Какво става с готината Британия – след Брекзит идва ли краят на таблоидната версия на английското

С наближаващата независимост на Шотландия, левицата трябва да намери пространство за визията на Англия, основана на сложните  идентичности в нея

Твърде дълго една версия на английското доминира в британската политика. Гордо, бяло, едновременно уверено и отбранително, често ксенофобско, винаги антиевропейско, това английско се е променило толкова малко, колкото и челните страници на таблоидите, на които стои от десетилетия. Брекзит е една от най-големите му победи. Продължаващият консервативен възход е нещо друго.

Понякога забележителни политици от другите партии се борят да популяризират различната национална идентичност. Гордън Браун се изгуби в добронамерените, но неубедителни общи положения за британския национален характер и през 2007 г. той похвали нашата „толерантност“, „благоприличие“ и любов към „честната игра“ и „свободата“.

Тони Блеър се опита да възприеме езика на консервативния патриотизъм за собствените цели на лейбъристите. В едно от предизборните му предавания през 1997 г. той обеща националното възраждане с кадри на събуден булдог. Лейбъристите спечелиха изборите, но идеята, че националната гордост може да бъде изразена само чрез подобни символи от времето на Чърчил, остана непроменена.

За всеки, отчужден или още по-лошо, с продължаващото задържане от страна на десницата на националната ни идентичност, едно от разочарованията е, че отдавна и в много отношения голяма част от нашата страна не прилича на таблоидна Англия, ако някога го е правила.

Все повече мултикултурни, свързани в световен мащаб и социално либерални хора, нямат благоговение към имперското минало на нацията и вместо това са потопени в нашата космополитна попкултура, а десетки милиони хора все още живеят в нови форми на английското още от 1960-те години. Чернокожият британски историк Пол Гилрой, който не страда от романтика по Англия, нарича това „съвестната“ страна на кралството. Компонентите на тази алтернативна англоезичност са там от десетилетия, точно под носа ни. И все пак те рядко са били сглобявани от политиците.

Парадоксално е, но Брекзит може да промени това. Изчезването на измамника ЕС, или поне намаляването на неговото влияние, премахва голяма част от онова, което даваше енергия на консервативното английско и държеше фракциите му заедно. Някои прогнозират, че десницата просто ще замени кампанията си срещу ЕС с културни войни срещу либералната Англия. С всички неотдавнашни десни атаки срещу антирасизма и „събуждането“, тази промяна в стратегията изглежда е вече в ход.

И все пак, макар и политически мощни и социално разрушителни, каквито и да са тези културни войни, може да се окаже трудно да се определи и поддържа консервативната чистота на английското, като се атакуват англичаните, а не чужденците. И като се атакува несъвършения, но ясно функциониращ мултикултурен живот на нашите градове, а не на карикатурните бюрократи в Брюксел. Тези културни войни рискуват да накарат различната Англия да оцени по-ясно с какво си има работа. На походите на Black Lives Matter от миналото лято, които бяха по-големи и многорасови, отколкото мнозина очакваха, можете да усетите демонстрантите и ораторите, които се оглеждат и си мислят: „Има доста повече от нас, отколкото си мислехме“.

Ако това друго английско най-накрая бъде правилно представено в Уестминстър, то Лейбъристката партия засега е най-малкото, но единствено правдоподобно средство, което ще свърши работа, благодарение на своите размери, относително разнообразие и продължаваща сила в много от градовете на Англия.

Но да накараме лейбъристите да мислят отново за английското няма да е лесно. Толкова много от енергията и таланта на тази партия в исторически план идват от Шотландия и Уелс. А така свързаната политика на английското винаги е била на десните, а понякога и на крайно десните, така че често лейбъристите изобщо избягваха темата за английското.

Брекзит обаче затрудни лейбъристите да намерят решение на проблема. Независимостта на Шотландия се чувства по-близка сега, когато Великобритания напусна ЕС. Ако това се случи, лейбъристите ще станат още по-зависими от английските избиратели и депутати. И дори ако консерваторите успеят да откажат на Шотландия поредния референдум, необходимите битки вероятно ще бъдат направени от партията на агресивния английски национализъм. Реалистично не може лейбъристите, колкото и десни фигури да имат в партията, да се фокусират върху спечелването на патриотичните гласоподаватели, но може да опитат. Опитът да надминат торите в своя национализъм вероятно ще бъде толкова безполезен, колкото и опитите да се превъзмогне престъпността.

Вместо това лейбъристите вероятно ще трябва да предложат различна визия за Англия. На три от последните четири общи избори консерваторите спечелиха поне 100 места повече в Англия от лейбъристите. Една от най-ефективните тактики на торите е да предупреждава, че в случай на висящ парламент лейбъристите ще сформират коалиция с Шотландската национална партия или с други думи, че лейбъристкото правителство няма да бъде достатъчно английско. Ако торите не успеят с тези свои плашещи истории на следващите избори, то лейбъристите биха могли да направят история, която да разказва за съвременна Англия.

Фазата на готината Британия при правителството на Тони Блеър, когато Ноел Галахър беше поканен на Даунинг Стрийт през 1997 г. и „творческите индустрии“ се превърнаха в министерско клише, обикновено се напомня сега като предупредителна история за опасността от смесване на политици с поп звезди (по-късно Галахър се похвали че е взел доза кокаин в тоалетната на Даунинг Стрийт). Но по онова време това беше пробив. 

Най-накрая едно правителство осъзна значението на попкултурата и на модернизирането на това, което представлява нашата национална идентичност. Готината Британия със сигурност не би навредила на новите лейбъристи пред урната. На изборите през 2001 г. те спечелиха 158 места повече от консерваторите в Англия.

По време на най-добрите моменти от лидерството на Джеръми Корбин отново се усещаше, че лейбъристите черпят енергия от алтернативните форми на английското и не само старата несъгласна традиция, която Корбин въплъщаваше, но и от съвременния живот на много млади хора и малцинствата. В тълпата на митинг, воден от Корбин, видяхме Англия различна от тази, която таблоидите идеализираха.

Но все пак тази Англия не беше достатъчно голяма, за да спечелят лейбъристите. А другата Англия е по-издръжлива с голямото мнозинство от избирателите, които все още жадуват за английския национализъм на Борис Джонсън, въпреки всички разочарования и бедствия, които той носи.

Социалните промени, като нарастващото население на етническите малцинства, могат в крайна сметка да отслабят старото английско. Но социалните промени могат да бъдат бавни и непредсказуеми. Новото английско вероятно ще измести старото, само ако има достатъчно политическа воля.

В средата на пандемия, с атакуваната демокрация на САЩ и видимото фрагментирано Обединеното кралство, бъдещето на английското може да изглежда без значение, особено ако сте шотландец, който очаква своята независимост. Но опитът за бунт във Вашингтон показва какво може да се случи, когато десницата разгледа версията си за това каква държава трябва да бъде едновременно сериозно застрашена и свещена.

Англия все още не е толкова разделена. Но естеството на английското има значение и не на последно място, защото по-малко бодливата версия би била по-добра за нашите съседи. И дори може да попречи на много англичани да се почувстват чужденци на собствената си земя.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения