Западът и робството

За Африка развитието на западния капитализъм струва 3 века на обезлюдяване и демографски загуби от порядъка на 55-70 млн. души

Робът се нуждае от все по-малко външна принуда, защото собственикът на роби вече е завзел неговото съзнание

Най-напредналите западни страни от капиталистическата формация, които според всички догми са длъжни да демонстрират господството на „свободния труд“, са използвали робски и принудителен труд (чрез пряко насилие или предварителен пълен грабеж) в решаващи количества.

Именно Европа беше родното място на класическото робство, където човекът, според измисленото от Аристотел определение, е instrumentum vocale, говорещия инструмент. В огромната Римска империя мнозинството от населението са роби. До началото на нашата ера по-голямата част от римските роби работеха в специализирани ферми, които произвеждаха стоки в големи количества за пазара, всъщност капиталистически. Керамика, метал, стъкло, маслини, вино - тези предприятия заливат пазара с масови партиди стоки, „произведено в древния Рим“ и демонстрират ефективността на робския труд. (Твърди се, че по-прогресивният строй на феодализма няма да може да покаже нищо подобно). И Римската империя се е разпространила на онези територии, които все още са най-гъсто населените в Европа, като Италия, Франция, Белгия, Англия, Испания, Португалия, Австрия, Швейцария, югозападна Германия и други. И повечето от европейците са потомци на робите на древния Рим.

Робството не изчезва с падането на Западната Римска империя, както убедително показва ранният средновековен изследовател Анри Пирен. В началото на феодалната епоха именията на новото европейско дворянство все още са препълнени с роби, макар че те вече не работят за пазара, а за да служат на своите господари. Готланд, Верден, Прага са центровете на търговията с роби. Свободното население е малцинство във варварските немски кралства, заселили се на мястото на рухналата Западна Римска империя и това са франките, остготите и вестготите, вандалите, бургундите и други. Основната стока, с която са търгували ранносредновековните европейски (от англосаксонските до чешко-моравските) държави с Византия, най-развитата по онова време държава са робите.

„Най-великият ум на Запада, Григорий Велики, бивш римски папа от 590 до 604 г., в своето поздравително послание до византийския император Фока, изпратено през 603 г., подчертава, че той управлява свободните хора, докато кралете на Запад са роби: „Наистина има разлика между крал, управляващ своето племе, и император, управляващ обществото, защото кралят е господар на робите, а императорът защитава свободнородените хора“. [1]

Западното общество представляваше пирамидата на робството, васалитета и зависимостта. По-слабият, за да намери защита, попада в робство на по-силния (което беше обозначено с термина commendatio -  комендация, покровителство и означава човек, оставен под закрилата на патрон). Както историкът Ф. Успенски пише за европейската пирамида на господството: „Някои станаха зависими от краля, други от частни лица. Тези, които търсеха закрила, бяха задължени да се подчиняват и да извършват различни видове задължения и служба, и този, който даваше защитата, той бе съгласен да защити интересите на защитените. Този обичай беше толкова широко разпространен и толкова хармонизиран с условията на живот, че тогавашните закони, очевидно, не допускаха никое друго състояние освен зависимото".

Към VIII-IX век. по-голямата част от европейските роби се превърнаха в безгласно, потиснато селячество, и запазиха предишното си име - servi. Броят на сервите беше значително увеличен от бившите свободни хора за сметка на комендацията. Започвайки с империята на Карл Велики, когато всъщност тръгна масовото поробване на немските общини.

Прославените от либералите документи от началото на XIII век, английската Магна Харта и унгарската Златна була, както и съответните им полски устави два века по-късно, не са основни актове на свободата, а актове за поробването на обикновените хора, предприети от окупационния елит. Тогава в Англия управляваше нормандското благородство, включително и кралете, които говореха на френски и след приемането на Магна Харта става закрепостяването на английските селяни под името "вилани", което ще завърши с епидемията от Черната Смърт. 

Подобен окупационен характер имат и унгарското дворянство, което управлява селяните славяни, полските благородници, завладели древните руски земи, немските барони, управлявали славянските и балтийските земеделци. Антимонархическите позиции на благородниците означаваха само, че кралят може да предотврати неограничената експлоатация на обикновените хора, а феодалите бяха достатъчно силни във военно отношение, за да не се нуждаят от кралската подкрепа и кралските войски.

Но истинските роби в Западна Европа никога не изчезваха, и сред тях например имаше дори слуги на немския император и на кралете - така наречените министериали. И през X век западноевропейците започват да продават окованите си сънародници на своите религиозни врагове - сарацините. През XIII-XVI век патрицианските търговски републики водят търговията с роби, доставяйки ги не само до Близкия изток, но и до крайбрежните европейски градове. Разцветът в европейската търговия с роби се отнася към разцвета на генуезката и венецианската републики, които ограбваха Византийската империя. Сред робите имаше много славяни, които италианците придобиваха в своите черноморски търговски постове от Златната орда. Генуезците са първите, които усвоиха и робството в плантациите на своите островни владения в Източното Средиземноморие.

Генуезките и венецианските роботърговци станаха основателите на новия западен капитализъм и породиха дългите цикли на натрупване на капитала.

От началото на XVI век, всъщност целият свят се оказва поле за действие на западните търговско-пиратски общности. Същността на това действие беше в изземването на чуждата собственост, или насилственото похищение на средствата за производство и работната сила. Без ограбването на дребните и общински собственици, без търговията с роби и робството в плантациите не се размина нито едно „огнище на свободата“. Както и без завземането на търговските комуникации, грабителските набези и наглото присвояване на чуждото богатство в Източна и Западна Индия, което се обслужваше от мощен пиратско-търговски флот. Първите десетилетия на британското управление Индия ги заплаща с колосален глад, като една трета от населението на Бенгалия умира, или 10 млн.души [2]. 

А към Англия през този период от Индия се насочва индийското богатство за £1 млрд. [3]. Едва след такъв мащабен колониален грабеж и колосален приток на средства от търговията с роби и от робството в плантациите, започва индустриалната революция в Англия. И през следващите 200 години британският капитализъм продължава да източва средства от Индия, разрушавайки обществените напоителни и мелиоративни системи в собствената си колония, унищожавайки неизгодните за износ земеделски култури и занаяти. И сега те са задушени от евтината продукция на фабричното английско производство, като тъкачеството („равнините на Бенгалия се белеят от костите на тъкачите“) [4], или всъщност ги забраняват, като корабостроенето (и дори в началото на XIX век, корабите, построени в Индия, осигуряват половината от търговията с Англия). 

Броят на огнищата на глад и площта обхваната от него, не намалява с изграждането на железопътни линии и „техническия прогрес“ в колониална Индия, а, напротив, увеличава се - особено от 1860-те години. И век и половина след началото на британското управление в Индия, през 1876-1900 г. гладът убива 26 млн. души. [5]

Фернан Бродел, един от основателите на анализа на световните системи, смята, че разширяването на капитализма не би било възможно без използването на подходящата машина за насилие, когато той „се идентифицира с държавата и когато самият той стане държавата“. Едва тогава капиталът става способен за „териториалното завладяване на света и създаването на всемогъща и наистина глобална капиталистическа световна икономика“. Нещо повече, той твърди, че капитализмът е противоположност на пазарната икономика, и зона на „антипазара“, където правото на силните надделява. Далеч от свободната конкуренция, която намалява нормата на печалба и затова монополите са целта на капитала. Всъщност, с използването, а понякога и със създаването на държавния апарат на принудата, започва истинският капитализъм.

Представете си общество, в което има определена група хора, която принуждава 10% от населението да работи за себе си и приблизително същият брой от населението консумира произведеното. И 200 години по-късно приблизително същата група хора принуждава 90% от населението да работи за себе си и приблизително същия брой от населението да консумира произведеното. И 200 години по-късно приблизително същата група хора кара 90% от населението да работи за себе си в почти целия свят и приблизително еднакъв брой от населението да консумира това, което са произвели, като материални, така и информационни продукти. Това би могло да се осъществи само с помощта на държавната машина за насилие и унищожаване на противоположните общества и държави. 

Забележителният марксистки анализатор Р. Люксембург в книгата си "Натрупването на капитала" (1908 г.), успешно преминава през догмата, и показа, че никоя класова борба не отменя борбата на нациите, когато цял един народ, е разположен в периферията на световната капиталистическа система, и е обект на експлоатация, грабеж или дори унищожаване от „напредналите“ буржоазни нации, намиращи се в ядрото на тази система. Освен това експлоататор, наред с други неща, е и работническата класа, ако тя принадлежи към „напредналата нация“.

Но първата жертва на търговско-пиратските общности бяха обикновените хора от самата метрополия. Идването на буржоазията в сферата на поземлените отношения винаги започва с това, че тя завзема имуществото на селските общности, прогонва хората от земята им. Ограбените хора всъщност бяха задължени да не продават, а да предоставят своя труд на първия собственик-работодател на най-ниската цена и законите също бяха така направени към това.

Хората, които бяха лишени от собствени средства за производство, трябваше да избират между фабрика и бесилка. От XVI век в Англия съществуват най-строгите наказателни закони, насочени срещу експроприираните, скитниците и просяците, при които смъртното наказание се налагаше за стотици престъпления, започвайки от дребната кражба на стойност два шилинга (цената на една кокошка). По време на управлението на Хенри VIII, 72 000 души бяха обесени, а при Елизабет I - 90 000, при население на Англия от 2,5-3 млн. души. [6]

Поправителните домове, където насилствено беше изпращана обезправената работна сила, са създадени с кралски укази още в началото на XVI век и бяха трансформирани с парламентарните закони в истинска система от трудови лагери през 1834 г. За непълнолетните им обитатели  те станаха истински морилни. 

Почти подобна жестока система на наказания царува и в Германската империя - Кодекса на Каролина, и в Испания, Франция и в привидно проспериращите търговски републики Генуа и Венеция. Жестоките наказания се превърнаха в дресировъчна палка, която превърна населението на Запада в послушно и напълно управлявано стадо. Всяко отклонение от начина на поведение и начина на мислене, предписан от властите, се наказваше със смърт - за „магьосничество“, „вещерство“, „ерес“; в която преуспяваха както инквизиционните съдилища на католическа Европа, така и светските съдилища в протестантските страни.

Всъщност трудещите се бяха подложени на новата форма на робство - пролетарската, и по-голямата част от населението в най-напредналите европейски държави беше принудено да влезе в нея. Съвкупността от английските закони в продължение на 3 века се свежда до това, че пролетаризираният работник по същество е роб, който няма право на избор и трябва да бъде нает при всякакви условия възможно най-скоро. Престъпникът беше заплашван с пранги, бичувания и бесилки, всъщност той беше всеки представител на обикновените хора, който свободно се движеше из страната. В случаите, когато работниците се опитваха поне да потърсят по-подходящ работодател, те бяха заплашвани с обвинения в скитничество и с наказания под формата на различни изтезания: продължително бичуване („докато тялото му се покрие с кръв“), затвор в поправителен дом, където ги очакваха камшиците и робски труд от зори до зори, каторга и дори бесилка. 

Според английския закон "за заселването" от 1662 г. (в сила до началото на XIX век), всеки представител на обикновените хора, а това е 90% от населението, може да бъде арестуван, наказан и изгонен от всяка енория, освен тази, където е роден. [7]

Децата, по времето на Даниел Дефо са започвали да работят на 4 или 5 години. По време на индустриалната революция десетгодишните работеха в мините по 14 часа на ден, влачейки вагонетките, пълни с въглища, под ниските галерии, където възрастен човек не можеше да се сгъне. На лондонския пазар на труда, разположен в Уайт Чапъл и Бетнал Грийн, родителите предлагаха своите деца на възраст от 7 до 10 години на всяко лице за всяка работа от рано сутрин до късно вечерта. (Първите закони за ограничаване на работното време за децата под 10-годишна възраст се появяват едва през 1850-те.)

Хората бяха превърнати в говорещ инструмент по много начини. Практикуваше се довеждането до такова състояние, че те самите да се продават в робство. Първите роби на плантациите в Западна Индия са белите ирландци и англичани - слуги или слуги по договор. Формално „прислужниците по договор“ не се смятаха за роби, но както казва един съвременник: „Слугите се продават и купуват, като конете в Европа.

Търговците на роби допълваха липсата на „доброволци“ със залавянето на младите бели обикновени хора и това бяха „млади хора, отвлечени от частните предприемачи за продажба в робство в Барбадос или Вирджиния“, както пише историкът Дж. Тревелян . По улиците на Бристол през втората половина на XVII век имаше открита търговия с бели роби. Търговците от лондонското Сити са били ангажирани с отвличането на млади мъже и жени за продажбата им в робство [9].

Ирландските католически селяни бяха продавани в робство, защото живееха в земите, необходими на короната и капитала. И така, след следващото завладяване на Ирландия през 1649-1652 г. до плантациите в Западна Индия са изпратени до 100 000 ирландци, почти на сигурна смърт. Правителството нарежда да се изпращат там всички ирландци, които са в затворите, поправителните домове, и всички, които нямат определени средства за живот. А хората, които не разполагаха със средства за живот в опустошената страна, бяха мнозинството и почти половината от ирландските католици умряха или от „меч'' или от ''глад“. Оцелелите, според решенията на парламента, бяха изгонени отвъд реката Шанън, а техните земи бяха прехвърлени на протестантските колониалисти. Агенти от всякакъв род ловуваха ирландски роби, както ловуваха черните в Африка. [10] И няколко десетилетия по-късно Дж. Суифт пише в своята книга „Скромно предложение“ за ирландците, които „се продаваха в Барбадос“, за да се спасят от глада чрез робство. 

В Шотландия имаше практика на задължителните договори за „доживотна заетост“ в мините. Те бяха вербувани принудително и в английския флот (където бяха бичувани или наказвани с минаване под кила) и това е практически същия лов на роби. Чираците и сираците от сиропиталища (до средата на XX век), наложниците на знатните и кралете (като известната Габриела де Естре, фаворитката на Хенри IV) бяха продавани като роби.

С роботърговеца Джон Хокинс, който усвояваше човешките ресурси на гвинейския Златен бряг и беше повишен в „сър“ от кралица Елизабет, започва използването на безплатната и обезправена африканска работна сила от британския капитал. С превземането на Ямайка като център на търговията с роби в Западна Индия, британците излязоха на първо място в този насилствен, но изключително доходоносен бизнес. Законът за корабоплаването и последвалите англо-холандски войни в крайна сметка прехвърлиха на англичаните холандския монопол върху търговията с роби. 

Португалците също прехвърлиха своя монопол върху търговията с роби на Англия (Договора от Метуен, 1703 г.), а испанските монархии направиха това с Утрехтският мирен договор от 1713 г. До началото на XIX век 9/10 от цялата търговия с роби беше съсредоточена в ръцете на британските капиталисти и почти всички проспериращи сега финансови семейства на Англия имат в основата си робството и търговията с роби.

12 милиона негри бяха докарани през трюмовете на робски кораби до американските плантации. И за всеки роб, доставен в Новия свят, имаше 3-4 загинали по време на залавянето на хора в робство (оттам идва и терминa „kidnapping - отвличане“) и от транспорта по суша и море. Западните роботърговци подклаждаха кървавите племенни войни, които всъщност се водеха от тяхно име, за да заловят робите. Доста често „робите“, бяха натъпкани като в консерва с цаца и стоката наполовина се доставяше... жива. Робите седяха в трюмовете „един между краката на другия“, а височината на помещението беше 75 см. „Прекарахме 2 месеца и 11 дни, за да пропътуваме от Сейнт Томас до Барбадос. През това време, в резултат на болести и смърт сред моите нещастни моряци и чернокожите, през първия месец погребахме 14, а през втория месец 320 души (от 700 на борда)“. [11]

Нормата на възвращаемост от такива търговски операции беше 300-400%, и достигаше до 1000%. За Африка развитието на западния капитализъм струва 3 века на обезлюдяване и демографски загуби от порядъка на 55-70 млн. души. [12]

Книгите, водени от западните роботърговци, изглеждаха така: брой на робите като „парчета“ с посочване на името, телесните недостатъци и пазарната цена. В края на списъка беше най-безценният продукт: „дете, с неизвестно име, лежи умиращо и не може да говори ...“ Търговията с роби дори в началния етап допринесе за унищожаването на туземните държави, така че европейците не носеха цивилизация в Африка, а я отнемаха.

Кралят на държавата Баконго, между другото той е кръстен и известен с католическото си име Алфонсо, през 1526 г. в писмо до своя „брат“, португалския крал Жоану III се оплаква: „Ден след ден търговците на хора взимат хора от нашия народ - децата на тази страна, синовете на нашите благородници и васали, и даже и хора от моето собствено семейство ... Тази корупция и зло е толкова широко разпространена, че страната ни е напълно обезлюдена'' ... Обезлюдяването беше потвърдено от португалските власти.

Робството, което не приключва с ерата на първоначалното натрупване на капитала, ще съществува във Великобритания до 1834 г. (търговията с роби там е премахната малко по-рано), във Франция до 1848 г., в САЩ до 1865 г. (всъщност богатите роботърговци създадоха тази държава), а в някои страни от Латинска Америка, които са икономически колонии на Запада, и до края на XIX век. И малки европейски държави като Дания, Швеция, Курландия (един от историческите и културни региони на Латвия, бел. ред.) и Бранденбург бяха замесени в търговията с роби през Атлантика.

Най-напредналите западни страни от капиталистическата формация, които бяха задължени, според не само либералната, но и според марксистката догма, да демонстрират своето господство на „свободния труд“, използваха робски и принудителен труд (използван чрез пряко насилие или предварително пълно ограбване) в решаващи количества. Като го внедри там, където преди това не съществуваше или беше от патриархален характер. 

При това, използването на робите ни най-малко не промени капиталистическия характер на предприятията. Памучните плантации в Британската Западна Индия и Юга на САЩ бяха обслужвани от робския труд, който се оказа ефективен в този горещ климат. Почти 90% от 75-те млн. от коренното индианско население, което преди Колумб беше приблизително равно на населението на Европа по онова време, умря през първия век и половина след пристигането на западните колониалисти. [13] И това беше причината за пускането в ход на трансатлантическия робски тръбопровод. И без памука и другите евтини суровини от тези плантации, индустриалната революция, започнала в Англия, просто би се задушила.

Между другото, на изток от Елба от XVI век царува "вторичното крепостничество", обслужващо европейския пазар и натрупването на западния капитал - като цяло, то се явява като периферна зона на западноевропейския капитализъм. Държавите от Централна и Източна Европа произведоха „второто издание“ на селската зависимост и то в толкова тежки форми, които класическото средновековие не познаваше. Целта беше да се увеличи максималното предлагане на евтини суровини на европейския пазар в замяна на луксозни стоки.

Панщината (барщината) в Полша достига до 6 дни в седмицата и след това често започва да взима и цялата седмица, а селянина, загубил възможността да работи върху своя дял, получава дажба за един месец,  в Унгария пък това зависеше само от произвола на собственика. 

В Трансилвания това беше 4 дни в седмицата, а в Ливония често отнемаше цялата седмица („Всеки крепостен работеше с чифт волове или коне“) [14] В Шлезвиг в средата на XVIII век земевладелецът притежаваше селянина като вещ („Nichts gehoret euch zu, die Seele gehoret Gott, eure Leiber, Guter und alles was ihr habt, ist mein", trans. " (Нищо не принадлежи на вас, душата принадлежи на Бог, а вашите тела, собственост и всичко, което имате, е мое"). 

В Долна Силезия беше установено правилото, че „работата на селски корве не е ограничена“. В Саксония селската младеж беше призована, както в армията, така и на 3 години непрекъсната барщина. Властта на сеньора върху живота и имуществото на крепостния също не беше ограничена от нищо. „Ако благородникът убие крепостния, той казва, че е убил кучето си, защото шляхтата смята крепостните за кучета“, свидетелства полският писател от XVI век Моджевски. 

В Дания през XVI век селяните се търгуваха като добитък. Крал Кристиан II се опита да отмени това: „Не трябва да се продават хората селяни по такъв зъл, нехристиянски обичай, който досега се е съхранил в Зеландия, Фолстър и други райони. Не трябва да се продават или дават като подарък тези бедни мъже и християни по изповедание, като безсмислен добитък, това трябва да изчезне занапред". Феодалите обаче свалиха нещастния крал и продажбата на хора продължи.

Имайте предвид, че капиталистът не купува работната сила от роба и за него това не е променлив капитал. По-скоро робът, като говорещ инструмент, е елемент на постоянния капитал и може да бъде приравнен към средствата за производство и оборудване. Неговият практически безвъзмезден труд, произведеният от него памук, захарна тръстика, тютюн и други, се превръщат в източник на капиталистическа печалба, много повече, отколкото би дал наемният работник. И изглежда, че ранният марксизъм не успя да се справи с този въпрос. Както виждаме, в никакъв случай не само експлоатацията на наемната работна ръка, придобита с променлив капитал, създава излишната стойност ...

В някои региони на Африка европейските колониалисти попаднаха под лозунга ''да се отървем от робството и търговията с роби''. Но това беше придружено по същество със 100% поробване на местното население, където разходите за труд се измерваха в броя на ударите с бич от хипопотам или броя на похарчените патрони.

Половината от населението на Белгийско и Френско Конго, около 10 млн. души, загинаха, ставайки жертва на големия каучуков бизнес, а най-голямата държава в Африка беше превърната в огромен концлагер с най-строги наказания за тези, които не носеха достатъчно доходи на колониалистите. Масови екзекуции, изгаряне на села, вземане на заложници, включително и непълнолетни, и довеждането им до смърт, бичуването до смърт и отсичането на крайници, кръв и страх и всичко това се превърна в огромни печалби за европейските компании, до 700%. [15] На практика най-смъртоносни бяха пренасянето на стоки на ръка на дълги разстояния или изграждане на железопътни линии за транспортиране на суровините.

Прякото поробване и след това принудителният труд, който се практикуваше във всички колонии на европейските страни, от Африка до Индокитай и Холандската Източна Индия (Индонезия), беше допълнено с конфискацията на земя и добитък, разруха и бедност, така че да се работи за стотинки от зори до зори на колонизатора и това беше единствения начин да се избяга от глада.

„Свободното договаряне“, към което отидоха милиони китайци, индуси, малайзийци и южноафриканци, за да спасят себе си и семействата си от глад, се оказа всъщност един и същ робски труд, от зори до зори, с телесни наказания и вериги и „договорът“ много често приключваше със смъртта на работника кули. През XIX и първата половина на XX век в целия колониален свят течаха потоци от китайски, индийски, африкански и малайски кули, заместили бившите роби. А където прякото робство беше премахнато, често местното население беше подлагано на погроми и насилие.

След приемането на 13-тата поправка на Конституцията на САЩ, която официално премахна прякото робство и принудителния труд, освен при изтърпяване на присъда, там започна пускането на чернокожите от затворите и даването им под наем на частни компании. Днес най-голямата от тях е CCA/CoreCivic ... (Това е една от причините ¼ от затворниците по света да живеят в САЩ). Чернокожите, които не бяха получили земя след своето освобождение, останаха в продължение на десетилетия в позицията на полуроби - бедняци на плантациите на своите бивши собственици, защото чернокожите работници нямаха право да напуснат своя работодател без неговото разрешение и така бяха принудени да работят за предишните си собственици.

И днес забележителната ''зелена революция'' в енергетиката се движи от труда на деца в Конго, които добиват кобалт (от съществено значение за батериите) за $1 при 12-часов работен ден. А модните марки се шият във фабрики, където работничките са затворени - за $2 или $3 на ден. Един процент от световното население (разположено главно в западните страни или обслужващо интересите на западния капитал в страните от периферията на света) доставя 82% от световното богатство, създадено през последната година. [16] И това изобщо не е дело на „невидимата ръка на пазара“, а резултат от силния контрол над света, упражняван от големия западен капитал.

Вместо епилог. „Свободният“ наемен труд не е единственият източник на капиталистическа печалба. Без робството нямаше да има западен капитализъм, такъв какъвто го познаваме. Робът е част от постоянния капитал, който е способен да създаде излишната стойност. Виждаме също така, че с механизацията и автоматизацията на труда делът на постоянния капитал расте, докато променливият капитал, изразходван за закупуването на наета работна ръка, намалява (ръст на т. нар. органичен състав на капитала). 

А излишната стойност все повече се създава от постоянния капитал, който е резултат от присвояването на ноу-хау (технологичната информация), завземането на ресурсите, контрола на пазарите, управлението на валута, неравностойната търговия. Пред очите ни капиталистът не забравя за управлението на работната сила и работното време, преминава към управлението на свободното време, нуждите, възприятието, въображението на човек, за което традиционните социални форми също се унищожават, започвайки от нивото на семейството. Робът се нуждае от все по-малко външна принуда, защото собственикът на роби е завзел вече неговото съзнание.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)

Бележки:
1. Анри Пиренн. Империя Карла Великого и арабский халифат. Конец античного мира. М., 2011.
2. Всемирная история. Период английского завоевания. М.-Мн., 2000, с. 310.
3. Adams B. The Law of Civilizations and Decay. An Essays on History. N.Y., 1898, p.305.
4. Сообщение британского генерал-губернатора от 1834. Цит. по Неру Д. Взгляд на всемирную историю. Т. II. М. 1981
5. Снесарев А.Е. Индия как главный фактор в среднеазиатском вопросе. СПб.,1906. С.60.
6. W. Harrison. The description of England prefixed to the Holinshed's Chronicles, vol.I, 1807, p.186.
7. Тревельян Дж.М. История Англии от Чосера до королевы Виктории. Смоленск, 2001, с. 300
8. Абрамова С.Ю. Африка: четыре столетия работорговли. М., 1992
9. Mathieson W. L. British Slavery and its Abolition. L., 1926., с. 255
10. Афанасьев Г.Е. Судьбы Ирландии. В кн:Записки Новороссийского университета. Т.46. Одесса, 1888, с.85
11. Дж.Ф. Доу. История работорговли. Странствия невольничьих кораблей в Атлантике. М., 2013
12. Абрамова С.Ю. Африка: четыре столетия работорговли. М., 1992
13. Zeiten und Menschen. Paderborn: Schoeningh, 2011
14. Бродель Ф. Материальная цивилизация, экономика и капитализм, XV-XVIII вв. М. 1988, с.260
15. Daniel Vangroenweghe. Du Sang sur les lianes. Bruxelles, 1986, р.10.
16. https://www.oxfam.org/en/pressroom/pressreleases/2018-01-22/richest-1-percent-bagged-82-percent-wealth-created-last-year

Литература:
Арриги Джованни. Долгий двадцатый век. Деньги, власть и истоки нашего времени. М., 2006.
Бродель Фернан. Материальная цивилизация, экономика и капитализм XV-XVIII вв. М. 1986-1992.
Люксембург Роза. Накопление капитала. М.-Л., 1934.
Бандиленко Г.Г., Гневушина Е.И и др. История Индонезии. Том 1. 1992.
Снесарев А.Е. Индия как главный фактор в среднеазиатском вопросе. СПб.,1906.
Нефедов С.А. История Нового времени. Эпоха Возрождения. М., 1996.
Валлерстайн И. Исторический капитализм. Капиталистическая цивилизация. М.,2008.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения