Италианският кинорежисьор Паоло Сорентино: Показвам папата гол, защото човешкото тяло ме възхищава

Снимки: Gianni Fiorito/Wildside Media

Кълна се, че политиката изобщо не ме интересува

Холивудските звезди се оказват прекрасни актьори, понякога

Не вярата в Бог, а причините за нея са важни

- Светът на Ватикана виждаме предимно през очите на холивудски режисьори. Според тях реалността там е мистериозна и дори плашеща, но това е поглед отстрани. Вие като италианец, европеец, чувствате ли Ватикана по различен начин? И какви са отношенията ви с църквата?

- Мисля, че Холивуд не разбира съвсем Ватикана. Дори не става въпрос да критикуваме Светия престол или за мистиката, която обикновено го заобикаля. Всъщност Ватиканът е един обикновен свят, общност със собствени традиции, като много други асоциации, да кажем на юристи или лекари. Само че Ватиканът е общност от католици. И като при всички други общности, има ограничения. Тук има изключителни личности, но има и корупция, разбира се. Ватиканът обаче има една важна разлика от всички останали общности: това е, на първо място, само мъжки свят, където жените играят второстепенна роля, да кажем ролята на слуги. Винаги ми беше любопитно как религията може да повлияе на човешките маси и да контролира тяхното поведение. И това се отнася не само за италианците, но и за милиарди хора по целия свят. Нямам особени връзки с този свят, с изключение на факта, че съм италианец, католик и съм учил в църковно училище пет години...

- Ходите ли на църква?

- Не съм много религиозен, но харесвам естетиката на католическата църква и не само нейното помпозно богатство, красотата на изтънчените, идеализирани лица, тяхното преувеличено възвисяване, но и помещенията, недостъпни за широката публика. Имам предвид килиите на монасите, скритите манастирски дворове, създадени с уютен и скромен минимализъм. Лично за мен в тях има нещо много привлекателно. Особено след като посетя манастир, се връщам в къщи и виждам стотици неща, с които е претрупан моят дом и които, струва ми се, са просто необходими за моя живот. В този момент си спомням за монашеската килия, където обитателят се нуждае само от пет или шест предмета - легло, бюро, стол, гардероб и кръст. И всичко е от дърво, включително подът. Това е духовен начин на живот и той е невероятен, макар че не ми е лесно да предам всичко това с думи.

Обикновено мисля в образи и искам да ги споделя с другите. Да се върнем към Холивуд и не че не харесвам филмите му. В крайна сметка израснах не само с филмите на Федерико Фелини. Просто не съм обсебен от света на тяхното кино, който те създадоха, не симпатизирам на техните йерархии във филмовата индустрия.

Често ми се налагаше да работя с англоезични, включително и с американски актьори. Но аз самият никога не съм търсил срещи с тях. Обикновено те самите са идвали при мен. Първият, който направи това, бе Шон Пен преди десет години и резултатът бе нашият филм “Където и да си”. Не съм също обсебен от “света на звездите”, но понякога холивудските звезди се оказват прекрасни актьори. А с добри актьори всеки обича да работи.

- Естетиката на католическата църква не е единствената тема на вашия сериал. Там става дума и за политика. Възможно ли е да се направи филм за Ватикана, без да се вмъкне разговор за политиката? Как Ватиканът реагира на настоящата ситуация в света?

- Уви, не успях да избегна политиката. Но се кълна, че тя изобщо не ме интересува и в бъдеще въобще не планирам да снимам политически филми. Светът на политиката не си заслужава. Сред съвременните лидери няма достойни хора, които биха могли да станат интересни персонажи за филми. И между другото, вярвам, че Ватиканът вероятно е толкова аполитичен, колкото съм и аз. Той просто не е способен да отговори адекватно на текущите политически събития, защото за Католическата църква тези събития се случват твърде бързо.

В “Новият папа” споменавам няколко актуални политически събития, включително брекзит, ЕС или ислямисткия фанатизъм. Не мисля, че Ватиканът реално обсъжда подобни теми. Аз обаче не съм историк и ми е трудно да отговоря на подобни въпроси. Не обичам полемиките, но предлагам само моята версия на съвременното общество, в което според мен има все повече и повече различни форми на антагонизъм. Сюжетът на моя сериал е чиста фикция, измислица и споменаванията на други радикални религиозни движения, ми бяха нужни, само за да наблюдавам реакцията на католицизма. Той, както всяка религия, се основава на фанатизъм. Струва ви се странно, че аз говоря за фанатизма на католиците през XXI век, защото кръстоносните походи или Вартоломевата нощ отдавна са зад нас. Въпреки това, католическия фундаментализъм съществува и днес и може би не толкова в Европа, колкото навсякъде другаде - в Африка - и уязвимостта на съвременното общество му позволява да расте. Хората се интересуват от религиозните вярвания на другите. Често чувам въпроса: “Вие вярвате ли в Бог?” и никога не разбрах защо този въпрос все още не е загубил своята актуалност. Не е ли по-важно да знаем защо вярата в Бог е толкова важна за хората?!

- С какви трудности се сблъскахте на снимките на “Новият папа”?

- По-лесно ми беше да снимам първия сезон, но не заради нарастващите очаквания на публиката. Когато снимах “Младият папа”, всичко се случваше за първи път, всичко беше свежо, ново и интересно и всяка идея ми се струваше прекрасна. Но мисля, че и вторият сезон не е толкова лош. Освен това успях да поканя на снимките Джон Малкович, който сам по себе си е феномен в света на киното. Малко са актьорите, които могат да се похвалят, че през живота си са направили игрален филм за тях самите, който да съдържа и тяхното име в заглавието. Както беше с Джон преди двадесет години, когато бе излязъл филмът “Да бъдеш Джон Малкович”.

Ролята му в “Новият папа” не е проста. Той трябваше да се превъплъти в силен и в същото време и слаб герой, ироничен и наивен, истински денди, човек, който, както аз го наричам, “е направен от кадифе”. Измислих този цитат, когато гледах играта на Джон Малкович. Що се отнася до “Новият папа”, на тази тема вече изникнаха много шеги и журналистите непрекъснато се опитват да ми задават сложни въпроси. Например те ме питат защо британеца Джъд Лоу играе американец, а американецът Малкович се превърна в папа от Обединеното кралство? Много е просто: и двамата идеално си пасват на ролите. Още една забележка: защо папата, изигран от Джъд Лоу в първия сезон, възкръсва след безнадеждна болест? Защо не исках да го премахна от филма, нищо, че той лежи неподвижен в продължение на половин сезон?

Но аз не можех да премахна Джъд Лоу. Това би било истинско престъпление. Първият сезон се дължи на него, а във втория той се разигра чудесно, особено след като от самото начало бях планирал да снимам няколко сезона и имах нужда от такъв характерен актьор. Вместо смърт показвам клинична смърт. И това е по-интересно. Оказва се, че папата, противно на всички прогнози на науката, възкръсва като истински светец. И накрая, вашите колеги много се интересуват как съм се осмелил да покажа папата, героя на Джъуд Лоу, гол в кадър? Няма конкретна причина за това. Просто харесвам човешкото тяло, обичам да му се възхищавам, независимо в каква форма е. Накрая ме укоряват за факта, че и аз като много италиански режисьори се съсредоточавам върху съперничеството между Венеция и Рим. Но, отново, аз не показвам конфликта на тези градове. Венеция и Рим са двата ми любими града в Италия. Винаги съм вярвал, че животът е твърде кратък, за да може човек да го прекара на грозно място. Хората трябва да се обграждат с красота. И не, не съм мислил за “Смърт във Венеция” на Висконти, въпреки че Венеция във филма ми изглежда сякаш е празна и мъртва. Това впечатление се поражда от факта, че снимаше извън сезона, когато в града почти няма туристи. Не обичам тълпите в градовете, защото те нарушават красотата и хармонията на мястото. За мен през януари Венеция е най-красива.

- Често ви наричат режисьора, посветил се на възпяването на красотата. Харесва ли ви тази роля?

- Не се уморявам да се чудя защо е създаден подобен имидж за мен? Как ми се залепи тази щампа? В института изучавах икономика и мразих изложбите, музеите или ходенето на театър. Там вероятно съм стъпвал около петнадесет пъти в живота си. Вярно е, че обичам литературата и вземам някои от идеите си от там. През последните няколко години обаче не успях да прочета нито една достойна книга. Най-интересните творби прочетох или в юношеска възраст, или в младостта си, и все още използвам тези произведения като източници на вдъхновение. Или по-скоро спомените и впечатленията от тях.

Аз също обичам музиката и обичам да я чувам във филмите. Вярвам, че филмовата музика е по-важна от диалога, защото ценността на киното е в предаването на човешките емоции и музиката може да бъде най-добрия им израз. Но тук мнозина ме обвиняват, че музикалните ми парчета са твърде старомодни. Какво мога да направя, и аз вече не съм млад и често ми идва в главата музиката на моята младост.

Нашият гост

Паоло Сорентино е роден е на 31 май 1970 г. в Неапол. Занимава се с кино от 90-те и придобива широка известност с “Последствията на любовта” (2004), “Il Divo” (2008), “Това трябва да е мястото” (2011), “Младост” (2015). Филмът му “Великата красота” (“La Grande Bellezza”, 2013) печели награди “Оскар”, “Златен глобус” и БАФТА за чуждестранен филм.

В тв сериала “Новият папа”, излъчван в момента по НВО, Сорентино продължава да фантазира на темата за Ватикана, захваната през 2016 г. от “Младият папа” с Джъд Лоу. В новия филм младият папа е изпаднал в кома и на престола се възкачва нов понтифик в брилянтното изпълнение на Джон Малкович. Напълно в тон с очакванията в сериала има място както за сатира, така и за красотата - в онзи парадоксален смисъл, както я разбира режисьорът Сорентино.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле