“Загадката” Петър Делян

Алусиан пристига в лагера на Петър Делян - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица.

Делян успява да убеди българите в своите права върху престола и да ги поведе на борба

Той е една от най-ярките, но и загадъчни личности от нашето минало, водач с харизма и държавнически качества

Преди 980 години западните български земи са разтърсени от едно от най-мащабните въстания в многовековната ни история. От Белград на Дунава (дн. сръбска столица, български град до XIV в.) до околностите на Солун и адриатическото пристанище Драч (дн. Дуръс, Албания) византийската власт е пометена. Макар и само за година, свободната българска държава е възстановена. Начело на въстаналите българи, отхвърлили наложения им само преди две десетилетия „ромейски ярем“, е Петър Делян (1040-1041) - една от най-ярките, но и загадъчни личности от нашето минало. Става дума за водач с харизма и държавнически качества, за човек, отдаден на една велика кауза, забележителен българин, когото все още не оценяваме по достойнство.

За да докаже правата си върху българската корона, Петър Делян твърдял, че e син на Гаврил Радомир и внук на цар Самуил. Затова учените най-често търсят връзката в първия брак на неговия баща с унгарската принцеса Маргарита. За повечето съвременници обаче Делян е „класически“ самозванец! Според византийския хронист Йоан Скилица той е българин от неаристократично потекло, който преди въстанието е бил „слуга“ на някакъв цариградски първенец. Известният философ Михаил Псел си позволява „игра на думи“ - „Делян“ било по-скоро „Долиан“, което на гръцки означава „коварен“, „хитър“ и „измамник“... Същевременно Делян е наричан и „незаконнороден“... Според епископ Михаил Деволски аргументите на въстаническия водач за кръвната му връзка с Гаврил Радомир са били „... убедително стъкмени“!

И все пак, не можем да отхвърлим на „100 процента“ евентуално родство на Делян с българската династия, особено по линията на „незаконнороденост“ - фамилията на Комитопулите е била многобройна, имала е разклонения по линията не само на Самуил и Арон, но и на по-големите им братя Давид и Мойсей, на други по-близки и далечни роднини... Независимо дали е бил мним или реален представител на „царското коляно“, Делян успява да убеди българите в своите права върху престола, да ги поведе в една трудна, но благородна борба за освобождение и достоен живот.

Както е известно, непосредственият повод за въстанието е замяната на натуралните данъци с парични, извършена при император Михаил IV Пафлагонски (1034-1041). Както може да се съди от археологическите проучвания, данъците са изчислявани в пари, но са събирани отново в натура. Това на практика е правело ограбването на българския данъкоплатец още по-брутално, при царяща корупция и произвол от страна на византийската администрация. И все пак, причините за бунта си остават най-вече идейно-политически, като водеща е идеята за възстановяването на „своето“ независимо Българско царство.

Делян се оказва талантлив организатор, който се превръща в изразител на недоволството и съкровените помисли на своите сънародници. Той проявява несъмнен стратегически усет, избирайки за огнище на бунта най-отдалечените от византийската столица северозападни български земи - Поморавието и района на Белград, които последни падат под властта на Василий II. Въстаналите българи провъзгласяват своя водач за цар, вдигайки го върху щит, както е повелявал древният военен церемониал. Делян приема името „Петър“, с което царят светец Петър (927-969) се превръща в знаме на българската независимост и държавната традиция. Тази идея, издигната за първи път именно от Петър Делян, е последвана от Константин Бодин през 1072 г. и от Теодор-Петър (по-големият брат на Асен I и Калоян) през 1186 г.

Петър Делян увлича във въстанието хиляди българи. Въстаническата войска овладява Ниш, а после и Скопие - столицата на тема (провинцията) България, най-обширната в покорените български земи. Византийските хронисти твърдят, че Петър Делян не е вземал военнопленници! Вероятно, това твърдение е преувеличено, но в него явно има и някаква истина - както и при други подобни движения, така бунтовниците са „накървявани“, с което са пресичани евентуалните пораженчески настроения. Срещу въстаниците са изпратени войските на съседната тема Дирахион (Драч, дн. Дуръс в Албания). Българските войници от местните гарнизони обаче на свой ред въстават, като дори избират „свой“ цар - военачалника Тихомир. Възникналото разединение е крайно опасно, поради което Делян кани Тихомир и хората му в Скопие. Така е свикан „народен събор“ - институция, завещана от старите български владетели от Плиска и Велики Преслав. Тихомир отрича царското потекло на своя съперник, на което Петър Делян отговаря с ярка реч: „Един храсталак не може да храни две червеношийки, нито пък една държава може да процъфтява, ако я управляват двама царе!“ Сред събраните българи „... настанал велик смут, всички казвали, че искат само него за единствен господар..., а нещастният Тихомир е убит от екзалтираната тълпа...

Въстанието бързо обхваща нови райони, включително и такива с „ромейско“ население (например Епир), привлечени от умерената данъчна политика на Делян. Освобождавайки земите на юг, българският цар разполага своя военен лагер при Острово (дн. Арниса, Гърция), в опасна близост със Солун. Потеглилият срещу въстаниците император Михаил IV панически се изтегля към Константинопол... Българите в редовете на неговата армия, водени от Мануил Ивац (син на Самуиловия воевода Ивац), преминават на страната на Петър Делян. Отделни български отряди проникват в Тесалия и Атика, нанасяйки превантивни удари срещу византийските сили по онези места. Отражението на въстанието в Паристрион (византийската провинция между Стара планина и Дунав) остава неясно, макар че Българският апокрифен летопис от XII век свързва „цар Оделян“ с градове като Червен и Несебър!

Процесът на възобновяване на българското царство приема стремителен ход, докато едно неочаквано събитие не създава усложнения - на сцената излиза Алусиан, вторият син на цар Иван Владислав, преди това областен управител в Мала Азия. За разлика от случая с Тихомир, този път консерватизмът надделява - „съмнителният“ Делян е заставен да подели властта с доказания, познат на широки кръгове царски син. Алусиан се проваля при опита си да завладее Солун, след което с измама залавя и ослепява Петър Делян... В крайна сметка, Алусиан извършва едно от най-черните предателства в нашата история, споразумява се с императора срещу лични облаги и привилегии, след което напуска повярвалите му българи! Ефектът от случилото се е разрушителен, особено спрямо психологическата устойчивост на въстаниците. Оглавено от Петър Делян, след отчаяни сражения въстанието е потушено. Въстаническият цар е пленен и най-вероятно умира в затвора. При смазването на въстанието се „проявяват“ нормандските наемници във византийската армия, командвани от бъдещия норвежки крал Харард Хардраде Високия. В средновековните скандинавски саги прочутият викинг е наричан „бич над българите“ и „опустошител на България“! В сагите се мярка образът на един „сляп цар“, който предвожда своите верни войници... Последните свободни български градове са Прилеп (днес в Северна Македония), където се укрепява Мануил Ивац, и Средец (дн. София). Управител на днешната ни столица е воеводата Ботко, който след отчаяна съпротива е победен при Бояна.

За пропагандата в Скопие с нейните претенции за „наука“ въстанието е „македонско“... Дори и илюстрациите в тамошните учебници по история разобличават поредната безцеремонна лъжа - навсякъде пише българи и толкова! И още нещо, проф. Михайло Динич изказа остроумното предположение, че наместо „Делян“ по-вярна е формата „Оделян“, която срещаме в Българския апокрифен летопис. Според сръбския учен тя е производна на старобългарския глагол „одолети“(„побеждавам“) - т. е. става дума за прозвище - „Победител“, равнозначно на латинското „Виктор“. Все пак името „Делян“, както е в останалите исторически паметници, но не е изключено средновековният автор да е схващал бележития българин от XI век именно в „победоносна“ светлина! Същият книжовник нарича Петър Делян с древната титла „каган“ - още едно свидетелство за българската същност и дълбоките идейни корени на освободителното движение от 1040-1041 г.

Коментари

Задължително поле