Той е от държавниците, превърнали България в една от трите „Велики сили“ в Европа през IX век

Присъединява Филипопол/Пловдив към България и в границите й е включена Северна Тракия

През последните години все повече българи посещават крайбрежието на Бяло море. Едно от най-емблематичните места в района е Филипи близо до Кавала - археологически резерват, събрал богатството на античната история на елини, римляни, траки... Както и памет за ранното християнство, пренесено тук за първи път на европейския континент от апостол Павел. В руините на древния град са открити каменни плочи с надпис, изсечен по заповед на забележителния, но полузабравен наш държавник кавхан Исбул, регент и съуправител на малолетните канове Маламир (831-836) и Пресиан I (836-852). Нека припомним текста на известния надпис от Филипи:

„На многото българи от Бога архонтът Персиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войски и ичиргу боила и кана боил колобъра. И капханът при смоляните... Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда!“

За събитията, отразени в този важен надпис, ще разкажем малко по-нататък. Нека обаче подчертаем още тук, че Исбул е фактическият ръководител на държавата, на нейната вътрешна и външна политика в продължение на около две десетилетия. Като представител на втория по ранг български род, този на кавханите, Исбул започва кариерата си още при кан Крум (802-814). Вероятно поема функциите на „втори владетел“ след гибелта на кавхан Иратаис през 813 г. Без съмнение Исбул е сред най-приближените личности до кан Омуртаг (814-831) и има изключително влияние в държавата и армията. През 831 г., когато Омуртаг умира сравнително млад, сред аристокрацията в Плиска явно се поражда напрежение. Престолонаследникът Боян Енравота, който още приживе на баща си е приел християнството, е заменен от по-малкия си брат Маламир. От името на малолетния владетел Маламир регентът Исбул потвърждава 30-годишния мир с Византия.

Византия решава да се възползва от промяната в България и да провокира по-сериозна криза в северната си съседка. Мирът е едностранно нарушен, а ромейските войски прекосяват границата в Тракия. Каквито и да са били византийските замисли и действия, регентът Исбул им дава енергичен и твърд отговор. Водейки със себе си младия Маламар, кавханът отблъсква противника, превзема крепостите Проват и Бурдизон (дн. Баба Ески) при Одрин и опустошава околните земи. При това развитие във Византия се готвят за отбрана на Одрин и столицата Константинопол, но Исбул прави рязък „завой“ - настъпвайки на запад по течението на Марица, той обсажда Филипопол (Пловдив). След преговори с местната аристокрация градът е присъединен към България. Не ще и дума, че това е изключително важен успех, с който в границите на държавата е включена Северна Тракия. Владеенето на Средец (София), превзет от кан Крум през 809 г., а вече и на Пловдив създава благоприятни възможности за българска активност в Родопите и Беломорието.

За войната с Византия имаме данни и от т. нар. Шуменски надпис, наричан в науката и „Маламиров летопис“, където ролята на Исбул е специално подчертана. От сведенията на друг Маламиров надпис, който до скоро беше смятан за изгубен, става ясно, че военните действия продължават по посока на Халкидическия полуостров и Солун. Според проф. Веселин Бешевлиев, работил с препис от надписа, там се чете: „От Бога архонтът... при Маламир от Бога архонт... боила колубърът... Солун... братята ми... Исбул...“ Благодарение на д-р Пантелей Спасов местоположението на въпросния вече е известно, което предполага неговото по-пълно проучване.

Така или иначе, скоро след завземането на Филипопол/Пловдив българската армия през Родопите навлиза още по-дълбоко в територията на империята. Най-вероятно настъплението е осъществено през прохода при връх Костадин над Златоград. В създадения от Александър Митушев Археолого-етнографски музей в Златоград се пази старобългарски меч от IX век. Той е открит именно в района на тамошния ГКПП на българо-гръцката граница. Повече подробности за тази война, за съжаление, не са известни, но със сигурност империята е принудена да моли за мир. Император Теофил (829-842), ангажиран с арабите в Мала Азия и на остров Сицилия, не само предлага мир, но поне за момента се примирява с териториалните придобивки на северната си съседка.

Правителството на кавхан Исбул не пренебрегва и другите „вектори“ на българската външна политика. През 832 г. е постигнато мирно споразумение и с Франкската империя, границата с която е по река Тиса в днешна Унгария. Едно сведение, открито от украино-американския ориенталист Омелян Прицак, свидетелства, че България установява връзки и с Арабския халифат. Нещо повече, халифът ал-Мамун изпраща обширно послание до българския владетел, в което се стреми да го запознае със своята вяра и нейната свещена книга „Корана“... В тези контакти, естествено, доминира политиката предвид общия съсед и противник Византия.

Исбул продължава строителната дейност, започната от Омуртаг. По инициатива на кавхана в Плиска е изграден водопровод (според проф. Бешевлиев водоскок), чието откриване е съпроводено от празненства и угощения за жителите на столицата. Научаваме това от друг надпис на Маламир, където традиционното пожелание „Да живее сто години!“ е адресирано не само към владетеля, но и към неговия „стар боил“ Исбул. Продължава практиката да се поставят паметни надписи в чест на заслужили личности.

Около 836 г. Маламир умира. Тъй като владетелят е твърде млад и няма деца, на престола идва Пресиан I, приеман за негов племенник. Както бе показано от полския византолог Тадеуш Вашилевски, най-вероятно Пресиан е най-малкият, трети син на кан Омуртаг. Той също е малолетен, а държавната власт и през следващите години остава в ръцете на Исбул.

През 837 г., когато Византия води тежки боеве с арабите на изток, а на Балканите военните u сили са ограничени, избухва въстание на славяните смоляни в Беломорието и Западните Родопи. Срещу тях е изпратена наказателна експедиция начело с кесаря Алексий Мосиле, зет на император Теофил. Дали въстанието е провокирано от Плиска, т.е. от кавхан Исбул, не е известно, въпреки че такава възможност не бива да се изключва. Така или иначе, мощна българска армия, командвана от Исбул, нахлува на ромейска територия. Както виждаме, тези недостатъчно ясни като конкретика военни действия са във връзка с предишния български поход в този район само шест години по-рано. Българската активност към Беломорието, Солун и източната част на днешна Македония очевидно не е плод на случайни обстоятелства, а следва обмислена стратегия. Кесарят Мосиле, който разполага войската си в близост до Хрисопол (при Кавала), е разбит от Исбул. Тази битка е отразена и в поемата „Хилиади“ на Йоан Цец от ХII в.: “... българите разбиха този военачалник Мосиле...“, който намира смъртта си в сражението. Предвид географските маркери на въпросния военен сблъсък, вероятно и през 837 г. Исбул с основните сили отново използва пътя към Бялото море през днешния Златоград.

За да парира българския натиск, империята предприема диверсия в „Отвъддунавска България“, по-конкретно в днешна Бесарабия. Както е известно, между Дунавската делта и Днестър кан Крум заселва десетки хиляди византийски пленници като граничарско население. Византия изпраща кораби, с които ромеите да се завърнат в родината си. Опитът на българския комит от Дръстър/Силистра да осуети бягството е неуспешен. Извиканите на помощ маджари също са отблъснати, а ромеите в крайна сметка успяват да напуснат Бесарабия. Тези събития обаче не само не парират българските действия на юг, но водят до активизиране на политиката на Плиска към славяните във Византия и Куберовите българи в днешна Македония. Началото на тази стратегията е поставено от Аспарух и Тервел, но във времето на Пресиан са нейните най-значителни резултати. Както стана дума обаче, стратегът на тази политика е именно кавхан Исбул.

За съжаление, повече данни за дейността на Исбул не са известни. Дори и беглите щрихи от неговия портрет ни убеждават в изключителните му заслуги за възхода на средновековна ни държава. Името на Исбул заслужава да се споменава редом с онези на Крум и Омуртаг - той без съмнение е сред държавниците, превърнали България в една от трите „Велики сили“ в Европа през далечния IX век.