Кметът на Варна посрещна Силви Вартан на летището

Арестуваха 40-годишен за хулигански действия и агресия срещу полицаи

Задържаха банда, изнудвала за имоти във Враца

Млад мъж полетя от комплекс “Цариградски”, загина

Търговище остава шеста по прозрачност сред 265 общини у нас

Арестуваха 31-годишна жена, теглила пари от сметки на възрастна русенка

Любен Кънчев, зам.-министър на туризма: 9 милиона чужденци са посетили България Приходите от туризъм възлизат на 8 милиарда лева

Томислав Дончев: Днес, в рамките на едно поколение, се случват повече иновации и промени, отколкото в цялата предишна история на човечеството

Британка заплати 930 паунда за един банан

Островът край Бургас откри сезона Валят заявки за пиратски партита и сватби

Министър Караниколов: Бизнес климатът в страната се подобрява

Две птици нанду са новите обитатели на зоопарка в Павликени

Започват ремонти на улици в Сливен и селата за 2 млн. лева

167 млн. лв. влязоха в бюджета на София за 3 месеца

Банско с тематична изложба „Банско в Европа”

Жорж Нурижан – забравеният приятел на България Тихомълком мина 125-годишнината от рождението му

Жорж Нурижан със съпругата си, която е българка, пред книжарница “Красногор” в Смолян, 1938 г.

Вестник „Труд” публикува поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

Книгите на Жорж Нурижан не се преиздават и името му е непознато. Но не е било тъй през 30-те и 40-те години на миналия век. Мнозина случайно попаднали на някоя от книгите му, написана на чист и звучен български език, са се чудили как този италианец е успял до такава степен да го усвои.

Жорж Нурижан е роден в Ливорно на 23 септември 1892 г. Баща му обаче е арменец, потомък на последния арменски владетел Левон VI, който е погребан в катедралата “Сен Дени” в Париж. Пламен Бараков, биограф на Нурижан, установи, че братът на бащата на Нурижан пък е бил първият патриарх на Арменската католическа църква в Цариград.

Когато в Рим пристига българска правителствена делегация, пратена от Стефан Стамболов, с нея се среща бащата на Нурижан. Той дотолкова е впечатлен от разговорите си с българите, че решава да се премести и да живее у нас. Със съпругата си Електра, която е италианка и с малкия си син Жорж той напуска Ливорно и става лекар в Стара Загора. Тук малкият Жорж расте в българска среда, прописва дори стихове.

Завършва гимназия в Стара Загора през 1911 г. и заминава за Рим, където учи право. Преподава две години във Военноморската академия в Ливорно. Но България го привлича като магнит и се завръща в София. Става кореспондент на италиански вестници, 10 години е секретар по печата при италианското посолство у нас (от 1919 г.), съветник е на папския нунций в България Анджело Ронкали, по-късно папа Йоан XXIII. Сприятелява се с целия български културен елит като равен с равни и свой със свои.

Деен радетел за българската кауза в Македония, той нашумява с книгата си “Македонската трагедия, гледана от Рим” (1933), излязла едновременно в Италия и у нас.

В периода 1944-1946 г. Нурижан издава у нас 7 книги. След референдума за монархия или република и национализацията на частните издателства оставането му в София става невъзможно и той се завръща в Италия. Установява се в Рим, на ул. Via Cremona № 10. Предлаган е за Нобелова награда.

Книгата му “Български критици” излиза през 1941 г. Тя започва с обширна студия, в която Нурижан проследява историята на критиката у нас и анализира приносите на видни критици. След това той продължава с очерци за своите съвременници. Между тях са близкият му приятел Михаил Арнаудов, Никола Атанасов, Йордан Бадев, Александър Балабанов, Владимир Василев, Николай Дончев, Борис Йоцов, Георги Константинов, Д. Б. Митов и Тодор Павлов.

Един от най-благоприятните и възторжени текстове е за проф. Ал. Балабанов, което не е за чудене. Да припомним, че известният познавач на старогръцката литература, пръв преводач на “Фауст” в стихове, признат откривател и покровител на млади, начеващи автори, основател и титуляр на катедрата по класическа филология в Софийския университет, близък приятел на цар Борис III, е родом от Македония, старата любов на Нурижан, а баща му е арменец.

През тази година се навършиха 125 години от рождението на този голям приятел на България. Жорж Нурижан заслужава поне една паметна плоча, която да се постави на дома му в Рим. Дано това се случи за 130-годишнината от рождението му, ако македонците не ни изпреварят.

Проф. д-р Александър Балабанов:
Ако да бяха поетите политици, светът щеше да е пролетна усмивка

 

Една от най-популярните личности на днешна просветена България безспорно е Александър Балабанов. Оригинален и неповторим като фигура, като учен, като поет и критик, оригинален в отношенията си с хората, всякога зает с някаква работа или с някаква мисъл, Балабанов ще то видите навсякъде да се движи като подгонен, като ужилен, с неговия ход, дребен и бърз, като че е на колелета, с неговата малка и набита фигура, с остър, чип и червен нос, червено лице, малки живи очи, с рошава коса, връх която едва се крепи една висока смачкана шапка, с разкривена яка, несръчно вързана вратовръзка, разпилян и разсеян, винаги по отношение на себе си и никога не във вреда на другите.

В едно от своите стихотворения, озаглавено “Автобиография”, Балабанов така се обрисува:

И мраз,
и жар,
и роб,
и цар,
и гроб,
и ден,
и лъв,
и мек –
и за всеки час!
Такъв
човек
съм аз.

Той обича живота и в него търси вдъхновения, които да го освобождават от мъката, от безсмислените ограничения и условности на света. Същевременно той умее да се радва и да се забавлява като същинско дете.

Напоследък той ме покани да го посетя в хотел “България”, гдето от известно време се е установил да живее. Говорихме върху поезията на Древния свят, за Гьоте, за новото време, за политика, върху неговите писания “И аз на този свят”, и за всичко друго.

През време на нашия разговор помолих Балабанов да ми отговори на няколко въпроса, свързани с литературната критика в България. Той ми обеща да ми даде писмено отговорите си. На 11 март т. г. получих от него следното писмо, което тук предавам изцяло.

Господин Жорж Нурижан,
Моля най-учтиво да ме извините, че толкова много ви забавих с отговорите си. Не че нямах време да ги напиша или издиктувам. Напротив, тъкмо сега, когато съм на болнично легло, разполагам с обилно време. И бях решил въобще да не ви отговарям. Особено последните дни, когато видях, че у нас, въпреки изминалите 60 и повече години на свободен живот, още единствено само произволът и прищявката насочват т. нар. критици в техните издевателства над авторите, над художниците, над музикантите, над артистите. Прищявката, личната сметка и… преди всичко: случайната им възможност да има къде да публикуват тия свои безобразия и невежества.
Отнеми им тази възможност и те са нищо, все едно, че си уволнил от служба някой началник на отделение, който не по компетентност я е заемал, а поради това, че го е назначил някой друг по-негоден от него или по лични съображения.
Винаги съм се срамувал да минавам за критик. Според мене това е някакво понижение – да минаваш за критик. И то професионален критик – с рубрика, във властта си…
Много пъти съм се обиждал, че ме нареждат някои между критиците, и вас, господин Нурижан, просто намразих, че сте се осмелили да ме наредите между критици. И това е едно от най-силните ми съображения, че не ви отговорих досега и ви причиних може би материални щети…
Кой не е у нас критик? В това село без кучета?
Дой им къс хартия, един молив – критик! А ако някакси му се падне и литературна рубрика в някой вестник – той вече е паша с големи хареми и с много книги по пощата… С мазни посвещения, разбира се.
Напоследък се навъдиха много т. нар. критици, които държат “рубриките” и докато ги държат, правят си кефа в рубриките да пишат любовни писма към разни дами, които се проявяват в една или друга област на културния живот. Често заплашват, често полузаплашват, обикновено подкокоросват една против друга съперничките – според това къде е по-слаба или по-силна надеждата за нещо, или по селски казано: къде може да има хляб.
Според мене литературният критик, такъв, какъвто смятам, че може да има право за съществуване, трябва преди всичко да бъде човек с дълбока култура, със свои мисли за нещата, с чувство за истинското в поезията или в изкуствата, да не зависи от модата, която на повечето, на нищожните, обикновено диктува и термините. Както, например заговори се за “динамика” – те току шибат навсякъде нещастната дума – динамика, та динамика! Често дори някои пишат критика само за да употребят тая дума – динамика… Или ако не тая, някоя друга, която е на мода… също като в медицината напоследък това кръвно налягане и тия витамини.
Още, мисля си аз, литературният критик, или все едно – литературният историк, трябва оригинално, сам лично да е добре запознат, не запознат, ами просто проникнал в живота и развоя на няколко големи литератури, за да не открива нови Америки, или за да може да разбере кой открива Америка, кой знае вече, че и другите знаят, че Америка е открита отдавна.
А най-силната сила на литературния критик е не да дообяснява вече това, което само се е наложило вече, като го е премълчавал или отричал, когато то се е борило с такива като него плиткодушни простаци, а да го забележи още щом се подаде на хоризонта и да го вдига и да му помага.
Когато преди 20 и повече години писах пръв за Захарий Стоянов, млъкнаха, не разбраха за кого пиша дори. Но и след като го посочих като класик на българската проза – пак нищо не разбраха. И сега – нищо. Те пишат за него и това, и онова, предъвкват моите стари, вече 25 години, мисли – и пак не разбраха! А аз поисках тогава да кажа, че Захарий Стоянов може да е и такъв, и онакъв, но че той не е само мемоарист или историк, или хроникьор, а е в литературата ни, а е част от българската литература… Че е писател. И че от тая гледна точка може да се разглежда и той, както би се разглеждал Вазов или Ботев….
Литературният критик трябва да има воля и съвест да смаже това, което е само мода и хатър. И не е нищо друго. И да знае, и да внушава на всички моята стара мисъл:
В любовта и в поезията, и в изкуството нищо не може трайно да стане по хатър. Който разчита и тука на хатър, той е мъртав и няма любов, а има съжаление и мизерия. И не е поет, а писач.
Според мен най-големите поети са и най-големите и истински критици. Техните прозрения са най-дълбоки и откриват истински вечното в поезията и в изкуствата, като им се помага, разбира се, от големите литературни историци. Ето защо преди двайсет години аз поисках ревизия на българската литература. Не можах сам да я направя, защото нямах време и мир. Ще я направят след мене други. А пък за мое удоволствие времето я прави вече, самото време… И я прави чудесно!
А сега да отговоря кратко на зададените въпроси, доколкото не съм отговорил горе.
Литературната критика не е призвание, тя е дълг на всеки интелигентен човек. Той, интелигентният, истински природно интелигентният, ще разбира кое е фалшиво и мода и ще може сам да се брани от вълните на посредственото. И ще брани и близките си в своя обсег.
Поетът, ако няма усет за изящното, за правото, за поезията, не е поет. Той ще си бъде най-строгият и най-благодатният критик, нали? Най-вярно долавя народните тежнения тоя поет, който се чувства пророк на народа си, който не може и не глади само, а и порицава, и изобличава, когато народът се покаже увлечен, макар и неискрено, от разни повърхностни моди. И който чувства мъките и радостите на своя народ като свои. А не декламира като декламатор при разни нагласени тържества и тържища.
Утрешната култура ще бъде само с едно заглавие: Свобода! Свобода на духа, освобождение от власт на глупците… Свобода!
В България в някои посоки самата наука още не е винаги научна, где ли пък критиката, за която може да се залови всеки, който случайно има да ръководи някоя рубрика в някой всекидневник или всекиседмичник.
Трябва писателите да се виждат с критиците, за да им удрят и физически шамар, когато се издевателства с поезията.
Творческият процес на писателя трябва да бъде в зависимост само от живота. Който пише и е писател – той трябва с всяко свое писание да иска нещо да стане или да се развали нещо.
Днешните истински поети единствено още се вдъхновяват от живота и от класиците, които са се вдъхновявали само от живота, а не от угодите си.
Струва ми се, както това съм писал и друг път и не само като парадокс, големият поет може да бъде и най-голям политик. Ако да бяха поетите политици с власт, светът ни щеше да е пролетна усмивка.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.