Облачно време с максимални температури между 1° и 6° днес В Североизточна България се очаква сняг

Изпуснахме Кипър, но не и първото място, драмата ще е до последно

На 17 ноември 2018 да почерпят

Малък гайдар разплака всички във „Фермата“

Вижте от птичи поглед опустошението след пожарите в Калифорния (ВИДЕО)

Искрен Веселинов, „Обединени патриоти“: Валери Симеонов разговаря с Каракачанов преди да реши за оставката

23 лица с трайни увреждания започнаха работа в община Смолян

Започва Рали спринт Сливен

Ограничават движението по Панаирния мост в Пловдив тази събота

Ето кои са окончателните състави на България и Кипър

САЩ намаляват бойците си в Африка За да се фокусират над заплахите от Русия и Китай

Ралица Паскалева предаде псевдо продуцент на ФБР Измамникът искал да я прави порно актриса

Вино без градус е новата мода Наши производители вече правят експерименти за производството му

Протестиращите майки за оставката на Валери Симеонов: Ще чакаме решението на Народното събрание

Министерски съвет потвърди: Оставката на Валери Симеонов е лично негово решение

Иван Шишманов – най българинът в литературата и културата С него не могат да се мерят днешните интелектуалци на повикване

Портрет на Иван Шишманов от Иван Мърквичка.

Аристократ от сой и по душа, професорът незаслужено тъне в сянка

 

На един от университетските изпити ми се паднаха въпросите „Бай Ганьо” и Иван Шишманов. Преподавателят, когото не спрях да уважавам десетилетия, ми предложи да изтегля друг билет, тъй като Шишманов бил отпаднал от конспекта. Въобще не знаех това. Но и да не знаех, не бих допуснал да абдикирам от професора, който ме респектираше като малцина българи. Той представляваше идеала ми за преподавател и за литературна личност: компетентен, талантлив, с множество интереси и постижения, аристократичен, с достойно човешко и гражданско поведение и някак изглеждащ ми небългарин. Особено на фона на някои подвизаващи се тогава в Университета преподаватели.

Това, последното си заключение, отдавна не споделям. Защото точно Иван Шишманов /1862-1928 г./, живял в младостта си 12 години в чужбина, остава примерът за истински български интелектуалец. Колкото и да бе недостижим за мене тогава и в не по-малка степен за всички днес. Защото интелектуалците на повикване и по съвместителство – преди и сега, както и да се правят на евроазиатци или европейци, не могат да изтрият името от първия въпрос от изпитния ми билет. А Шишманов, образован до гуша във Виена, Женева и Лайпциг, наред с Вазов е най българинът в литературата и културата ни. Във време, когато са смятали /както днес/ всяко европейско веяние за суперважно и едва ли не задължително. И Шишмановият аристократизъм не е лепнато отвън възпитание, а вроденото достойнство и себеуважение на българина от сой. Неговият род води потеклото си /според предания, документи и други доказателства няма/ от последния български цар Иван Шишман.

Да се върнем при изпита ми. Заинатих се да говоря за Иван Шишманов. Резултатът е, че преподавателят ме покани в кръжока по литературна критика, който ръководеше. Но не за мене е думата. Разказах това, за да изразя непреминалото ми учудване, че Софийският университет, на който той е един от основателите, го беше извадил от конспекта. За какво? По някакви идеологически причини, защото княз Фердинанд го склонява да стане министър на просвещението? И настойник на първородния си син, престолонаследника Борис?

Но ако е така, защо след 1989 г. Иван Шишманов продължава да е в сянка? Вместо да се говори за него, да се сочат научните, литературните и културостроителните му заслуги. Да бъде превърнат в знаме на университетското преподаване, на образованието и литературата. Може би сега някой натиска спирачката на любовта му към родното и на стремежа към национален път в културата и в литературата.

А Шишманов наистина е удивителен. При него поговорката за двете дини под една мишница е трансформирана в: „Някои могат да носят по една кола дини под двете си мишници. Без да изтърват нито една!“ В целия си живот след дипломирането с докторат в 1888 г. той преподава /с малки прекъсвания, когато е в чужбина/ във Висшето училище в София, станало после Софийски университет. Там чете лекции по всеобща история на литературата, по културна история, по сравнителна история на западноевропейските литератури /от Средновековието до края на ХVIII век/, теория на народната поезия и т. н. Не ще изброявам преподаваните предмети и всичките му занимания, защото списъкът ще изпълни обема на този текст. Но не бива да не отбележа несрещаното у вторачващите се в себе си литератори умение едновременно да дълбае в научната и писателската си мина и да бъде превъзходен администратор, инициатор и градител в образованието и в културата.

Не зная дали точно това е съзрял у него княз Фердинанд, за да го направи министър на просвещението. Или пък владетелят се е ръководил от слабостта си към писателите-чужди възпитаници, останали обаче неистови градители на литературата и културата ни. Каквито освен Шишманов са и Ст. Михайловски и К Величков. Така или иначе бъдещият професор приема и става министър в 1903 г. За пръв, а май и за последен път, назначеният в тези сфери /образование и култура/ идва с добре обмислена културно-образователна програма. И най-важното – не подражателна, подсказана или преписана, а съобразена както със състоянието, така и с възможностите и потенциала на нацията. Съгласието си, обаче, Шишманов е дал срещу обещанието да не му се пречи в реализацията й. И бързо осъществява дълготрайни продуктивни нововъдения. Организира и създаването на ред нови културни и образователни институции: Народния театър в София /1904 г./, Етнографския музей в София /1906 г./, Музикалното училище в София, Института за слепи, много читалища и др. Като работи за тяхното развитие, както и за развитието на създадените преди това с негово участие Софийски университет и Художествена академия. Той въвежда практиката, уви, прекъсната сетне, високоталантливите писатели /Яворов, Елин Пелин/, музиканти, художници, учени, учители да бъдат изпращани в дългосрочни командировки в чужбина. Без конкретни задължения, а да усетят и опознаят високата култура. И навярно – и да осъзнаят отговорността си на духовни водачи на нацията. Но повтарям – високоталантливите, с оповестяване на имената им. Неволно княз Фердинанд е делегирал княжески права на министъра на духовността и знанието. Един династичен представител, без да ще, възвръща династията на етническите български царе. Ползвана наистина царствено – само и единствено за прогреса на държавата и за множенето на интелектуалните и духовните блага. И жестът на оттеглянето е достолепен – подава оставката си, когато правителството затваря Университета и уволнява преподавателите му след студентското освиркване на Фердинанд на 13.І.1907 г. Просто няма как потомъкът на българските царе да поставя действащия княз и негов благодетел над справедливостта.

При цялата си свръхзаетост Шишманов остава чародей на общуването – със студенти, политици, хора на изкуството и науката. Но най-вече с писателите, дори когато не споделя модернистичните им предпочитания – както е с Яворов, когото цени въпреки стиховете му след 1903 г. За тях създава въпросника на анкета, на която са му отговорили Алеко и Вазов. Най-яркият пример за дружба е с Ив. Вазов. Плод на нея са както запазените ръкописи на поета /обичал да ги захвърля/, така и книгата „Иван Вазов. Спомени и документи”, отпечатана посмъртно от жена му в 1930 г.
Шишманов сякаш е бездеен към издаването на своите трудове. Основните му книги излизат след смъртта му, освен за Вазов това са: „Литературната история на Възраждането в Италия”, „От Паисий до Раковски. Статии за българското Възраждане”, „Епиграми и портрети”, „Дневник”. Изненадата са епиграмите, които жена му намира в архива. Те говорят за Шишмановото презрение към псевдополитиците, бездарието, пошлостта, алчността, глупостта. И го представят освен като личност и като талантлив писател.

 

ОТКЪСИ

Писмо до П. Яворов

Любезни г. Яворов,

Съдържанието на новата Ви сбирка отговаря ес­тествено на онова песимистично настроение, което необходимо характеризува всички епохи на брута­лен регрес. Вие никога не сте бил, чини ми се, певец на житейските радости – но тоя път черните краски особено силно са сгъстени. Какво да Ви кажа – сам нямам смелост да Ви извикам: Sursum соrdа! За­щото при всичкия си оптимизъм съм погнусен отдън душа от много неща у нас. Как няма да се отрази жестоката действителност върху едно чувствително, и любящо поетско сърце!

За Вашето декадентство няма да говоря… за­щото Вие знаете моето мнение за това поетическо течение у нас. Освен това от всички тъй наречени „декадентствующи“ Вие сте единственият, който не изпада в маниеризъм.

 

Из студия „Алеко Константинов“

Но Алеко имаше едно оръ­жие не по-малко опасно: наглед безобидния, но в действителност разядливия като луга хумор. Еднич­кото прозвище „Бай Ганьо“, прилепено някому, не действува ли и днес като гръмка плесница или бич по лицето? Кой обича и търпи да го наричат бай Га­ньо? Даже и най-типичният бай Ганьо подканва другите да се видят в Алековото огледало, но себе си хитро изключва. Понятието байганьовщина е днес по-обидно и от семковщина, или във Франция тартюфщина.

Тук лежи и силата на Алековото обаяние. Тия, които той подлага на ударите на сво­ята сатира, чувствуват отлично, че нямат пред себе си един жлъчен социален критик, който е недоволен от хората само защото не дават туй, което той мисли, че е в право да иска от тях. Наказаните усе­щат бащинската ръка на справедливия възпитател и целуват тая ръка. Спирам се при тая дума възпитател, за­щото характеризува най-добре истинската заслуга на Алека за българския народ.

 

ЕПИГРАМИ

На един чиновник

Мравка бях или скот,
раб или деспот,
среден път не знаях:
лижех или лаях.

• • •

Утеха за нулите

И нулите на тоз свят нещо значат,
кога се подир единици влачат.

• • •

Учител в рая

Я виж, бай Петре, кой там тропа
на райските врати със сопа? . . .
Отивам, боже – отговаря
на рая строгия пазител
и леком-леком той отваря.
Кой там? От Българско учител!
Постих (голям навярно имам грях)
пет месеца и най-подире,
отка министрът ме натири,
благополучно отглади умрях!»
Влез, клетий, влез – светецът го зове,
простени ти са всички грехове.
Какво по-хубаво чистилище
от селско българско училище,
а гдето си умрял от глад,
все е едно, че бил си в ад.

• • •

Съвет

Ти ми учиш как да пиша? По-напреж
научи си те, мой брайно, да четеш.

• • •

Искрен съвет

(на едного, който пишеше епиграми,
защото обичал краткостта)
Нищо да не пишеш, братко,
още е по-кратко.

• • •

Полза от критиката

Не се гневи, че критикът Върбан
безжалостно те блъщи /злият?/.
А рад бъди: ти като барабан
се чуваш само га те бият.

• • •

Не бой се

Не бой се от нападки, критики и хули:
безплодните дървета никой ги не брули.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.