Вълчо Арабаджиев може да се лекува в ареста

В края на февруари приключва изследването на сградата за нова детска болница

Осъдиха мъж за измами при продажба на жилище

Почина дългогодишен шеф на РПУ Слънчев бряг, топполицаят Стайко Манев

Строят автомагистрала по Е-79 от Видин до Монтана

Част от тавана на метростанция „Западен парк” падна (СНИМКИ) Няма пострадали хора

Поставиха 725 нови контейнери в половин Шумен

Изправят пред Темида мъж, убил с нож брат си Обвиняемият редовно малтретирал и 88-годишната си майка

435 нови медици се дипломираха днес (СНИМКИ)

„Милан“ проучва Кирил Десподов

Потомка на търновски търговци направи ценно дарение на Историческия музей в Габрово Музеят получи мостра от плат, произвеждан от фабрика „Принц Кирил” АД

Мобилизация в Детското отделение на болницата в Горна Оряховица заради грипа

МРРБ започна проверка на обекта за дублиращо аварийно водоснабдяване в Хасково

Декларация от Национално сдружение на частните болници в България: И вие ли мислите така?

БДЖ пуска допълнителни места във влаковете за фестивала „Сурва“

Иван Шишманов – най българинът в литературата и културата С него не могат да се мерят днешните интелектуалци на повикване

Портрет на Иван Шишманов от Иван Мърквичка.

Аристократ от сой и по душа, професорът незаслужено тъне в сянка

 

На един от университетските изпити ми се паднаха въпросите „Бай Ганьо” и Иван Шишманов. Преподавателят, когото не спрях да уважавам десетилетия, ми предложи да изтегля друг билет, тъй като Шишманов бил отпаднал от конспекта. Въобще не знаех това. Но и да не знаех, не бих допуснал да абдикирам от професора, който ме респектираше като малцина българи. Той представляваше идеала ми за преподавател и за литературна личност: компетентен, талантлив, с множество интереси и постижения, аристократичен, с достойно човешко и гражданско поведение и някак изглеждащ ми небългарин. Особено на фона на някои подвизаващи се тогава в Университета преподаватели.

Това, последното си заключение, отдавна не споделям. Защото точно Иван Шишманов /1862-1928 г./, живял в младостта си 12 години в чужбина, остава примерът за истински български интелектуалец. Колкото и да бе недостижим за мене тогава и в не по-малка степен за всички днес. Защото интелектуалците на повикване и по съвместителство – преди и сега, както и да се правят на евроазиатци или европейци, не могат да изтрият името от първия въпрос от изпитния ми билет. А Шишманов, образован до гуша във Виена, Женева и Лайпциг, наред с Вазов е най българинът в литературата и културата ни. Във време, когато са смятали /както днес/ всяко европейско веяние за суперважно и едва ли не задължително. И Шишмановият аристократизъм не е лепнато отвън възпитание, а вроденото достойнство и себеуважение на българина от сой. Неговият род води потеклото си /според предания, документи и други доказателства няма/ от последния български цар Иван Шишман.

Да се върнем при изпита ми. Заинатих се да говоря за Иван Шишманов. Резултатът е, че преподавателят ме покани в кръжока по литературна критика, който ръководеше. Но не за мене е думата. Разказах това, за да изразя непреминалото ми учудване, че Софийският университет, на който той е един от основателите, го беше извадил от конспекта. За какво? По някакви идеологически причини, защото княз Фердинанд го склонява да стане министър на просвещението? И настойник на първородния си син, престолонаследника Борис?

Но ако е така, защо след 1989 г. Иван Шишманов продължава да е в сянка? Вместо да се говори за него, да се сочат научните, литературните и културостроителните му заслуги. Да бъде превърнат в знаме на университетското преподаване, на образованието и литературата. Може би сега някой натиска спирачката на любовта му към родното и на стремежа към национален път в културата и в литературата.

А Шишманов наистина е удивителен. При него поговорката за двете дини под една мишница е трансформирана в: „Някои могат да носят по една кола дини под двете си мишници. Без да изтърват нито една!“ В целия си живот след дипломирането с докторат в 1888 г. той преподава /с малки прекъсвания, когато е в чужбина/ във Висшето училище в София, станало после Софийски университет. Там чете лекции по всеобща история на литературата, по културна история, по сравнителна история на западноевропейските литератури /от Средновековието до края на ХVIII век/, теория на народната поезия и т. н. Не ще изброявам преподаваните предмети и всичките му занимания, защото списъкът ще изпълни обема на този текст. Но не бива да не отбележа несрещаното у вторачващите се в себе си литератори умение едновременно да дълбае в научната и писателската си мина и да бъде превъзходен администратор, инициатор и градител в образованието и в културата.

Не зная дали точно това е съзрял у него княз Фердинанд, за да го направи министър на просвещението. Или пък владетелят се е ръководил от слабостта си към писателите-чужди възпитаници, останали обаче неистови градители на литературата и културата ни. Каквито освен Шишманов са и Ст. Михайловски и К Величков. Така или иначе бъдещият професор приема и става министър в 1903 г. За пръв, а май и за последен път, назначеният в тези сфери /образование и култура/ идва с добре обмислена културно-образователна програма. И най-важното – не подражателна, подсказана или преписана, а съобразена както със състоянието, така и с възможностите и потенциала на нацията. Съгласието си, обаче, Шишманов е дал срещу обещанието да не му се пречи в реализацията й. И бързо осъществява дълготрайни продуктивни нововъдения. Организира и създаването на ред нови културни и образователни институции: Народния театър в София /1904 г./, Етнографския музей в София /1906 г./, Музикалното училище в София, Института за слепи, много читалища и др. Като работи за тяхното развитие, както и за развитието на създадените преди това с негово участие Софийски университет и Художествена академия. Той въвежда практиката, уви, прекъсната сетне, високоталантливите писатели /Яворов, Елин Пелин/, музиканти, художници, учени, учители да бъдат изпращани в дългосрочни командировки в чужбина. Без конкретни задължения, а да усетят и опознаят високата култура. И навярно – и да осъзнаят отговорността си на духовни водачи на нацията. Но повтарям – високоталантливите, с оповестяване на имената им. Неволно княз Фердинанд е делегирал княжески права на министъра на духовността и знанието. Един династичен представител, без да ще, възвръща династията на етническите български царе. Ползвана наистина царствено – само и единствено за прогреса на държавата и за множенето на интелектуалните и духовните блага. И жестът на оттеглянето е достолепен – подава оставката си, когато правителството затваря Университета и уволнява преподавателите му след студентското освиркване на Фердинанд на 13.І.1907 г. Просто няма как потомъкът на българските царе да поставя действащия княз и негов благодетел над справедливостта.

При цялата си свръхзаетост Шишманов остава чародей на общуването – със студенти, политици, хора на изкуството и науката. Но най-вече с писателите, дори когато не споделя модернистичните им предпочитания – както е с Яворов, когото цени въпреки стиховете му след 1903 г. За тях създава въпросника на анкета, на която са му отговорили Алеко и Вазов. Най-яркият пример за дружба е с Ив. Вазов. Плод на нея са както запазените ръкописи на поета /обичал да ги захвърля/, така и книгата „Иван Вазов. Спомени и документи”, отпечатана посмъртно от жена му в 1930 г.
Шишманов сякаш е бездеен към издаването на своите трудове. Основните му книги излизат след смъртта му, освен за Вазов това са: „Литературната история на Възраждането в Италия”, „От Паисий до Раковски. Статии за българското Възраждане”, „Епиграми и портрети”, „Дневник”. Изненадата са епиграмите, които жена му намира в архива. Те говорят за Шишмановото презрение към псевдополитиците, бездарието, пошлостта, алчността, глупостта. И го представят освен като личност и като талантлив писател.

 

ОТКЪСИ

Писмо до П. Яворов

Любезни г. Яворов,

Съдържанието на новата Ви сбирка отговаря ес­тествено на онова песимистично настроение, което необходимо характеризува всички епохи на брута­лен регрес. Вие никога не сте бил, чини ми се, певец на житейските радости – но тоя път черните краски особено силно са сгъстени. Какво да Ви кажа – сам нямам смелост да Ви извикам: Sursum соrdа! За­щото при всичкия си оптимизъм съм погнусен отдън душа от много неща у нас. Как няма да се отрази жестоката действителност върху едно чувствително, и любящо поетско сърце!

За Вашето декадентство няма да говоря… за­щото Вие знаете моето мнение за това поетическо течение у нас. Освен това от всички тъй наречени „декадентствующи“ Вие сте единственият, който не изпада в маниеризъм.

 

Из студия „Алеко Константинов“

Но Алеко имаше едно оръ­жие не по-малко опасно: наглед безобидния, но в действителност разядливия като луга хумор. Еднич­кото прозвище „Бай Ганьо“, прилепено някому, не действува ли и днес като гръмка плесница или бич по лицето? Кой обича и търпи да го наричат бай Га­ньо? Даже и най-типичният бай Ганьо подканва другите да се видят в Алековото огледало, но себе си хитро изключва. Понятието байганьовщина е днес по-обидно и от семковщина, или във Франция тартюфщина.

Тук лежи и силата на Алековото обаяние. Тия, които той подлага на ударите на сво­ята сатира, чувствуват отлично, че нямат пред себе си един жлъчен социален критик, който е недоволен от хората само защото не дават туй, което той мисли, че е в право да иска от тях. Наказаните усе­щат бащинската ръка на справедливия възпитател и целуват тая ръка. Спирам се при тая дума възпитател, за­щото характеризува най-добре истинската заслуга на Алека за българския народ.

 

ЕПИГРАМИ

На един чиновник

Мравка бях или скот,
раб или деспот,
среден път не знаях:
лижех или лаях.

• • •

Утеха за нулите

И нулите на тоз свят нещо значат,
кога се подир единици влачат.

• • •

Учител в рая

Я виж, бай Петре, кой там тропа
на райските врати със сопа? . . .
Отивам, боже – отговаря
на рая строгия пазител
и леком-леком той отваря.
Кой там? От Българско учител!
Постих (голям навярно имам грях)
пет месеца и най-подире,
отка министрът ме натири,
благополучно отглади умрях!»
Влез, клетий, влез – светецът го зове,
простени ти са всички грехове.
Какво по-хубаво чистилище
от селско българско училище,
а гдето си умрял от глад,
все е едно, че бил си в ад.

• • •

Съвет

Ти ми учиш как да пиша? По-напреж
научи си те, мой брайно, да четеш.

• • •

Искрен съвет

(на едного, който пишеше епиграми,
защото обичал краткостта)
Нищо да не пишеш, братко,
още е по-кратко.

• • •

Полза от критиката

Не се гневи, че критикът Върбан
безжалостно те блъщи /злият?/.
А рад бъди: ти като барабан
се чуваш само га те бият.

• • •

Не бой се

Не бой се от нападки, критики и хули:
безплодните дървета никой ги не брули.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.