Как хипотезите в историята стават “факти”

По време на възпоменанието (27 януари 2020 г.), по повод 75 години от освобождаването на концлагера Аушвиц, присъстваха световни лидери, но руският президент Путин не бе поканен от поляците.

Няма съмнение, че Втората световна война е спечелена от Червената армия с позакъснялата военна, финансова и политическа подкрепа от Вашингтон и Лондон

В България все още сме подвластни на поръчката и продължаваме да предлагаме половинчати истини, които подменят и налагат странни твърдения

Едва ли някой се съмнява, че днес повече от всякога се правят незавършени опити за подмяна на историческата памет

В объркания и изпълнен с изненади свят, се оказа, че един от основните проблеми е да разрушаваш паметници, действие, подчинено на идеята за радикален филтър на събития от близки и далечни времена. Оказа се, че както преди 30-тина години в бившия Източен блок, така и сега в давания за пример за демокрация англосаксонски свят, историческият нихилизъм продължава да се проявява в своя разрушителен вид. Явно сценаристите са едни и същи, тъй като упорито се следва принципа „няма паметник - няма история“. Всеки мислещ човек знае, че народната памет се нуждае не само от родовите спомени, но и от културно-историческото наследство. И ако в САЩ и Великобритания вандалите си разчистват сметките със знакови фигури отпреди два или четири века, то в Централна и Югоизточна Европа все още продължава, а на някои места (напр. Чехия) ескалира този процес.

Факт е, че периодът на социална изолация създаде благоприятни условия за активна задкулисна дейност със засилваща интензивност във финансов, политически и социален план.

Предизборната кампания в САЩ, възобновеното напрежение между Северна и Южна Корея и войнствената риторика между Вашингтон и Берлин, са своеобразно (все още непълно) възстановяване на познатата от преди пандемията геополитическа картина. Това обаче, което не спря, е, както го определи руският президент Владимир Путин - „историческия ревизионизъм на Запада“. Своеобразна кулминация в яростното и агресивно поведение на т. нар. експерти по Втората световна война, бе безпрецедентното политическо безсилие и послушание на външните министри на държавите от бившия социалистически лагер. Повече от странен беше документът с техните подписи и този на американския държавен секретар Майк Помпео от 9 май 2020 г., обвиняващ Русия във фалшификация на историята за последната световна война. Това е своеобразна кулминация на непрекъснато повтарящия се, изпразнен от аргументи, но не и от агресивна некомпетентност, процес, утвърждаващ съмнителната теза за „вината“ на Съветския съюз за започването на Втората световна война и за „неоспоримите победители“ САЩ и Великобритания над хитлерофашизма.

Подобни твърдения са в основата на политика, ориентирана към утвърждаване на хипотеза, която не се потвърждава с факти. Освен това, ако има такива, как се интерпретират. Съзнателното отсъствие и продължителното засекретяване на документи с над 75-80 годишна давност в западноевропейските (най-вече английските) архиви е удобна политическа позиция за раздаващите морални оценки западноевропейски ментори.

В историята има неписано, но важно правило. Анализът и оценката на фактите да са съобразени със спецификата и законите на съответната историческа епоха. Дистанцията на времето не освобождава, а напротив задължава изследователя, а така също и политика, да оценяват цялостната картина, процесите и зависимостите между участниците в нея, подчинени на създалата се конюнктура, в която всяка държава защитава своите интереси през призмата на действията и решенията на съответните лидери. Ярко доказателство за такъв подход е статията на Владимир Путин във в. „Российская газета“ от 19 юни 2020 г., в която чрез документи и анализ се показват нюансите, динамиката, двойственото поведение на западноевропейските политици в навечерието на Втората световна война. Впечатляващи са и числата, които по категоричен начин показват кой от съюзниците (Великобритания, САЩ и СССР), къде и как е воювал и е променял хода на войната. Впечатление прави и достойнството, с което се отчитат негативите на сталинския режим в СССР и адекватната позиция и поведение на Кремъл във външнополитически план.

За съжаление, в България все още сме подвластни на поръчката, а не на историческата истина. Продължаваме да предлагаме половинчати истини, които подменят, премълчават или налагат странни, извадени от контекста на процесите, полуистини.

Повече от странна беше атаката на 24 май срещу фотос от изложба в Руския културно информационен център, която е представяна преди две години пак там, но без негативна обществена реакция тогава. Яростната атака се обезсмисля след даденото преди дни интервю на руския посланик в България Анатолий Макаров, в което ясно и точно се подчертава позицията на Кремъл, че в Русия никой не се опитва да оспорва приноса на Първото българско царство за създаването на славянската писменост.

Покрай този поръчков скандал бе подминат с мълчание фактът, че се навършват 76 години от разрушаването на културния център на София от бомбите, хвърлени от английски и американски самолети. Излиза, че политическата поръчка е по-важна от неприятната за настоящите ни съюзници САЩ и Великобритания истина, която българите все пак трябва да знаят и помнят. Това е част от реалната история.

Голям читателски интерес предизвика статията на проф. Пламен Павлов, посветена на предложението, направено от Сталин към Лондон през декември 1941 г. за прекрояване на следвоенна Европа, когато войските на Третия райх са много близо до Москва. В нея авторът коректно се позовава на изследването на друг уважаван историк проф. Людмил Спасов. Впечатляващ е на пръв поглед цитатът, че Сталин с лекота е искал да остави на България само пристанище Варна, а южното Черноморие да бъде дадено на Турция. Има две обстоятелства, които не трябва да се елиминират, когато се представя този документ. Първото е свързано с търсенето на всяка цена на подкрепа от Лондон с цел запазване на съветската държава, второто е, че това остава хипотеза и е част от политиката, но не и от реалния живот. Интересно е, че съзнателно или не, в последно време се забравя фактът, че благодарение на участието на Царство България в заключителния етап на Втората световна война и подкрепата на съветската делегация на Парижките преговори през есента на 1946 г. България (сателитът на Третия райх) запази границите си отпреди световния конфликт. И тук не става въпрос за фили и фоби в съвременния свят, а факти и политика. Едва ли някой се съмнява, че днес повече от всякога се правят все още незавършени опити за подмяна на историята.

Животът е доказал, че хипотезите не правят историята, но се правят опити да бъдат превърнати във факти. Определящи са документите, които запазват или прекрояват геополитическата карта на Европа и света. Преговорите, които се водят за постигането и подписването на междудържавни документи отразяват елементи от процеса. Важен е крайният резултат. Вярна е поговорката „Не слушай какво говорят, гледай какво правят“. Светът, в който живеем се нуждае от правила за ориентир в запазването на самите себе си като личности с историческа памет, достойнство и разбиране. Съзнателно налаганата конфронтация в най-важните за българската идентичност теми като писменост, славянство, история не обединяват, а размиват и разпиляват както енергия, така и памет.

А фактите убедително говорят, че Втората световна война е спечелена от Червената армия, с позакъснялата, но все пак дадена военна, финансова и политическа подкрепа от Вашингтон и Лондон. Политиката и фактите се обединяват в доказателството - парада на Победата над хитлерофашизма, който 75 години по-късно ще се проведе отново в Москва. Не трябва да се забравя и българската следа в парада отпреди 75 години. Единственият чужденец, участващ в парада, е българският генерал Владимир Стойчев, а това са неща, които трябва да се знаят и помнят.

Коментари

Задължително поле