Йоана Буковска-Давидова: Искам да изиграя Хамлет

Цената да си актьор е да нямаш лично време за себе си

Популярната актриса Йоана Буковска-Давидова няма нужда от представяне. Познават я и театралната, и кино-, и телевизионната публика. Звездата й изгря преди 20 години със сериала „Дунав мост“, а неотдавна я гледахме като Виолета Захариева в „Откраднат живот“. Междувременно има десетки запомнящи се роли в театъра.

През януари беше софийската премиера на първия й моноспектакъл „Променяне“ в Нов театър НДК, драматизация по книгата „Промяна” на актрисата Лив Улман. Спектакълът отбелязва 80-годишния юбилей на Лив Улман и 100-годишнината от рождението на режисьора Ингмар Бергман. Това е и един от първите театрални спектакли в Европа с добавена виртуална реалност. Идеята зрителите да участват в действието посредством специална апликация, качена на смартфоните им, е на Йоана Буковска-Давидова. Нейна е и драматизацията на текста.

Официалната премиера на спектакъла ще бъде в Пловдив на 11 и 12 март, на камерна сцена в ДТ „Н. О. Масалитинов“ като част от програмата на „Пловдив - Европейска столица на културата 2019“. Актрисата обмисля възможността за национално турне, а за есента има покани от Дания, Швеция и Норвегия, което си е истинско предизвикателство, като се има предвид какво място заема Бергман в тези страни.

- Йоана, как се решихте да направите моноспектакъл?

- Моноспектакълът е етап в творческото съзряване на актьора. Няма рецепта дали и на колко години ще го стигнеш, то е въпрос на вътрешно усещане за контакт с публиката.

- Случайно ли попаднахте на текста на Лив Улман, залегнал в основата на моноспектакъла ви „Променяне“?

- Не, не е случайно. Книгата „Промяна“ я прочетох преди повече от 16 години. Реално тогава аз самата излизах от една опустошителна връзка, а от страниците й разбрах, че това не ми се случва само на мен. Тогава намерих отговорите на вътрешните си въпроси в тази книга, както когато отидеш и се оплачеш на стар приятел и получиш подкрепа, и видиш, че не си сам. В книгата си „Промяна“ Лив Улман преосмисля личната си връзка с Ингмар Бергман. Ако тогава бях започнала да правя спектакъла, сигурно щях да поставя акцента там, поради емоционалното ми резониране тогава на тази вълна... Хубавото на книгата е, че тя е многопластова и истинска по човешки, във всичко, което ни разкрива, а аз съм безкрайно неутешима в това да представя само една малка част от нея на сцената. Моята първоначална драматизация беше пет пъти по-голяма. Когато я дадох на режисьорката Гергана Димитрова, тя каза: абсурд, 42 страници не може да бъде моноспектакъл!

- Гледахме ви в сериала „Откраднат живот“, където разплакахте зрителите. Как се възстановявате след тежка сцена като тази със смъртта?

- Трудно и дълго. За да постигнеш такъв интензитет на преживяване пред камерата, енергията на актьорското усилие е огромна. Когато гледаш нещо на екрана, ти не знаеш какво се случва с актьора в този момент, като човешко същество. А това му коства много неща, които остават скрити за зрителя. За това става дума и в моя моноспектакъл „Променяне“. Една серия от „Откраднат живот“ се снима за три дни и това е прекалено малко като предоставено снимачно време. Трябва да отидеш много добре подготвен на снимки, защото се правят само по два дубъла – за повече няма време. Аз получавах три само за тежките сцени на Виолета. И всичко това, месеци наред, се превръща в своебразен тренинг. Може би това ми беше най-добрата актьорска подготовка как да развия умения и емоционална издържливост, нужни на актьора в моноспектакъла. За пръв път съм вир-вода след представление, но съм благодарна и щастлива за това чувство на споделяне между мене и залата. Всъщност това е магията на театъра, за която говори и Лив Улман – когато сцената и залата станат едно.

- Какво ви се иска да изиграете?

- Мисля, че се разминах с възможността да изиграя Скарлет О’Хара, защото с годините съм изгубила част от светлината и очарователната безразсъдност на 20-годишната героиня. Другото, което все още ми се иска да изиграя, макар че и там влакът започва да отминава гарата, е Хамлет – не Офелия, а Хамлет. За мен той е създаден от Шекспир като универсално възприемане на света от душа, която няма значение в каква плът или пол е облечена.

- Това ми звучи малко джендърски...

- Е да, ама ако се върнете в интервютата ми назад, тази идея съм я споделяла преди повече от 10 години. Не знам дали има режисьор, който да дръзне да постави такава трактовка днес. Сара Бернар го е играла. Хамлет говори на универсалния език на душата. Шекспир му е дал мъжки облик, за да бъдат чути и възприети посланията му. В този смисъл моето желание няма нищо общо с джендърството.

- Има ли време днешният артист за кръчми?

- Да си актьор означава да си самодисциплиниран, да имаш своите приоритети, да ги слушаш, и непрестанно да се опитваш да се развиваш, ако искаш наистина да работиш тази професия. Защото, общо взето, тя е тежка. Изобщо не е само купон, песни и майтапи, както хората си мислят. Кръчмите и баровете отпадат от само себе си, когато в 6 часа си на снимки, после имаш репетиция и вечерта – представление. На другия ден имаш същата програма. Особено при днешните актьори, когато, дай боже, имат работа, излизането по живот е изключение. Ти нямаш време и енергия за нищо друго, освен да работиш - дори и на националните празници.

 

Симеон Колев: Повечето мъже имаме вграден код „татко“

Феноменът „лигаво дете” не идва от училището или детската градина, а от семейството, убеден е радиоводещият

Симеон Колев работи в „БГ Радио“ от самото му създаване. Роден е в София през 1977 г. Учил е в руско училище, после в две квартални, после в Югозападния университет, а най-накрая в НБУ. Завършва и двата университета и в момента е магистър по политология и международни отношения. Обича работата си, неочакваните подаръци, хубавите книжарници, умните хора, колекционерските играчки и хотелите с обилни закуски. Не може да свикне с ранното ставане. Води различни събития и участва в мероприятия, които подобряват средата.

Зад медийната личност обаче се крие баща от плът и кръв с дългогодишен опит. За него бащинството не е просто едната страна на семейната монета, а мисия. И то такава, в която не е сам.

Родни експерти от всички области на живота се превръщат в съмишленици на Симо, включвайки се в диалозите в най-новата му книга „Мисия ТАТКО: Диалози”. Сред тях са вицепремиерът Томислав Дончев, министърът на финансите Владислав Горанов, журналистът Георги Милков, астрономът Никола Петров и още много – лекари, историци, учени, преподаватели и доказани специалисти по щастие. За какво разговаря Симо с всички тях? За всичко – от планетите над главите ни до заровените цивилизации под краката ни.

„Мисия ТАТКО: Диалози“ е третата книга на Симo след „Наръчник за употреба и експлоатация на мъжа“, в която споделя свои размисли за любовта, секса и брака, и „Мисия татко“, където говори за първите предизвикателства на родителството.

- Симо, защо реши да напишеш книгата „Мисия ТАТКО: Диалози“?

- Първата част на книгата, макар и по-наивна и писана за по-малки деца, имаше успех, чувствах, че има какво да добавя, намерих съмишленици, чиято компетенция и експертиза е извън всякакво съмнение, и я направих.

- Каква е целта на книгата и към кого е насочена?

- Най-вече към татковците. Това всъщност е една забавна, умна, полезна и семейна книга, но фокусът са бащите.

- Каква е твоята най-трудна мисия като татко?

- Макар и отговорна, понякога досадна, безкрайна, с моменти, в които не виждаш никакъв оптимизъм, с моменти на съмнения дали правиш правилните неща, но мисията да бъдеш татко, да бъдеш баща е естествена мисия и вярвам, че повечето мъже имаме вграден код да бъдем татковци.

- Коя е най-голямата трудност, свързана с възпитанието, с която се сблъскват днешните родители?

- Многото страхове, митът, че нямаме време за децата си и „предобрянето“.

- Не разчитат ли днешните родители прекалено много на училището и въобще на държавата да им възпитава децата, оправдавайки се с работа, стрес и т.н.?

- Понякога забелязвам същото. Такова мислене е много тъпо. Колкото по-рано се научим, че само и единствено ние сме отговорни за собственото си щастие и собствената си съдба, толкова по-добре. Изразът „невъзпитано дете” или „лигаво дете” не е свързан с качеството на обществената услуга, каквато е училището или детската градина. То идва от семейството. Нито училището, нито която и да е институция имат дълг към нашите деца. Държавата не прави, не ражда, не отглежда и не възпитава деца. Това го прави всеки един от нас.

- Предвижда се физическото и психическото насилие от страна на родителите спрямо децата да бъде криминализирано. Какво е твоето мнение по въпроса?

- Дяволът винаги е в детайлите и в дефинициите. Няма нормален човек, който да бие децата си по норматив, да ги унижава, нагрубява или малтретира по друг начин. Всяко насилие е излишно и напълно неприемливо. Но не мисля, че един шамар, например, е насилие. Баща ми ми е забивал три шамара в живота си. Спомням си чудесно и трите случая. Имаше защо да ги получа тия шамари, малко ми беше и ако не ги бях получил, може би нямаше да разбера неговото послание и щях да тръгна по друг път. Не ме разбирайте погрешно – насилието не е начин, но един шамар понякога е безценен урок за установяване на границите.

- Какви методи на наказание лично ти би използвал и наказанието важно ли е при непослушание?

- Не обичам крайностите. Понякога си мисля, че хората, които предлагат разни нововъведения и регулации, не дишат въздух, нямат деца и не живеят на тази планета. Децата и животът са по-мъдри от всяка инструкция! Всеки от нас има различна житейска мъдрост и различен подход, различен контекст и различни деца. Общото е децата да се обичат, утвърждават и подкрепят. Както са казвали македонските революционери: за младите – кураж и кютек.

- Според изследване българинът е сред най-нещастните хора на света. Защо нищо не ни радва?

- О, това ми е голяма болка! Гледам репортажи за баби и дядовци, които живеят в мизерия, като скотове, и идва някой телефонен измамник мерзавец, който им взима 70 000 лева. Без значение – хиляди левове. Това означава, че много хора са се отказали да живеят, въпреки че имат пари да си устроят бита по-добре. Дълбоко убеден съм, че много българи мрънкат, без да имат никакво основание. Все нещо им е криво, все някой им е виновен. Не се живее така. Всеки трябва да носи отговорност за себе си, а не да сочи причини, заради които нещо не му се получава...

- За много деца училището е скучно, безинтересно и досадно. Как да ги убедим в неговите полезни и добри страни?

- Училището е безалтернативно. Добро, лошо, скучно, забавно – това е. То е и двете. Има скучни учители, има и жизнеутвърждаващи учители, има предмети, на които можеш да заспиш, има и такива, които могат да те докоснат и вдъхновят. Приемаш всичко и продължаваш. Училището ти дава чувство за принадлежност, среда, приятели, проекти, идеи. Човек трябва да знае от малък, че никой не е длъжен да го забавлява и да му осигурява интересна и вълнуваща среда. Навсякъде децата мрънкат по адрес на училището. Някъде повече, някъде по-малко.

 

И още в новия брой на "Жълт Труд"...

Нина Добрев рапира на български език

Есил Дюран издава тайната на дългия брак

Маги Сидерова кърши снага в Доминикана

Петя Дикова се прости с тв ефира

Любо Киров и Мариана Попова признаха, че са били гаджета

Алла Пугачова празнува 70 с концерт

Милко Калайджиев движи с изкуствен мустак

Страшни предсказания, в които никой не повярва, но те се сбъднаха

Виктор Юго бил сексуален ненаситник

Не хапове, а хапки срещу безпокойство и стрес

Запазен е отпечатък от ръката на Уинслет в „Титаник”

Мелиса Маккарти: Никой не бива да е затворник на фигурата си

Безкрайното въображение на плетивото

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА - "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 6 МАРТ!

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Лица