Макар и “поет на съпротивата”, той не бе подложен на забрани и гонения

Писателят напусна поезията само след две книги - „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“

Борис Христов е роден през 1945 г. в с. Крапец, Пернишко. Завършва българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” през 1970 г. Работи като учител в Перник, като журналист и редактор в Студия за игрални филми “Бояна” до 1981 г.

Освен на книгите със стихове “Вечерен тромпет” (1977, 79) и “Честен кръст” (1982) той е и автор на романа “Бащата на яйцето” и на повестите “Сляпото куче”, “Долината на обувките” и “Смъртни петна”, както и на книги с тристишия като “Думи и графити” и “Черни букви върху черен лист”. Последното му издание е “Стълп от прах. Избрано”, излязло през 2015 г. Негови творби се изучават в часовете по литература на 12 клас в българските училища.

С “интересна”, но поне откровена в безпомощността си, реакция си служи българската литературна критика при допира с ново, значимо явление. Това било Поезия (или творчество), което не подлежало на анализ. То само си казвало всичко....

Попаднах под двоен обстрел - Борис Христовата поезия е метафорична, това я прави неуловима за бдителността на властта в соца, тъй като метафората е многолика. И другото - Борис Христов е бил поет на съпротивата, ясно обозначаващ в какво тя се състои. Двете неща се изключват, тъй като в Тоталитаризма не може да има невидима съпротива в поезията. И тя да не бъде открита въпреки метафоричността ѝ и съответно на силата си да не бъде “възнаградена” от властта. Тогава? Трябва да дирим още у поета и - защо не, и у властта. Но не тази, омекналата с появата на руската перестройка, а все още не разколебаната дотогава. Властта по времето на Тоталитаризма, цензурните ѝ прийоми и отношението ѝ към Словото не са константни величини. Те се менят, не защото се пропукват, а по-скоро защото самото то, Словото, се наместваше в малката му оставена ниша на откровеност. И я продълбаваше, раздуваше, ако щете, и принуждаваше да се съобразяват с Него и дори да му отстъпват. Освен това Властта претърпя и друга трансформация - тя се научи да отличава големите таланти. Не толкова да ги оценява и разбира докрай, но да изпитва някакъв респект. Докато в началото тя с етикета враг или не е наш освен че дамгосваше и изравняваше най-талантливите с всички останали, сега тя различаваше кое какво е. И се отнасяше с разновиден цензурен аршин, някак по-предпазлив към талантливия.

От друга страна Борис Христов съвсем не е само поет на съпротивата, която е само една страна на таланта му. Не знам доколко забелязващите и цензуриращите са видели това, за да му дадат пропуск. Но фактът е факт - Борис Христов не стана обект на забрани и гонения. И дори когато при втората му книга “Честен кръст” бяха забелязани негови несъобразности с главния патос, той беше добре защитен от по-сериозните познавачи на поезията. А и книгата, замислена като финал на едно кратко като срок и неголямо като обем творчество, се оказа не само закана или заиграване с читателя. Във времето витаеше още нещо - сърдитото на всичко талантливо бездарие вече не вилнееше така. Вярно, че си имаше позиции, създадени от доказано политическо минало или със раболепно служене на конюнктурата. Но това вече не правеше никого овластен авторитет, който да решава поетични и човешки съдби. Та ето така, Борис Христов мина покрай, по-точно - през, сътресенията без сериозни рани и без да ползва правото си на компромис или на отчаяние.

И въпреки това самият поет напусна поезията след издаването на две книги “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”, обяснявайки и защо. Е, не в публицистичен текст или в интервю, а с метафориката на поезията си. Ако за самия поет изповедността е достатъчна, защото той знае предисторията, то за всички останали отговорът трябва да премине и през разбиране на творчеството му.

В поезията на Б. Христов характерът, силата и човешката същност са станали изразително лирическо аз. Това е, разбира се, се отнася за всеки голям поет, тъй че важното е да се разбере каква е у нашия поет тази характерологична същност, която носи отличаващото го обаяние. Лирическото му аз е на маргинализиран, човек - според общата представа, или на човека от ъгъла, самотния човек, стигащия до прозореца на възжелаваните неща - според себепредставянето. Но той е там не защото е обречен или отхвърлен неудачник, а заради собствен съзнателен избор. Защото не желае да се шмугне или присламчи до този прозорец, а да стъпи там по силата на своето и въобще всякое човешко право, без да е преварил, изиграл или ощетил другите. Лирическият аз е на човек с постоянни, изсечени и определени черти. Макар и да е колебаещ се понякога, той е неразколебан в решенията си. И винаги намира сили да преодолее изкушенията и да определи действията си според повелите на висш морал. И да намери сили да се съизмерва с Бог, макар да съзнава несъвършенствата си.

В крайна сметка лирическият аз на поета е литературен адекват на отстояващия своята цялост човек. Човекът на всяко време, който не ще позволи да бъде повален или разполовен. Макар да е такъв, той все пак дължи своето рождение и на времето на Тоталитаризма. Което е времето на неогласените прегради, на стената - поетова метафора, която възпира. И изправя видимо очертанията си пред порива за повече свобода, истина и справедливост; очертания, иначе прикрити зад щедри и неизпълнени думи за човека и свободата му. Пред тази стена поетът изповядва страха си, но и заканителната надежда на неин неумолим рушител.

Изповядва или по-скоро саморазкрива и изграждащите сили на своето отстояване. Те идват от изконно заложените традиции на българско морално съществование и на дълбока почит и обич към майка, баща, род, родно. Идват и от характерно, за съжаление често битово снизено, пак родно съзнание за предназначението на истинския поет. Според Б. Христов поетът като служител на Словото е висша култова фигура на земното ни съществование. Роля и отговорност, която за нищо на света не бива да предава. С всичко това поетът показа за сетен път, че същинската модерност е навлизане във вечната човешка и литературна тематика не със следване на образци, а с открояване на собствена позиция с адекватен на нея поетичен изказ. Борис Христовият е стиховият събитиен разказ с немалко разновидности, които тук не мога да обхвана, изчистеното послание на метафорите му, усетът за време и умение да трансформира наболялата тематика в универсална. Неговият самотен или привидно отдалечен човек, овладял поведението на отстояването, на силата да противостои, не живее в грях, но поставя като философски въпроси собствените си решения. Между категоричността на решенията и съмненията не в тяхната правота, а в тяхната праведност, поезията му добива покоряващата сила на съпричастие с всеки човек.

И затова отказът му от поезията, необичаен и някак неосмислен докрай от четящата общност, все пак беше приет като искрен акт. Никога не стигаме до пълното разбиране на важните чужди решения. Поемата “Честен кръст”, с която Б. Христов оповести своето решение, е дълбока изповед на силната, не разколебаната личност, осъзнаваща повелението за истинския поет - да създава, докато получава подкрепата свише. Очевидно, без това да разбират другите, той е почувствал, че някъде у него е заскърцала машината на преобразуванието на духовност и емоция във въздействащо слово: “Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето”. На фона на всичко ставащо извън него и в него Б. Христов ни прогласява усещането си, че неговият литературен изказ е заплашен да не бъде плодотворен и да не ражда непринудено нови послания. И че ще търси други пътища в живота и в Словото. “Честен кръст” е равносметка, съзнание за ролята на Словото, но и програма за новото присъствие на поета.

В литературата той го осъществи с прозата си и с направата на антологии и сборници, а в живота - с краткотрайно отдаване на времето на прехода. Докато не надделя привързаността към свободата и самостоятелността. За прозата му няма да говоря, съгласявайки се с гласовете, които правят “откритието”, че тя е продължение на поезията му. По-привлекателна за мене е плодотворността на неспирната равносметка за мястото на поета в Словото. За собственото му място, но и за абсолютното присъствие на другите големи служители в Него. Българските поети сякаш са хипнотизирани от Ботев и в съзнанието им работи моралният дълг да са равни и като личности на поезията си. Да събарят стени и да се жертват за другите. Търсейки в себе си ако не реабилитация за пропуснатото, то някакъв еквивалент на Подвига, Борис Христов стига до възможната равнопоставеност на интелектуалната честност с жертвеността. И се устремява към своя интелектуален подвиг в Словото. Решава да ни сподели своята представа за абсолютните величини в Него. Така се раждат антологиите му “Българска лирика. От Ботев до Вутимски” и “Народни устни писмена. Избрани поговорки, пословици и други народни мъдрости”. Същевременно това е и почит към предшествениците и към народната мъдрост, която всички големи изпитват, но не са очертали своите граници в тях. И така двете му антологии стават продължение на две негови характерности - великолепната поезия и мълчанието, по-точно пестеливото говорене. И като такива могат да ни кажат още нещо за мълчаливеца Б. Христов. Но те са си антологии и са заели място сред други сродни книги. Е, там вече следва да се признае добре свършената работа, изключила подражание и заемки. Работа на поета и човека в нестихващото отстояване на себе си и на своите принципи и вкусове. Макар че “Българска лирика” да е белязана някак от времето на създаването си (1994 г.) с неговата крайна категоричност на преоценките и от суровата категоричност на вкуса на поета. Все пак на някои места тя е трябвало да бъде смекчавана от доказания прием на някои творби от поколенията, което няма как да е случайност или конюнктурен каприз. Впрочем нека да уважим усилията на Борис Христов да извърши своя подвиг и да се замислим за равнопоставеността му с другите завладяващи подвизи.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ЖЕНАТА МАРИЯ

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете ѝ връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже...”
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
“Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

Из поемата “ЧЕСТЕН КРЪСТ”

II. Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.
Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.
И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.
Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.
Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.
А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: “Гол съм, Господи, не мога да изляза...
Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...
Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи...”
Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,
затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи
превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...