И вълците сити, и агнетата живи

Работодател на бизнесмените е само техният клиент

„Идеята винаги се е проваляла, когато се е отклонявала от интереса“, твърдеше един известен европейски политикономист. В контекста на горното може да се тълкува и необявената, но вече доста разгорещена война между „работодатели“ и „синдикати“.

Поставям в кавички както „работодатели“, така и „синдикати“ по причини, които се обясняват на студентите още в първите часове на първи курс във всички икономически университети по света, а не само в България.

Работодатели не са Бил Гейтс и Стив Джобс или, например у нас - Кирил Домусчиев и Гриша Ганчев. Работодател на всичките тези бизнесмени, както и на техните работници и служители, е само техният клиент, който плаща сметката, както твърдят Питър Дракър (баща на модерния мениджмънт) и Филип Котлър (баща на модерния маркетинг). Клиентът „дава работа“ на колегиумите, съставени от инвеститори, бизнесмени и наемни работници, ако е склонен да купи стоката. Ако клиентът не одобри продукта, марката или идеята, той не плаща и всички по трасето остават на сухо.

Понякога е необходимо да се напомнят тези дребни аксиоми и теореми, за да се прекрати битуващата у нас глупава хипотеза, че бизнесмените, ориентирани към собствената си печалба, у нас са „работодатели“. И че те наемат работници и служители от „пазара на труда“, с което прикриват факта, че всъщност плащат за стоката „работна сила“. Но и синдикатите са ориентирани съм собствените си печалби, а не само към защита на „мързеливците“ и „неквалифицираните“. Някои от тях са свързани с големи имоти, пенсионни фондове, високи работни заплати и т.н. Не е тайна защо едни и същи лица се преизбират в редица важни синдикални организации по принципа „докато смъртта ни раздели“ – просто защото доходите и облагите там са значими. С две думи, „работодателите“ навсякъде по света са наемници на своите клиенти, така както и екипите от техните работници и служители – всички заедно; а „синдикатите“ често играят ролята на успешни бизнесмени, които се пазарят до цент.

Но че в този спор „работодатели – синдикати“ има различни интереси, това не може и не бива да се отрече. Спорът е за първичното разпределение на баницата – новодобавената стойност. „Работодателите“ имат интерес от по-голям отрязък – печалба; наемните работници и служители (организирани в „синдикати“ – там, където те са допуснати и развиват дейност, т.е. в повечето държавни и в по-малко частни компании), които се представляват от „синдикатите“ – упражняват натиск за по-голям дял работна заплата.

Независимо че България е член на Европейския съюз, натискът на българския бизнес остава простичък и неизменно в една и съща посока – „искаме си по-големи печалби“. А по-голямата печалба може да се постигне – при равни други условия – като в новодобавената стойност е ограничи растежът на другия елемент – възнагражденията на работниците и служителите. Затова е понятна тезата че „синдикатите са вредни за България“ (и особено за растежа на печалбите на „работодателите“), както се изрази блестящо председателят на КРИБ. Още по-тъжна е констатацията на председателя на БСК, който твърди че „страната ни е единствена в Европа с минимални осигурителни прагове, доплащания за класове и административно определени, без механизъм, минимална работна заплата, пенсия и таван на пенсията“.

Обратно казано, според „работодателите“ България ще процъфтява без „вредните синдикати“, всичко ще върви по мед и масло, а хората ще бъдат още по-богати и още по-добри. Че по-високите заплати ограничават печалбите, това е факт, но и че добавената стойност расте доста бързо (и чрез нея – и печалбите), и това е факт.

Същевременно „синдикатите“ също могат да предявят претенции към „работодателите“: какво е качеството на българския „бизнес“, та държи с най-ниска минимална и средна работна заплата българските наемни работници и служители; кога „работодателите“ ще предложат да се въведе европейската практика на 4-6 седмици платен годишен отпуск; кога ще се изсветли чудовищният „сив сектор“, съставен само от частници; кога производителите ще почнат да предлагат продукти по европейски стандарти; кога ще предложат при пенсиониране 6 заплати; кога ще предложат следобедна почивка от 2 часа и т.н.?

Да се върнем към фактите в България.

Нашите български капиталисти и финансово свързаните с тях професионални „политици“ атакуваха наскоро две неща: минималната работна заплата и добавката за придобит трудов стаж и професионален опит.

За n-ти път се поставя въпросът дали е необходима минимална работна заплата, или да се „развържат“ ръцете на така наричащите се работодатели. Още повече, че в България минималното възнаграждение е баснословно ниско – 235,20 евро месечно. То е доста по-ниско от румънското, което е 275,39 евро, от испанското – 825,65 евро, от германското – 1498,00 евро, от люксембургското – 1998,59 евро!

Ако се пресметне растежът на минималната работна заплата заедно с всички добавки, сравнени в България и Румъния, то според темповете на растеж до 2020 г., България пак ще остане на последното място. Да сте чули, впрочем, работодател да има план за растежа на работната заплата до 2020 г.? Няма и да чуете.

Друго твърдение – че българските бизнесмени не могат да плащат „много високите“ заплати и по тази причина безработицата била висока, също не издържа на проверка от практиката. Точно 12 страни-членки на ЕС – които имат много по-високи трудови възнаграждения – са с по-нисък коефициент на безработица, отколкото България.

Атаката против възнаграждението за „придобит трудов стаж и професионален опит“ е против онези прочути по-малко от 0,02 стотинки на час (спрямо минималната работна заплата) – и то само ако някой наистина има „придобит професионален опит“! Как да не се пожелае на тези, които предлагат отпадането на значението на придобития професионален опит, да бъдат оперирани по спешност в неврохирургия от човек без придобит и един ден професионален опит; децата им да бъдат обучавани от ентусиасти „без придобит професионален опит“! Впрочем, дискутирането по темата за „придобития професионален опит“ е ценно най-малкото поради богатото илюстриране на непълноценните познания на част от реално управляващите.

И понеже интересите в дилемата „работодатели – наемни работници и служители (представлявани от синдикати)“ са коренно противоположни, ролята на арбитър от последна инстанция е определена на държавата. В закона изрично е записано че „Министерският съвет определя минималната работна заплата за страната; видовете и минималните размери на допълнителните трудови възнаграждения“. Точка!

Но какъв е интересът на правителството – по всяко време и на всяко място, та даже и в България? Всяко правителство (партия или коалиция) печели избори чрез тлъсти обещания – както по отношение на доходи, така и по линия на „облекчаване“ на бизнеса. Но избори се печелят с болшинство (затова демокрацията е „чистата“ форма на болшевизма!), а обществото представлява социална пирамида, която в основата си е съставена от относително по-бедните и по-нещастните. Другояче казано, „унизените и оскърбените“ са доста повече от „успешните бизнесмени“. Затова и менюто, предлагано от политиците, съдържа щедри обещания за „европейски доходи“, за 300 лв. минимална пенсия, за „800 дни до щастието“, за борба с олигарсите и „нулева толерантност към корупцията“, и т.н. разнообразна предизборна „стръв“, на която да клъвне електоралната цаца. На другия ден след спечелването на изборите обикновено следва втора серия от скеча: „няма да може да си изпълним предизборните обещания, наследството от предишните е много тежко“, „чекмеджетата са пълни с много дългове“ и т.н.

В случая обаче има разлика, управлението е на „Борисов 3,0“, то не може да се оправдава с „тежкото наследство“ на „Борисов 2,0 и 1,0“. А повечето членове на новото правителство не са „аматьори в занаята“. Самият Бойко Борисов е доста опитен в дисциплината „и вълка – сит, и агнето – цяло“; и „работодателите“ – печеливши, и „наемния труд“ – с добри доходи, и „синдикатите“ щастливи.

Със сигурност управляващите няма да „клъвнат“ на хленчовете на едрия бизнес. Те знаят че макар едрите работодатели да държат заплатите на работниците си на дъното, тези компании дават огромни заплати и премии на своите шефове. Разликата в заплащането на работниците и техните главни изпълнителни директори се разраства с всяка година. Същото се случва и с печалбите.

Затова може да се очаква следното: при постигане на планирания икономически растеж и при финансова стабилност, през 2021 г. ще бъде постигната минимална работна заплата от 650 лв. и средна работна заплата от 1500 лв., но вероятно вече без различни „добавки“. Колкото обещавано, толкова – изпълнено.

Иначе и дума няма да може да става за „Борисов 4,0“!

Коментари

Задължително поле