Зависим ли е руският патриарх Кирил от президента Путин?

Не бива да учудва, че Гундяев, посочен за патриарх под името Кирил, е активен проводник на неговата политика

В средновековна България изборът на висшето духовенство зависели от волята на владетеля

Тези дни много се говори за случката с руския патриарх Кирил и за позицията на българския премиер Румен Радев по този въпрос. Аз също взех отношение по него, напомняйки позицията на президента Румен Радев през 2018 г., когато бе неприятно засегнат от същия човек по повод на честването на националния празник на Република България. Тогава българският държавен глава отправи към руснака горчивите думи, че го е посрещнал като духовник, а го изпраща като политик. В следващите редове ще поясня защо в поведението на руския духовен водач няма нищо изненадващо.

Владимир Путин взема властта в Русия от Борис Елцин по доста странен начин, който и до днес остава загадка за историците. Той постепенно я превръща в авторитарна и я упражнява с всички средства, отстранявайки неудобните хора и поставяйки на техните места свои протежета. Не може да се съмняваме, че интронизирания на 1 февруари 2009 руски патриарх Кирил е бил издигнат лично от Путин. Това е изцяло в дух с водещата през Средновековието православна концепция на “цезаропапизма”. Съставеното от латинските думи caesar и papa словосъчетание е термин, въведен в историографията от Юстус Хенинг Бьомер (1674-1749). С него се обозначава връзката между светската власт и Църквата в християнската империя, в която императорът (царят) е считан за несъмнен глава на Църквата. Антагонистичният термин “папоцезаризъм” съответно представя такива отношения между Църквата и обществото, представяно от монарсите (императори или крале), при които управляващият църковен йерарх (най-често Папата), съсредоточава в ръцете си както духовната, така и светската власт.

Цезаропапизмът се оформя теоретично в Римската и Византийската империя в прочутия кодекс на император Юстиниан I Велики. Мнозина обаче смятат, че той се появява още при първия християнски император Константин I Велики, а е регламентиран при Теодосий I (347-395). На теория древната римско-византийска традиция, опирайки се на църковните отци, признава идеала за несливане и сътрудничество между държавната и църковната власт в т. нар. „ симфония на властите”. Всъщност обаче почти винаги ромейските императори били пълни господари на действията на своите патриарси. Известни са думите на византийския политик и историк Георги Акрополит от средата на ХIII в.: “Василевсите желаят патриарсите да бъдат със скромен и посредствен ум, както и лесно да се подчиняват на желанията им, сякаш те са някакви укази. Те най-често представляват хора, които са необразовани и не са смели в думите си. Хората, които са смели в преценките си, често се противопоставят на техните заповеди”.

Следвайки византийския политически и културен модел, българските царе не се отличавали в своите отношение с архиереите на Българската църква. По примера на византийските василевси, те имали широки правомощия за надзор и намеса в църковните дела. Църковните въпроси били важна част от общата държавна политика, а българските царе ги решавали еднолично. Това се вижда още от преговорите на княз Борис-Михаил с папа Николай I през IX в. и чак до кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III през ХIII в. Във всички разменени писма прозира волята на владетелите и фактът, че става дума преди всичко за държавен, а чак след това за църковен въпрос. Възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. е дело изцяло на Иван Асен II, а Иван Александър ръководи лично серия църковни събори. Известни разногласия между цар и патриарх имало при Георги Тертер I и сина му Теодор Светослав, като във втория случай конфликтът завършил фатално за патриарх Йоаким III, екзекутиран по заповед на царя. В средновековна България, както и във Византия, изборът и назначението на висшето духовенство зависели изключително от волята на владетеля. Дейността на архиерея се разглеждала като неразривно свързана с интересите на държавата и в този смисъл била неотделима от царската власт.

През XIV-XV в. повечето православни страни губят своята независимост при османското нашествие и последна свободна държава остава Московска Русия. И именно тя довежда цезаропапизма до своя връх. Историците виждат това явление в отношенията, установени в Руската империя след ликвидирането на патриаршеското управление от цар Пьотър I и формулирани в т. нар. “Духовен регламент” от 1721 г. С документа съборната и патриаршеската власт в Русия е ефективно премахната, а на мястото на патриарха е създаден консултативен орган за управление на Църквата, с пълното му подчинение на властта на монарха.

Главният идеолог на цезаропапизма е архиепископ Теофан Прокопович, който вярвал, че императорът е понтифекс, тоест епископ над всички епископи и глава не само на светското общество, но и на духовенството. За да обоснове това, през 1721 г. Теофан пише книгата “Историческо изследване защо и по каква причина римските императори, както езически, така и християнски, са били наричани понтифекси или епископи по политеистичния закон”. Именно в него е най-ясно формулирана концепцията на цезаропапизма, че руският император е не само държавен глава, но и глава на Църквата. В „ Клетвата за членовете на Светия синод”, която е написана от Теофан, и която всички негови членове били задължени да положат, ясно е записано: “Аз, долупосоченият, обещавам и се кълна във Всемогъщия Бог, пред Неговото свято Евангелие. Изповядвам с клетва единствения и върховен Съдия на Духовния синод, Самия Всеруски Монарх, нашия Премилостив Господар.” Ето това е официалната идеология на Православната руска църква чак до Октомврийската революция през 1917 г.

Всеки, който е пребивавал в Руската Федерация през последните десет-петнайсет години, не може да не е видял странната смесица от шовинизъм, криворазбрано православие и болшевизъм, която представлява въведената от Путин държавна идеология. Възстановени взривени от болшевиките църкви и монументи от царско време кротко съжителстват с паметници на войнстващия комунизъм. Може би връх на този свообразен култ е грандиозната нова катедрала в Екатеринбург на мястото, където от болшевиките е разстреляно царското семейство, членовете на което са канонизирани в епохата на Владимир Путин.

Ето защо не бива да учудва, че лицето Владимир Гундяев, посочено от руския президент за патриарх под името Кирил, днес е активен проводник на неговата политика. А за забележката на тогавашния български президент Румен Радев ще подчертая, че той винаги е бил първо политик и служител на Путин, а после - духовник, доколкото въобще е такъв.