Вирусът е цвете на злото
Ние, хората от ХХI век, бяхме излезли от историята, т. е. от вливането на нашите малки индивидуалности в колективната машинария. Изведнъж нещо ни тласка към нея. „Седалището на душата е мястото, където вътрешният свят докосва външния свят“, пише Новалис. Вирусът е цвете на злото, което расте при контакта на вътрешния и външния свят. Ако пощади целостта на нашия организъм, той ще разкрие здравината на нашата душа. Тръгваме много онеправдани към предизвикателството, което ни е отредено. Защото новият дигитално-консуматорски ред ни е приучил да се страхуваме от празнотата. Дигиталната революция е хидравлично явление. Интернет, помпа за екскременти, изпълва свободното пространство с висок дебит. Каналът е жаден. Трябва да тече!
Какво ще направим с това изпитание? Цивилизациите са изградени върху няколко принципа: отделяне, усамотение, разграничаване, обособяване, вкореняване. Затваряне вкъщи, как. Няколко десетилетия пометоха това в името на една идеология: егалитарния глобализъм, подготвящ голямата разпродажба. Масовото разпространение на вируса не е случайно. То е следствие. Изведнъж осъзнаваме забравени очевидности. Нека ги изброим. Да си останем у дома не означава да намразиш съседа си. Стените са защитни мембрани, а не само враждебни брони. В тях са пробити врати, можем да изберем да ги отворим или да ги затворим. Да четеш не означава да скучаеш.
Другото откритие: политическото действие не е мъртво. Мислехме, че икономиката сама управлява човешкия парк. Министерствата на външните работи се бяха превърнали в търговска камари. Изведнъж се реактивира държавното решение. Божествена изненада! Докато си мислехме, че глобализацията е „неизбежна“, ние осъзнаваме, че неизбежното не е необратимо и че носталгията може да предложи нови посоки! Изведнъж затварят вкъщи населението. Следователно е възможно да решиш да решаваш. Пред предполагаемата неизбежност на нещата, вирусът на фатализма има своя дезинфекциращ гел: волята.
„Напред!“ най-сетне е чудесен лозунг.
(Със съкращения, превод “Гласове”)