Лагерът при Никулицел остава резиденция и при Тервел

Многовековното наследството на средновековна България в Северна Добруджа и Бесарабия все още не е достатъчно проучено и популяризирано

Онгъл - какво ни говори това странно име, споменато в учебниците по история? Отговорът се крие в хрониките, но и в материалните следи, оставени от нашите прадеди. В широк смисъл Онгъл е вътрешната област в ранните години на Дунавска България. Според византийския хронист Теофан Изповедник „... Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Онгъла, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно за превземане от всяка страна - бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятеля...“ Самото име означава „ъгъл“ и е свидетелство за индоевропейската природа на езика, говорен от (пра)българите. Векове по-късно татарите превеждат „Онгъл“ като „Буджак“, което също означава „ъгъл“.

В по-тесен смисъл „Онгъл“ най-вероятно е името на големия укрепен лагер, създаден от кан Аспарух преди сблъсъка с византийската армия през лятото на 680 г. В „Арменската география“ на Анания Ширакаци е казано: „... Дунав, като се раздели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспархрук, синът на Худбаат [Кубрат], който побягна пред хазарите от Българските планини и прогони аварите на запад...“ Повлиян от античните автори, Ширакаци говори за древния остров Певки, заключен между двата най-южни ръкави на Дунава. Днес ръкавите са само три, като най-южният е изчезнал преди векове.

Лагерът при Никулицел е правел впечатление на различни наблюдатели още през ХІХ век, но едва „българският чех“ Карел Шкорпил е разгадал неговият смисъл. Било е през 1917 г., когато храбрите български войски след низ от победи над румънци и руси за пръв път от векове достигат местата, откъдето Аспарух е минал на Балканите. Българите създават и други отбранителни валове в Бесарабия (днес в Украйна и Молдова) и Румъния. Сред тях е и т.нар. Южен Бесарабски вал, дълъг около 130 км. От запад защитената територия е пазена от валовете при днешните Галац и Браила, които изграждат обща агломерация с Никулицел. Българският владетел е избрал място, даващо възможности за защита срещу повече от един възможен противник - при неблагоприятно развитие до Дунав са можели да проникнат хазарите, не са били за подценяване и аварите. Площта на Никулицелския лагер е над 48 кв.км, два пъти по-голяма от и без друго огромната Плиска (23 кв.км). В пределите на лагера са т.нар. Голямо и Малко кале - негови своеобразни „цитадели“.

Теофан предава последвалите събития: „Император Константин (...) като въоръжил флота, потеглил срещу българите по суша и море с намерението да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към така наречения Онгъл и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти и многобройни редици (...) избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита...“

Ромеите осъзнават, че са попаднали в клопка. Константин ІV, тогава на двайсет и осем години, намира причина (измъчващата го подагра), за да напусне тези опасни места със своя императорски кораб. Българите разбиват ромеите и превземат земите до „... така наречената Варна, близо до Одесос...“ и Стара планина, после цяла Мизия. Аспарух създава столицата Плиска, но лагерът при Никулицел остава резиденция и при Тервел (700-721), а може би и при някои от следващите владетели.

Една от историческите забележителности на днешното селище Никулицел е раннохристиянската базилика, в чийто руини през 1971 г. археолозите откриват мощите на мъчениците Зотик, Атал, Камасий и Филип, жертва на гоненията през 304-305 г. Великолепният храм е станал жертва на аварско нашествие половин век преди идването на българите. Днес базиликата е обект на културноисторическия туризъм, а в дипляните на различни езици се разказва за Христовите мъченици и много други неща, но няма и дума за Аспарух и зората на средновековна България... В Никулицел е и средновековната църква „Св. Атанасий“, която ни кара да се чувстваме попаднали в Търново, Бояна или Несебър... Възможно е да е построена при цар Теодор Светослав (1300-1321), когато България преодолява татарската хегемония.

Едно от знаковите места в непосредствена близост до Никулицел е средновековната българска крепост Облучица/ Исакча. Нейното значение нараства във връзка със събитията при първите Асеневци, а нейде към 1274 г. е завладяна от могъщия Ногай. Той превръща крепостта в своя резиденция и „база“ за татарски нападения в земите на Второто българско царство, като сече монети с надпис „Сакчи“ (Исакча). През 1280 г. цар Ивайло (името му е звучало като Иваил) пристига за преговори, но е убит по заповед на коварния татарски хан... Така тази стара българска крепост, за която у нас се знае твърде малко, се превръща в лобно място на знаменития българин.

Друг интересен пример за българското наследство е крепостта на остров Пъкуюл луй Соаре на 18 км източно от Силистра, а върху карта от 1854 г. островът е наречен „Плоска“. През вековете водите на Дунав са отнесли голямата част от нейните стени и сгради. Археологическите проучвания показват, че е построена през първите десетилетия на Х век. И в епохата на Второто българско царство островната крепост продължава да бъде важно военно и търговско средище. Краят u се отнася към 30-те години на ХV век, когато е разрушена и окончателно изоставена.

По своите строителни характеристики, откритата керамика и т.н. крепостта при Черна вода съответства на познатото ни от Плиска, Велики Преслав, Дръстър и други средища през ІХ - Х век. Стари гравюри свидетелстват за мощната българска крепост при Хърсово, която според османския пътешественик Евлия Челеби и през неговия XVII век е изглеждала като „... здраво построена и красива, значителна крепост...“ Археологическите наблюдения показват, че е изградена през ІХ-Х век. През бурните столетия на Средновековието Хърсово е във водовъртежа на печенежките, куманските и татарските нашествия, но продължава да бъде важно средище в тази част на средновековна България. За съжаление, крепостта е напълно унищожена по време на руско-турската война през 1828-1829 г. Сходна с Хърсово е крепостта при Капидава. Впечатляващи са руините на българската крепост, наследила римската Диногеция, на десният бряг на Дунав срещу големия град Галац. Тя е разрушена през 1148 г. при едно куманско нападение. Друга крепост, чиито руини са впечатляващи и днес, е при Ени Сала.

Прочут през Средновековието е Малък Преславец на Дунава. За неговото местоположение се водят спорове, но археологическите проучвания ни насочват към днешното селище Нуфъру. „Малкият Преслав“ е свързан с агресията на княз Светослав през 968-971 г. и последвалата византийска окупация на източните български земи. През ХІІІ-ХІV век е известен с името Вичина и за известен период градът е бил в „колониалната империя“ на могъщата италианска република Генуа. На брега на най-северния ръкав на Дунавската делта са се намирали още две български крепости - Килия и Ликостомо.

На двадесетина километра западно от големия град Констанца, при входа на който личат следи от мощния прабългарски вал, простиращ се до Черна вода на Дунава, има още един знаков паметник на българското Средновековие. Това е големият скален манастир при село Мурфатлар (дн. Басараб), който със своите стотици рисунки, знаци, глаголически, кирилски, гръцки и рунически надписи, е ценен извор за историята и културата на средновековна България. Създаден е в началото на Х век и включва шест църкви и параклиси, четири килии, още няколко крипти и галерии. През ХІ век монашеското братство е било принудено да изостави своята обител поради нашествията на печенезите.

Нашето средновековно културно наследство в Бесарабия и Северна Добруджа все още не е достатъчно проучено и популяризирано. Оставащите извън пределите на съвременна България български крепости, църкви, манастири и различни други паметници са малко известни или напълно непознати за днешния българин. А именно от загадъчния Онгъл започва нашата средновековна история...