Две седмици след изборите за Европейски парламент, осигурили (по милост) мандат на евродепутат на провалилия се като лидер на ДСБ Радан Кънев, другата партия в обединението „Демократична България“ – „Да, България“, изпадна в най-тежката си криза от момента на своя политически инженеринг през 2016-2017 г. Защото на демонстративното напускане на двама от учредителите на партията и активни нейни поддръжници – Христо Христев и Любомир Авджийски, не трябва да се гледа като на емоционално решение, продиктувано от моментно разочарование, а като на логичен и оздравителен за обществената и политическата среда процес. Все пак и двамата бяха сред юридическите остриета на формацията, с претенции единствена да знае – що е то съдебна реформа.
Самият факт, че Христев и Авджийски напускат „Да, България“ с диаметрално противоположни аргументи, свързани с отношението им към половата идентичност и подкрепата за легализирането на хомосексуалните бракове у нас, показва единствено, че в политиката изкуствените формирования имат ограничен срок на годност, най-много един-два изборни цикъла, след което или изчезват, или се претопяват в поредното хибридно образувание, продукт на нечия политическа лаборатория. Дори не е случайно, че двете публично заявени (във фейсбук) оставки имаха различен отзвук. Първата – на далеч по-опитния откъм политическа биография Христев, който в миналото е бил член на ръководството на Българската социалистическа младеж, не доведе до ескалация и напрежение в отношенията с доскорошните му съпартийци, вероятно защото основният му аргумент бе свързан с отстъплението на „Да, България“ от неолибералните догми. Втората – на бившия протестър Любомир Авджийски, освен че дълбоко засегна егото на лидера Христо Иванов, предизвика и толкова сериозна истерия сред партийния башибозук, че профилът в социалната мрежа на довчерашния клонинг в политическото ГМО бе залят от злостни коментари от членове и симпатизанти на „Да, България“. Това, разбира се, има своето логично обяснение – докато Христев е за повече права на ЛГБТ-общността и легализацията на хомосексуалното съжителство, Авджийски обяви, че е против джендър-пропагандата, против узаконяването на еднополовите бракове и в защита на традиционното семейство. Двата „развода“ в редиците на самоопределилата се за „жълтопаветна“ партия, без изненада, бяха укрити от медии, които иначе много настояват, че са срещу „погазването“ на свободата на словото.
Ако друга политическа формация бе разполагала с медийния фронт, който лансира Христо Иванов и „Да, България“ в последните години, то несъмнено това щеше да е един от фаворитите за спечелване на следващите парламентарни избори. Стига, обаче, лаборантите да бяха вложили в лидера и в основните лица от партията малко повече идеология и най-вече конкретни политики, които ако не мнозинството от хората, то голяма част от тях да припознаят. Само че такива не само липсват, но и никога няма да се появят – нещо характерно за политическите еднодневки от типа на „Да, България“.
Напускането на Христев и Авджийски доказва изначалната теза, че изкуствено създадена партия, без липсата на автентична политическа идеология и реална представа за житейските проблеми на обществото, няма да доведе до формирането на единна, устойчива и хомогенна база от избиратели, а единствено до бърз колапс. В случая сме свидетели на две сериозни пробойни в несръчно управлявания политически проект, които трудно ще бъдат запушени и с оглед на необратимия вече процес на саморазпад на „Да, България“. Защото да събереш на едно място неолиберал-социалист с консерватор-християндемократ и да твърдиш, че „няма ляво, няма дясно“ е като да смесваш вода със зехтин – то просто няма да стане. За сметка на това, голяма част от подлъгалите се и подкрепили „Да, България“ на изборите за национален парламент през март 2017 г. и тези за евродепутати преди две седмици, разконспирираха, че всъщност са станали жертва на политически шмекери, пробутващи имитационен продукт, чиято задача е сведена до обслужване на корпоративно-олигархични интереси, а в конкретния случай и до осигуряването на политически инструмент за защита от наказателно преследване на скрития „собственик“ на партията.
Макар и в модерна опаковка, по своята същност „Да, България“ изобщо не се различава от партийната екзотика от началото на демократичния преход – Български бизнес блок на Жорж Ганчев. БББ-то на самоукия актьор и професионален фехтовач, умело усвоил американските маниери за себеизтъкване, даде подслон на бизнесмени с проблеми с правосъдието, а някои от тях дори смениха депутатската банка със затвора. С тази разлика, че Христо Иванов дори в сънищата си не може да си представи мажоритарния резултат, постигнат от Жорж Ганчев, който като кандидат за президент през 1992 година получи подкрепата на близо 854 000 гласували. За сметка на това, може да се надяваме, че правораздавателната ни система рано или късно ще въздаде правосъдие и спрямо „бизнесменa-инвеститор“ в „Да, България“.
Рискът това да се случи, а и последиците, които тепърва ще търпи „Да, България“ от очевидната липса на идеология, която поне част от обществото да припознае, почти сигурно ще доведе до скорошното отстраняване на Христо Иванов и замяната му с далеч по-прагматичен персонаж, който ще компенсира философските среднощни размисли на дългогодишния храненик на всевъзможни неправителствени организации, с опростенческа реторика. Но дори и това да се случи, то едва ли ще е достатъчно да отложи леталния изход на партийното ГМО с повече от явяването на още едни избори. И няма как да е друго, когато очевидно мнозинството българи ясно съзнават, че т.нар. „Зелено движение“ – партията, ръководена от бившия служител на Иво Прокопиев – Владислав Панев, защитава чужди корпоративни интереси, неуспешно маскирани като еко-каузи. Същото се случи с фокусираната в интернет и в „малкия“ таргет на публично заявилите своята хомосексуалност индивиди от т.нар. партия ДЕОС, която сама се заличи, за да вкара шепата си поддръжници на джендър-идеологията в „Да, България“.
След като очевидно се провали с опита да превърне атаката срещу независимостта на прокуратурата в партиен лозунг, на Иванов вече не му остава нищо друго, освен отчаяно да се надява да интоксикира възприятията за политиката и държавата на дигитално настроените млади поколения. Заради това провалилият се като правосъден министър вече започна да говори почти като шаман за задаващия се Нов световен ред, в който политическите идеали ще бъдат заменени от изкуствен интелект, бащата и майката с „родител 1“ и „родител 2“, а единствените готови за Новия свят щели да бъдат неговите фанатизирани последователи. Почти същото прави и възможният следващ председател на „Да, България“ – Ивайло Пенчев, производителят на стени за катерене, който се надява, че ако 10% от имащото право на глас население е с хомосексуална ориентация, това ще му гарантира същия процент на изборите. Това пък обяснява инвестициите, които Пенчев прави, за да се хареса на гейове, лесбийки и прочие джендър-поклонници. Факт е, че с подобни изкривени представи за политическите и житейски процеси можеш да събереш интереса на объркани, социално непригодни индивиди и особено на поддаващи се на лесна манипулация малки маргинални групи, но не и да създадеш устойчива идеология, която да трансформираш в обществена енергия. А мнозинството от хората, които гласуват, търсят сигурност, искат да надграждат постигнатото, не непрестанно да рушат, каквато по дефиниция е политиката на т.нар. “(раз)градска десница“ от момента, в който изгубиха доверието на масите.
Същото е с декларативните позиции на „Да, България“ по различни актуални обществени казуси. Посланията на партията на Христо Иванов почти изцяло обслужват корпоративния интерес на внимаващите да не бъдат официално обвързани с ГМО-то олигарси, като Иво Прокопиев, Огнян Донев, Сашо Дончев и т.н. Да сте чули Христо Иванов, Христо Христев и Любомир Авджийски да коментират парите за здравеопазване или заплатите на учителите, ниските пенсии или пък помощите за младите родители? Не, от тях ще чуете как независимостта на държавното обвинение трябва да се редуцира, за сметка на увеличението на партийния контрол над разследващите или пък – кой, как и откъде да строи тунел при Кресненското дефиле, според интереса на конкретния инвеститор и разбира се – доколко осезаема да е подкрепата за навлизането на джендър-идеологията в българските училища. Е, както вече дори част от „Да, България“ се убедиха, това е крайно погрешен и дори абсурден мотив за политическо съществуване.
Но най-доволни от случващото се в „Да, България“ са техните вътрешни врагове от ДСБ, защото излиза, че менторът Иван Костов отново показа на ученика си – приватизаторът Иво Прокопиев, че това да разбираш от криминална приватизация, не значи непременно, че имаш качествата за лабораторен инженеринг на ГМО-партии.