Забравеното въстание в Дръстър и неговият водач Нестор

Руините на средновековния Дръстър.

Бунтът през „тъмния” XI век е вдигнат в условия, които са по-благоприятни от онези при освободителното движение на Петър и Асен век по-късно

През 1074 г. жителите на Дръстър се опълчват срещу централната власт

Сред малкото известни личности на българи от толкова отдалечения от нас и по своему „тъмен“ XI век по особен начин се откроява Нестор. Водачът на едно почти забравено днес въстание е обрисуван твърде бегло от византийските автори и „изчезва“ от обсега на вниманието им веднага, след като престава да бъде заплаха за византийската държава. Нестор произлиза от средите на българското болярство в Македония. Заема високи административни служби в Константинопол по времето на императорите Константин X Дука (1059-1067), Роман IV Диоген (1067-1071) и Михаил VII Дука (1071-1078). През 1074 г. поради своята „племенна близост“ с населението на темата Паристрион (Подунавие) Нестор е назначен за неин „катепан“ (управител) с високата титла „вестарх“. 

Голямата византийска провинция, обхващаща днешна Северна България от делтата на Дунав до река Искър, е имала за център средновековния Дръстър, наричан с византийското име Доростол (дн. Силистра). В резултат на печенежките нашествия от средата на XI век нататък положението в провинцията е крайно нестабилно. Макар българското население да е доминиращо, в крайдунавските земи се заселват „миксоварвари“ („смесени варвари“), преди всичко печенези. 

През 1074 г. жителите на Дръстър се опълчват срещу централната власт, преди всичко срещу„първия министър“, логотета Никифор, наричан подигравателно и с умалителното „Никифорица“. Всесилният цариградски управник се опитва чрез драстични икономии и отсичането на непълноценни монети, аналогично на „печатането на пари“ в наше време, да закърпи свиващия се държавен бюджет. Тези действия са наложени от самите обстоятелства -  Византия след 1071 г., когато е победена от селджуките в битката при Манцикерт, губи обширни земи в Мала Азия, вековното „ядро“ на империята. По същото време италианските нормани завземат последните византийски владения в Южна Италия. През 1072-1073 г. въстават българите от югозападните земи, водени от Георги Войтех и обявения за цар Константин-Петър Бодин. За своите поданици Константин X Дука е нечуван скъперник, а неговият син Михаил VII е охарактеризиран от изобретателните ромеи с прозвището „Парапинак“ –  парите, с които по-рано можело да се купи пинак (паница) жито, стигали само за една четвъртинка, т.е. една шепа зърно...

Недоволството в Дръстър и Добруджа  се дължи и на слабостта на империята пред външната заплаха. Империята не е в състояние да поддържа отбраната на дунавската граница. Затова наред с византийските гарнизони, чиято численост е недостатъчна, по необходимост се създават военни отряди от граничари българи, които получават заплати и определени привилегии. Както разказва Михаил Аталиат, въпреки че земите на българите са опустошавани от печенезите, „... поради настояванията на Никифор им били отнети ежегодните дарове от императорската хазна...“ Местните българи и „миксоварвари“ в Дръстър на практика предават властта над крепостта в ръцете на Татуш – варварски “ първенец“, който не е  „обикновен“ печенег, а „халис“,  произлизащ от Хорезм на брега на Каспийско („Халиското“) море. Много халиси са увлечени от движението на печенезите (част от които са ираноезични), но си остават градско население и се препитават не с номадско стопанство, а със занаяти и търговия. Това обяснява мястото на Татуш именно в града Дръстър, за разлика от другите печенежки вождове, които живеят в номадски лагери из полетата на Северна България.

В Дръстър е имало и лоялни към централното правителство първенци, които настояват за подходящ управител и изплащане на заплатите на войниците. Обикновено от Константинопол за управители в българските земи са назначавани „ромеи“ (гърци, арменци, грузинци и др.), докато знатните българи, вкл. потомците на цар Иван Владислав (1015-1018), са назначавани на високи постове в Мала Азия и Армения. Сега правителството няма избор, затова се спира на знатен българин с идеята той да намери общ език със своите сънародници. 

На първо време Нестор се опитва да изпълни поставените му задачи и раздава заплати на граничарите. Отпуснатите от правителството пари обаче се обезценяват поради настъпилата хиперинфлация от близо 400 процента! Разбира се,  вината е прехвърлена от болната глава на здравата – логотетът Никифорица обвинява Нестор във финансови злоупотреби, а „... домът и имотът му...“ в столицата са конфискувани.
В крайна сметка, изпратеният да омиротворява Дръстър и Подунавието българин се присъединява към своите сънародници -  „...било от страх пред тях, било че харесал решението им поради племенната близост с рода им...“ Бидейки опитен политик от „византийската школа“, Нестор привлича на своя страна с дарове „печенежкото племе“ и обявява „...непримирима война на ромеите...“ С големи сили от българи и печенези Нестор нахлува в „...Македония (Източна Тракия), като се държал там много жестоко...“, а събраните в Одрин ромейски войски не се осмеляват да излязат срещу него. Въстаниците достигат самата византийска столица и я блокират откъм сушата. 

Съвременникът Михаил Аталиат пише, че поради недостиг на храни в Константинопол „...всички били притиснати от безизходица...“ Император Михаил VII, по начало колеблив и бездеен, няма достатъчно войски и не може да предприеме ответни мерки. Трябва да се признае обаче, че и доскорошният му приближен Нестор не е на висота. Вместо да превзема градове и области, водачът на въстанието се лута между жаждата си за отмъщение и грабливите апетити на своите печенежки съюзници... Нестор обещава да снеме обсадата, ако му бъде предаден омразният логотет! Императорът обаче не се поддава и на настойчивите искания на цариградчаните фаворитът Никифорица поне да бъде уволнен от високия пост. Според Аталиат помощта идва „свише“ от Света Богородица, която внушава на печенезите „...да премахнат своя стратег и пръв съветник Нестор...“ Разбира се, явно става дума както за молитвите на императора, както и за напълно земното византийско злато... Нестор разкрива готвеното покушение, но е принуден да изостави блокадата и да се завърне в Дръстър. Съдбата му е неизвестна, но до 1091 г. Дръстър остава извън контрола на византийското правителство.

Въстанието на Нестор ни провокира да направим някои изводи. Най-малкото е странно, че отсъстват каквито и да било сведения знатният българин да е правил опит, дори да е имал идея да обяви възстановяването на погиналото Българско царство! Както е известно от въстанието на Петър и Асен през 1186-1188 г., цял век след Нестор (!), идеята за възраждане на българската държавност продължава да е привлекателна за хиляди българи. Надали може да има съмнение, че през 1074 г. в областта между Дунава и Стара планина – люлката на средновековна България,   освободителната кауза е жива. Да не говорим, че според автора на „Българския апокрифен летопис“ Дръстър е създаден от „Испор цар“/Аспарух заедно с Плиска! 

И все пак, въпреки подходящите условия, по-благоприятни от онези при Петър и Асен (!), въстанието си остава на регионално равнище. Наред с дестабилизиращата роля на печенезите трябва да отчетем и субективния фактор в лицето на самия Нестор. По нищо не личи този иначе знатен, със сигурност образован и способен българин, да е вярвал във възможността Българското царство да бъде възкресено.

Разбира се, по онова време са живи спомените за трагичната съдба на цар Петър Делян и голямото българско въстание през 1040-1041 г., а неуспешният опит за освобождение на България с въстанието на Георги Войтех година-две по-рано няма как да не е бил пред очите на самия Нестор... От друга страна,  въпреки че е пазел българската си идентичност, Нестор явно е привикнал с битието си на човек от столичния елит и византийски „космополит“... Всичко това ни убеждава, че идеите са не по-малко, ако не и по-важни от конкретната политическа реалност - правило, валидно за всички времена.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи