Иван III, се смята за първото, установено досега историческо свидетелство. От края на ХV век двуглавият орел вече постоянно присъства като руски държавен символ. Именно по времето на Великия московски княз Иван III (1440-1505 г.) възникват идеите, които по-късно окончателно оформят официалната идеология на Руската православна държава.

Едно от най-поддържаните в историческата литература становища относно заимстването на двуглавия орел от Византия е, че приемането му като държавен символ се утвърждава след като овдовелият през 1467 г. Иван III се жени за Зоя (София) Палеолог - племенница на последния византийски император Константин ХI Палеолог, загинал през 1453 г. в битка с турците по време на отбраната на Константинопол. Руският престол по такъв начин започва да се счита за правоприемник на византийския по силата на кръвното родство.
Идеята за този брак принадлежи на римския папа; той се надява чрез брачния съюз да наложи на московския княз да приеме унията. Бащата на Зоя - Тома Палеолог, е последният владетел на деспотство Морея (Пелопонес). От настъпващите турски пълчища той намира убежище заедно със семейството си в Италия, където се ползва от покровителството на папата. Преговорите за брак с московския княз продължават три години. На 12 ноември 1472 г., след като се съветва с майка си, болярите и московския митрополит, князът се венчава за Зоя, която приема името София, в кремълския „Успенски събор“. Намеренията на папския двор да използва София, за да убеди Иван III да признае унията, обаче се провалят.

Концепцията за непрекъснатост и правоприемство на властта на Великия княз от византийските императори се появява най-вероятно след 1472 г., тоест след бракосъчетанието с племенницата на последния император Константин ХI Палеолог. Отразена е в ръкописа „Пасхално изложение“ на московския митрополит Зосима. Според автора, Бог поставя Иван III - „новият цар Константин в новия град на Константин - Москва, за да владее по цялата руска земя и по многото други земи на Господаря“. Концепцията за „Москва - третият Рим“, пък окончателно е оформена от Филотей - монах в псковския Елизарски манастир, по времето на Великия княз Василий III, син на Иван III от брака му със София Палеолог.

За нас, българите, е важно да знаем, че София е праправнучка на цар Иван Асен III и на Велбъждския деспот Деян. Така, освен към династията на Палеолозите, по майчина линия тя е потомък и на Асеневци, и на Комитопулите. Вероятно кръвната родствена връзка на София с потомците на последните български царе е мотивирал неизвестният автор на ръкопис от това време, при изброяване на земите, над които владее Иван III, да включи и българските: „Йоан, по Божията милост е господар и велик княз на цялата Русия, на Владимирските, Московските, Новгородските, Псковските, Тверските, Пермските, Угорските и Българските, и други земи“, сочат в наскоро издадената „История на Русия“ авторите u А. С. Орлов и В. А. Григориев.

И така, надеждите на българите за избавление от османското иго постепенно се насочват към зараждащата се реална и незаобиколима геополитическа сила - Великото Московско княжество. За сравнение, само три години след завземането на Константинопол, 150-хилядната армия на султан Мехмед II, наречен Фатих (тоест „Завоевателят“), е разгромена при Белград от 10-хилядната войска на трансилванския войвода Янош Хуняди. В продължение на седмици църковните камбани в Централна и Западна Европа бият тържествено, в знак на прослава на трансилванския войвода, обявен от папата за „спасител на Европа“. Сред потомците на намерилите убежище в чужди земи български боляри възникват надежди за възстановяване на българската държавност. Но в народната памет мит за „Дядо Янош“, като за възможен освободител, няма, така както има за „Дядо Иван“. Просто, защото последният се свързва не само със славянските традиции и православието, но и с нарастващата сила на Московското княжество, превърнало се през следващите два века в най-голямата световна държава с военната мощ, с която европейските монархии трябвало да се съобразяват.

Още от ХV век у българите и другите християнски балкански народи възниква вярата в освободителната мисия на Русия. Тази вяра е засилена от победите на руския цар Иван IV Грозни над татарите в Казан и Астрахан. Славата му се разнася по българските земи от местните монаси, които посещавали Русия за събиране на милостиня. След завръщането си в България, те разказвали за мощта на руската държава и великолепието на руските черкви и уверявали, че Русия ще се притече на помощ на поробените българи. През XVI век, в попадналите под османско владичество български земи, името на Иван IV Грозни започва да се споменава в църковните литургии като“ единственият православен цар“, сочи в пространното си изследване Варненският и Великопреславски Митрополит Кирил. А Александрийският патриарх Йоахим насърчава Иван IV Грозни да освободи православните народи, за които той е единствата им надежда. От края на XVII и началото на XVIII век тази надежда се включва в служебниците на Руската православна църква; в тях се съдържат молитви „за освобождение на православните християни от игото на агаряните“.

У българите, тази надежда все повече се подхранва и утвърждава и от победоносните войни на Русия срещу Османската империя по времето на императрица Екатерина Велика. А когато руският пълководец Дибич Забалкански успешно прекосява старопланинските проходи, стига до Одрин и в резултат на кампанията му православни народи, като сърби и гърци, възстановяват държавността си, макар и върху част от земите си, за българите вече няма съмнение, че идва и техният ред, че скоро ще получат свободата си именно от силата на руското оръжие.

Зараждането на русофилството у пъшкащото под турски гнет българско население, следователно, е закономерно следствие от хода на историческото развитие. След падането на българското царство под турска власт, част от болярството е избито, друга част приема исляма, за да оцелее. Подобна е участта и на българското население. Така, онази част от българите, която успява да съхрани православната си вяра, остава без водачи.

Надеждата си за избавление от игото на агаряните, народът започва да свързва главно с нарастващата мощ на руската православна държава. Тази надежда постепенно прераства в твърдо убеждение, закодира се в ценностната ориентация на народните маси, във философията и поведението на българина.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи