За Валери Петров - нито помен, нито напомняне

Валери Петров (1920 - 2014)

100 години от рождението на големия български творец

Поетът бе дисидент от типа на Владимир Висоцки

Валери Петров (1920-2014 г.), заедно с П. Вежинов, Н. Хайтов, Й. Радичков, Ст. Цанев, Ив. Радоев, К. Павлов, Св. Бъчварова, е сред модерните писатели, утвърждаващи се от края на 50-те години на миналия век. Родени белетристи или поети, те не остават при първоначалното си предопределение, а се превръщат и в емблемни киносценаристи и сценични драматурзи. Това можем да обясним не само с творческата им подвижност, но и с важното държавно внимание към театъра и киното и хвърлянето на средства в тях. Като си припомним и как в средата на 20-те години, като подпомага издаването на произведения за деца, властта дава тласък на голямата българска детска литература от това време, можем да заключим, че подобни грижи са ефективни у нас. Не и днес, във времето на сбърканите критерии и амбиции.

В голяма част от държавната си служба Валери Петров работи в Киноцентъра. И винаги изпитва здравословна носталгия към това време. Но дори и в посочената елитна компания той изпъква с многопосочната си отдаденост на Словото. Единствени с Хайтов и Радичков те принадлежаха и на сцената, и на екрана. А В. Петров е един от нашите ярки и продуктивни преводачи. При това от 5 езика, макар да свързваме преводаческата му дейност с английския. И най-вече с творчеството на Шекспир, което той изцяло превежда - трагедии, комедии и сонети. Такова дело навсякъде се счита за културен принос, достойно увенчаващ един живот. А при В. Петров това не само епизод, а етап от живота му. Предизвикан в голяма степен от бруталния удар - лишаване от работа и без право на публикуване заради отказа му да заклейми Ал. Солженицин за присъдената му Нобелова награда. Това е видимата страна на дисидентството на писателя някъде от началото на 70-те години. На такъв извод сигурно ще се противопоставят привържениците на тезата, че дисидент е само ругалият и съденият от тоталитаризма. В. Петров е от другия тип дисиденти, типа Висоцки. Не тези, които зовяха за унищожение на режима и за връщане на капитала (нормалността според тях). А тези, които се съпротивляваха на властването на насилието, догмите и порочните норми в името на усъвършенстването на проповядваните принципи на държавата и обществото. В края на краищата представителите на този тип се оказаха и обществено по-полезни, и творчески по-продуктивни, и по-обичани и популярни от другия. В периода преди 1989 г., а не във времето на сбъдването на мечтите за унищожение след тази година. Период, който днес късни измислени герои преиначават. И пренебрегнат, премълчават и изкуствено смаляват и омаловажат приносите на такива творци.

Дисидентството в поезията на В. Петров не се проявява само в откритото несъгласие в неотпечатаните стихове и в смазващата и убедително аналитична ирония в отпечатаните. През 1988 г., стана възможно издаването на книгата му “Сатирични поеми”. В тях той се надсмива над овчедушието и плиткоумието, закодирани и сякаш узаконени в тогавашния ни бит - в абсурдната бюрократичност, в началническото обсебване на чужди идеи, в гръмкото празнословие, в зле прикритото нищоправене. Или ако трябва да обобщим всичко това като обществено състояние - В. Петров по блестящ начин открива и пресъздава настъпващата деморализация на нацията. Но своето дисидентско верую той изразява не чрез критичността и отрицанието, а чрез дълбокото си вътрешно отчуждаване от ставащото и признанието за своето участие в станалото. Изразява го и в последвалото разкайващо преосмисляне и трайно завръщане към добродетелите на човешката естественост и на пречистващото съзнание за обикновеност.

Но неумеещите да се прекланят пред голямото намериха начин да омърсят и 100-годишнината на поета. Отново бе припомнена неговата пиеса в стихове “Народен съд”, писана непосредствено след 9.IХ.1944 г., в която той зове за възмездие за политическото и социалното насилие преди това. Но нека да напомня, че В. Петров е етнически евреин, живял тогава 4 години в сянката на Закона на защита на нацията и при страха от отвеждане в хитлеристките лагери. Да припомня и какво траещо почти до наши дни възмездие беше отредено заради Холокоста. Да не пропусна и световното историческо правно възмездие, което светът отреди на хитлеризма в Нюрнберг и на още редица процеси. Ако искам да оправдавам, вече изложих аргументите за оневиняването. Като няма да употребя библейското питане безгрешни ли са обвинителите! Има и още един аргумент - човек може да съгреши. Но аз приемам и тезата, че голямата личност на Словото не бива да зове към насилие. С правото, обаче, на съгрешилия Божи човек да изкупи стореното.

Е, станало ли е изкуплението? Един от новите ни идиотски стандарти за морално поведение стана извинението. Е, и какво? Нима сторилият го става чист като новороден и после - заслужил гражданин? А е толкова е лесно за рецидивиста-циник да се извини. Посоченият от Библията път е покаянието. Няма по-висше мерило за осъзнаване на вината и за самонаказание от покаянието. И Друг го приема. Същият, който ни го е посочил. А не днешните владелци на новото насилие с отвратителните си норми и човъркания във всякакви посоки, последвани от присъди. Но съдът, все пак, принадлежи на други съдии - както за големите личности, така и за всички. На неподкупното човешко признание и на времето.

Творчеството на В. Петров доказва - имало го е покаянието. Първият му знак е отказът от конюнктурните поетични тръби на победата и от самонасладата на победителя. За да последва завинаги вслушването в себе си и верността към това. Без пресилване може да се изрече, че творчеството на В. Петров е плод освен на таланта му и на преживените покаяние и разкаяние. Те определят превръщането на поведенческите качества деликатност, състрадателност и съпричастност в негова поетична тематика и в характерен за нея патос. Бляскавата подвижност на поетичния му рефлекс много често го води до убедително воден диалог с ред “обществени истини” - незабелязването и неспособността за откриване на голямото у другия човек, лековатата критичност към младостта, предпазливостта към всеотдайността на търсещите хора. И така усмирява неосъзнато настанилите се у нас канони и забрани и събужда и приветства човешкото. Често питаме какво е талантът. Отговорът на В. Петров - вярност към себе си, към своето творческо и социално верую.

Театър и кино

В театралните си пиеси В. Петров е неочаквано различен. Той не разгръща драми, не проследява характери, не търси развръзки за драматургичното напрежение и за битката на характери. Сякаш там философската му концепция за човека е друга - той изглежда ситуационно зависим и може да се преобразява, да не изглежда дори верен на себе си в различни ситуации. Най-силните му драми - “Когато розите танцуват” и “Театър, любов моя” са с герои, които са режисьори на действието и маски на множество герои; герои-двойки, които даже не са и антагонисти. Всичко това е така заради разбирането му за театъра. В. Петров отдава дължимото на развлекателността и на динамиката на жанра. Но главното е, че там той изгражда не характери, а времето, което е създателят на възможностите за множество разнородни ситуации. И то също като човека има характер, който следва да открием и покажем - ето я целта на драматургията му. Затова и монологът, ярката сценична изява на характера, не е прийом в сюжета. И ако го има, е повече разказ с предварителна ясна функция, а не драматичен размисъл и търсене на решение или пък обсъждане на ставащото.

Като киносценарист В. Петров, оставайки верен на поетичната си визия за човека, е съумял по най-добрия начин да усети и приеме тънкостите на жанра. И това е само част от обяснението на силното му присъствие в киното. До днес продължаваме да гледаме с удоволствие филмите по негови сценарии - “На малкия остров”, “Слънцето и сянката”, “Рицар без броня”, “Йо-хо-хо”. Но това правим и при всяко докосване със Словото на В. Петров.

Коментари

Задължително поле