Защо трябва да защитим българската история

Васил Горанов - Златният век

Ако не защитим истините за нея от вековете на робството значи да „продължи делото“ на Баязид по заличаването на българската следа на Балканите

Македонизмът не може да съществува без ежедневните удари върху България

В  българо-македонските отношения напоследък особено място зае проблемът за „историята“. Трябва ли въпросът за общата ни история да се „остави само на историците“? А „европейските българи“ днес да развиват двустранните отношения. Това беше основният смисъл в словата на онези, които призоваха да се остави „историята на историците“ с презумпцията, че не бива да се затъва в някакъв „казуистичен спор“, който няма нищо общо с реалната политика. Тъй като по тази тема до сега не се каза достатъчно, тук ще акцентираме само върху нея. За да се очертае по-релефно значимостта на българската позиция свързана със защитата на истината за миналото, на двата съседни народи. 

На първо място, тези, които отправят призив - „историята да се остави само на историците“ не разбират нещо много важно. А то е - спецификата на онова, което се знае за историята на балканските християнски нации, и в частност за българската. По ред обективни причини – най-вече заради османското завоевание в края на 14-ото столетие, историята на балканските православни народи в миналото е била „сгазена“ по безпрецедентен начин. Специално при българите, в хода на завоеванието османците унищожават българската династия и аристокрацията. Дворци, крепости, църкви и манастири са разрушени до основи. Поради това, онова, което ние знаем за средновековното си величие, е достигнало до нас или чрез чужди извори, или в силно „изцеден“ вид, откъм материални следи, факти и идеи. 

Днес българите не разполагаме с хералдическата история и детайли от бита на своя държавен и духовен елит през късното средновековие; няма ги томовете в богатите царски и патриаршески библиотеки; липсват ни следите, по които можем да обясним точно съотношението между родното и привнесеното в културата на нашите предци. Затова до ден днешен българите имаме сериозни трудности при изясняване на дворцовия церемониал, управленския процес и личния живот – бита, както на политическия и духовен елит, така също и на народа в средновековна България. А това е важно знание за формиране кръгозора в мисленето и на съвременните нации и на техните държавници. 

По същите причини българите не могат в мащабите, с които се работи примерно в Англия, Франция или Русия, да обясняват присъствието на нашата държава в тъканта на европейската цивилизация. Завинаги сме лишени от възможността да обясним цялостно постиженията на изящното и величественото в архитектурата, изобразителното изкуство и ръкописната книжнина от епохата на Първото и Второто българско царство. То е ликвидирано по възможно най-радикалния начин. 

Освен това, онова което знаем, специално за времето след ХIV век, това е преди всичко НАРОДНАТА ИСТОРИЯ. Аристокрацията вече я няма. Действат само не особено грамотни монаси, смели хайтути и корави български селяни. От тази среда в новото време излиза и светската ни интелигенция! В невероятно трудни условия те  съхраняват кирилското писмо, книгата на български език и оцеляването на народа ни, като различна етническа реалност от завоевателите. Така е било и в Добруджа, и в Мизия, и в Тракия, и в Македония, цели пет века!? 

Следователно, какво се оказва на практика: така или иначе ние днес вече не можем да реставрираме цялостно народната си история до османското нашествие! А ако освен това, не защитим истините за българската история и от вековете на робството (с борбите за свобода),  на практика това ще означава да се даде възможност на една агресивна идеология, каквато е македонизма, да „продължи делото“ на Баязид по заличаването на българската следа  на Балканите! Макар и с други средства. Най-напред ще се задълбочи отнемането и на оцелелите  следи от българското средновековно минало. Защото делата на Кирил и Методий, Климент Охридски и Наум Преславски например, се „приватизират“ от македонизма, като фундамент на „македонската история!? В картите на Самуилова България Скопие вече включва земите на Македония, половината от Тракия, целите Мизия и Добруджа като се стига до делтата на река Дунав!?

След това, ако съвременната българска държава не защити истината за българската история, тя ще допусне към отдавна изчезналите следи за българския средновековен елит, архитектура, книжнина и материална култура, да се добави погребението и на великото и  безсмъртното, сътворено от самия български народ, във вековете от ХV до ХХI век!? Тази опасност е реална, защото  Българското Възраждане, според македонистите изобщо „не присъства“ в Повардарието!? 

Гоце Делчев е обявен за “македонец“, а ВМОРО за македонска революционна организация!? Следователно, българите не са творили култура, но не са водили и борба за свобода!? Какво остава тогава от нашия народ в тази част на света? Коя цивилизована нация ще позволи, да се реализира подобно „ново заличаване“ върху картата на света - и то през ХХI  век? При наличието на свободна държава. И при съществуващите проблеми около по-старото българското историческо наследство! Да се допусне заграбване на историята ни, от последното агресивно творение на сталинизма в Европа - македонизмът, означава вече ние сами да обричаме държавата си на нов, безпрецедентен цивилизационен грабеж! Умните гърци не разрешиха това в своя случай!

Втората причина, поради която „историята не бива да се оставя“ само на историците, по време на спора между София и Скопие е добре позната: между историците на България и РСМакедония някога няма да се постигне разбирателство. Защо? Изследователският метод на историята предполага да се събере цялата информация  от миналото и след като се открие истината там, да се обясни логиката, по която е протичал живота на народите. Затова историческото познание е съдействало за формиране на сериозното държавнотворно мислене на човечеството. А повече от век то се разбира вече и като знание, без което развитието на народите днес е невъзможно. Това е веруюто на всички сериозни български учени от областта на историческата наука.

Ситуацията в РС Македония е коренно различна. От края на Втората световна война, този дял на хуманитаристиката в Скопие е превърнат в средство за създаването на фалшив информационесн ресурс, който се използва като аргументация за изграждането на наложената от ЮКП „македонска нация“. Доказателство са писанията на македонските автори до и след създаването на РСМакедония.

Историците в МАНУ вземат документите на български език. А там, където се споменават „българи“ и „българско“ думите се задраскват на ръка! И на тяхно място се пише „македонец“ и „македонско“! Как, при наличието на тези две, несъвместими изследователски методологии, България може да очаква, историците на двете държави да стигнат някога сами до споразумяната истина за общото в историята до 1944 година!? Затова българската държава трябва да отстои своето справедливо искане, управляващите в РС Македония да признаят, с официални документи, че до 1944 година историята на славянското население в Повардарието е част от общобългарската история. За да  не може агресивният македонизъм да играе ролята си на „втория ликвидатор“ на онова от българската история, което е останало дори след ордите на Баязид.

Има и нещо друго важно за бъдещото развитие на нашата държава. Българската история през последните 140 години се твори от всички хора, населяващи нейната територия. Не винаги обаче е било така! Най-значимите приноси за цивилизационния напредък на земите ни, през последните 14 века са направени от славянско-православния елемент в структурата на нацията. Причините за това са добре известни. 

Славяните и българите идват най-рано на Балканите и през 681 година  основават държавата. Те я защитават от външни посегателства. Крум, Борис, Симеон, Калоян и Иван Асен II я утвърждават като нова велика сила. Дори в рамките на Османската империя, българският славянско-православен компонент, в структурата на населението из Мизия, Тракия и Македония, дава най-съществения принос за съхраняване на стария цивилизационен корен на народа и за подкопаване устоите на султанското самодържавие. Предимно българи-християни са в хайдушките чети; те изграждат  светската образователна система през Възраждането; пак те участват в Априлското въстание от 1876 г.; опълченците на Шипка дават решителния принос за Освобождението; българската християнска интелигенция сътвори науката и културата на свободното българско общество.

В границите вече на Княжество България след 1878 година, започва един нов, изключително мащабен и важен етноконсолидационен процес. Българският славянско-православен елемент в структурата на нашата нация дава „великата прошка“ на онези мюсюлмани, които остават да живеят в границите на България. Тъй като те нямат никаква лична вина за престъпленията на султанската администрация из българските земи до 1878 година. В резултат се изгражда един нов съюз на толерантност и взаимно уважение. В допълнение, за да се гарантират еднакви права на всички хора в свободна България, създателите на Търновската конституция, съзнателно не използват в нейните текстове политическото понятие „българска нация“. Ако той е пуснат в употреба веднага след Освобождението, конституционни права в Княжество България реално биха имали само представителите на християнско-православния контингент на населението в границите на държавата. 

Учредителите отлично разбират, че конституционни права в България трябва да имат и онези нейни граждани като турците, ромите, евреите, гърците, арменците и др., които остават да живеят заедно с българите християни в свободното отечество. До Освобождението обаче, по независещи от никого причини, тези етнически общности не са били интегрирани в структурата на българската нация. До 1878 г. децата им не учат в българските светски училища, не пишат статии във възрожденските вестници, някои дори са служили като войници в армията на султана. Следователно тяхното интегриране, започва с новия обединителен процес, основоположен с Търновската Конституция. Затова  вместо „българска нация“ , когато става дума за права и задължение на свободните хора в България, в основния закон се използват термините „народа“, „населението“, „гражданите“ и др. Така всички в държавата получават предимствата на свободния общ живот и в резултат се изгражда вътрешното единство на свободната българска нация.

Следователно, ако днес политиката на държавата не защити истината за българската история, на практика това ще означава отказ от защита на водещата държавнотворна роля, която българският православно-християнски компонент е играл в развитието на нашия народ и държавата ни през изминалите 14 века! Защото македонистите ограбват само този сегмент на нашата история. Те не посягат към миналото на турците, ромите, евреите, арменците и пр. Така че с македонистката агресия ще се обезличава, а в последна сметка и обезсмисля ролята, заслугите и възможностите на най-значимия етнически фактор в държавно-образувателния процес в Мизия, Тракия и Македония. А след като истината по тази проблематика се маргинализира, в перспектива може да се намерят сили, които да оспорят възможността и правото на българите-християни изобщо да играят водеща роля в общонационалния живот. 

С една примитивна, но възможна логика - защото този елемент в структурата на нацията „не е направил нищо съществено в миналото на родното земляще“!? От там вече ще се претендира и за някакво „македонско малцинство“ в България, тъй като там „живеят различни народности, но няма реален лидер и творец на националното единение и държавността“.

Изводите тук се налагат от само себе си: Българската държавна политика не трябва да оставя „историята на историците“, в сложния политически дебат със Скопие. Напротив - трябва да се постигне едно взаимно приемливо споразумение. Защото защитата и признаването на истината в тази област на националното битие, на практика е защита на правото ни, никой повече да не може да ликвидира резултатите от нашето присъствие на Балканите. Ще се запази истината за съзидателната държавнотворна роля, която народът ни е играл (и трябва да играе и в бъдеще) в тази част на Европа. Отстоявайки истината в историята, българите отстояват правото си да живеят на земята, върху която вече 14 века градят цивилизация. 

Чрез реализация на българската държавна политика „по въпроса за историята“ ще се предотврати възможността за настъпление на една от най-агресивните идеологии през втората половина на ХХ век – македонизмът! Защото той не може да съществува без ежедневните удари върху България и българите. Аспирациите му са насочени само към този съсед на РС Македония. Правилното разбиране на тази проблематика има стратегическо значение за бъдещето на нашите нация и държава. 

Затова и днешната власт, и тази която ще дойде след 4 април, не трябва да оставя „историята само на историците“, ако иска да не извърши предаталство към Отечеството.

Коментари

Задължително поле