През декември 1941 г. Сталин бил категоричен, че на България ? е  достатъчно да има едно морско пристанище -  Варна

Чърчил стига до идеята да използва Турция с армията й за отварянето на фронт на Балканите

Въпреки продължаващата извънредна епидемична ситуация, мнозина се стягат за почивка по нашето Черноморие. Разбира се, нали у дома и стените помагат... Надали е необходимо да припомняме на многобройните читатели на „Труд“ какво означава „лятното море“ за поколения българи. Знаем ли обаче, че в недалечното минало Южното Черноморие е можело да бъде изгубено? Да бъде насилствено откъснато от и без това скромната територия на съвременната ни държава... Ако направим анкета по улиците на София, Варна, Бургас, в цялата страна, най-вероятно 99, 99 процента от запитаните ще възприемат такъв въпрос като провокация или глупава шега.

Слава Богу, Несебър, Поморие, Бургас, Созопол, Царево, Ахтопол и Синеморец са си в България. Ще разкажем накратко обаче какво е можело да се случи през Втората световна война – от гледна точка на историята не чак толкова отдавна. Информацията черпим от книгата на известния наш историк проф. Людмил Спасов „България и СССР (1917-1944). Политико-дипломатически отношения“. Изнесеното от проф. Спасов, споделяно от него в интервюта, както и в телевизионното предаване „Час по България“, остава почти неизвестно на широката публика. И е важно да се помни, независимо от това, че Южното ни Черноморие е било, е и ще бъде българско.

На 1 март 1941 г. България е принудена от военнополитическите обстоятелства да се присъедини към Оста „Рим - Берлин - Токио“. Германските войски навлизат у нас преди още премиерът проф. Богдан Филов да е положил подписа си под текста на договора за включването на страната в коалицията. Въпреки настоятелните внушения от Берлин, цар Борис III и правителството не скъсват дипломатическите отношения със Съветския съюз. Официалните връзки са запазени, въпреки провокационното поведение на другата страна. Само ще припомним изпращането на т.нар. подводничари и парашутисти за подривна дейност в Царство България, които да засилят „антифашистката съпротива“ в държава, в която фашизъм и нацизъм на практика е нямало. И която не е във война със СССР! От друга страна, съветската страна не е далече от мисълта да търси посредничеството на българската дипломация за сключване на сепаративен мир с Хитлерова Германия в първите месеци след 22 юни 1941 г. 

Победоносното настъпление на германската армия дълбоко в територията на СССР поставя Сталин в тежка ситуация. Дадени са десетки хиляди жертви, пленените са още повече, на практика Червената армия е почти извън строя. Въпреки че положението е несравнимо, на България също не ? е лесно. Германският натиск става все по-силен, въпреки (а и поради) премерения жест с връщането на България на част от изконните земи (Вардарска Македония, Западните Покрайнини и Беломорието), заграбени от сърби и гърци. Както знаем, „новите земи“ са дадени „за администриране“, но официално остават под германска окупация. Съдбата им трябва да бъде решена след края на войната, но толкова за „щедростта“ на Хитлер. Военният конфликт набира все повече мощ и се превръща в планетарен. На 13 декември 1941 г. Народното събрание гласува декларация за обявяване на война на САЩ и Великобритания. Под диктата на Германия външнополитическият курс се променя – ако не реално, то „де юре“. От „невоюваща държава“ Царство България се превръща в участник в световния конфликт. Наистина, българските политици прокарват внушението за „символична война“, но след две години София и други градове са жертва на англо-американските бомбардировки. Стореното от правителството на Филов е груба грешка, меко казано. Цар Борис III определено не е във възторг от станалото (това е отразено и в мемоарите на царица Йоанна), но е безсилен да се противопостави на германския натиск и влияние.

През декември 1941 г. немските войски са само на 25-30 км от Москва! Съветският съюз трескаво търси помощ от Великобритания и САЩ, заклеймявани довчера като империалистически и реакционни сили. Западните съюзници на свой ред се нуждаят от потенциала на Съветска Русия. На 12 декември 1941 г. след рисковано пътуване с крайцера „Кент“ външният министър на Обединеното кралство Антъни Идън пристига в северното пристанище Мурманск. Скоро високият гост е в Москва за преговори със Сталин и Молотов. На 16 декември домакините връчват на Идън два проектодоговора. Първият е за взаимна военна помощ, крайно необходима в онзи момент, предвид плачевното състояние на Червената армия. Вторият обаче е за следвоенното устройство на Европа! Нещо повече, домакините настояват за подписването на секретен протокол. Сталин отстъпва на Великобритания обширни сфери на влияние, вкл. военни бази във Франция, третирана като „второстепенна държава“. Германия следва да бъде разделена на части. 

Що се отнася до Балканите, СССР и Обединеното кралство стигат до съгласие, че Албания, Гърция и Югославия трябва да бъдат възстановени в предвоенните си граници. Съответно, Вардарска Македония и Беломорието да бъдат откъснати отново от България. Но не само това! Проф. Спасов с основание поставя акцент на искането на Сталин „... на България да бъдат отнети земите по западната граница и включени в пределите на Югославия...“ Следва най-неочакваното съветско предложение, поне с оглед на традиционните ни знания и представи – съветските управници настояват Бургаският район да бъде даден на Турция! Сталин е категоричен, че „... на България ? е съвършено достатъчно да има едно морско пристанище – Варна...“ Ще припомним, че в тогавашната Бургаска област влизат и днешните с центрове Сливен и Ямбол.

Идън разисква предложенията със своите домакини, но отклонява подписването на протокола. Това е невъзможно без съгласието на американците, предвид договореностите между Чърчил и Рузвелт. Сталин възразява, че проблемите на сигурността на СССР и Великобритания и собствените им интереси в Европа не засягат Щатите. Идън дипломатично се съгласява, но само отчасти, изтъквайки новата роля на САЩ в глобалната политика. 

Надали може да има съмнение, че поредният враждебен акт към България е свързан с намерението на Сталин до привлече Турция срещу Германия. Един сблъсък на Балканите би отслабил чувствително силата на германската агресия на съветска територия. „Бащата на народите“ явно е смятал, че чука на отворена врата. Така е, защото преди 1941 г. Чърчил и Рузвелт приемат турския неутралитет като преграда пред германците към близкоизточния петрол, стратегическата суровина, от която те са се нуждаели както никой друг. Впечатляващите германски успехи срещу Съветския съюз и в Източното Средиземноморие през 1941 г. водят до сериозна промяна. Чърчил стига до идеята да използва Турция с нейната многохилядна армия и ресурси за отварянето на фронт на Балканите. Не е нужно да поясняваме, че в случая първата и основна жертва би била България. Рузвелт е по-резервиран, опасявайки се от напълно възможния провал на Турция срещу германската армия. 

На свой ред турският президент Иньоню е крайно предпазлив, помнейки катастрофалния за страната му край на Първата световна война. Нека не навлизаме в безкрайните полета на „контрафактуалната история“ и оставим на въображението на читателя какво би станало, „ако“... Достатъчно е да припомним геноцида над българите от Одринска Тракия през 1913 г. Да не забравяме и уж случайната поява на „неточни карти“ в днешни турски книги и дори учебници, в които виждаме подобни скандални идеи за собствената ни територия и граници. 

Ние българите като че ли не можем да се освободим от деленето на „фили“ и „фоби“. И от чувството, че все трябва сме благодарни на някого, дори когато това е абсурдно. На кого „да благодарим“ за нашето Южно Черноморие? Разбира се, не на Чърчил, пък дори не и на Рузвелт. Несъгласието на сър Антъни Идън да подпише онзи секретен протокол не е израз на справедливост към България, а се дължи на много по-сериозните несъгласия на западните съюзници със съветските виждания за следвоенното устройство на Европа и света. Изводът е ясен – историята не е просто знание заради самото знание, а наистина е учителка на живота. Да се надяваме, че тази наглед банална истина не е непозната на нашите политици и интелектуалци.