Македония отложи подписването на договора за добросъседство, защото някой от България им даде повод
Дали един език съществува или не, е въпрос на лингвистиката, а не на дипломацията
Едва ли има българин, който да не желае отношенията между България и Република Македония да се развиват. И не просто да се развиват, а да приключи този десетилетен антагонизъм между най-близките народи на Балканите. Това може би е на подсъзнателно ниво, защото в нашето разделено общество дори и тази привидно консенсусна идея свършва до тук, до ниво на идея. Големият въпрос, проблем, на който търсим отговор е как точно да се развива това сътрудничество. Към днешна дата той очевидно не е намерил своя приемливо решение.
Продължаващите вече две десетилетия дебати в нашето, а и в македонското общество, са красноречиво доказателство за липсата на работеща стратегия. Честно казано диалогът между двете държави е в отчайваща безпътица, а това не говори добре за нас самите. Не говори добре за зрелостта на политическите елити като цяло.
От няколко дни споровете от двете страни на общата ни граница с Република Македония ескалираха. На път бяхме да постигнем една важна цел и за двете държави – подписването на договор за добросъседство, който се мотае в лабиринт от невъзможни условности от години. Собствените ни страсти отдалечават този миг във времето. И това е точната дума: страсти. Защото от една страна правителството в Скопие, очевидно разтревожено от атаките на опозицията, реши че на 2 август ще постави акцента върху Адриатическата харта. На тази дата в Подгорица ръководителите на Македония, Черна Гора, Албания, Хърватия, Босна и Херцеговина трябва да се срещнат с вицепрезидента на САЩ Майк Пенс. От друга страна в България споровете се разгоряха, вместо да се търси действителен консенсус около националния ни интерес. Чухме всякакви интерпретации на договореното между премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев, включително и ехидно тържествуване.
Трябва да си дадем сметка, че в дъното на всичко това стои доста неясният коментар на Екатерина Захариева, че щом сме признали Република Македония, то сме признали и нейната конституция, а съответно и урежданата с нея материя, част от която е и официалният език. Всъщност това не е първото непремерено изказване на Захариева. Преди две години тя се изказа срещу масонството, с което застъпи идеи, близки до тези на Сталин, Хитлер и шериатските държави по този въпрос.
Логично или не, срещу формулата „официалните езици на двете държави - на български език, съгласно българската конституция и на македонски, съгласно конституцията на Република Македония“, скочиха някои български патриотари. Мнозина веднага ги посочиха с пръст, защото спъвали този важен процес. Не бива да ги обвиняваме в каквото и да е, а още повече, че са част от хибридната война срещу България. Защото те едва ли биха направили това, ако не им бе даден повод чрез подобно изказване на Екатерина Захариева за това, какво сме признали.
Всъщност „езиковият“ спор между България и Република Македония не е нов, а датира още от 1991 г. и е свързан с първите опити за официално общуване между двете държави. Тук някак с лека ръка се подминава факта, че в миналото между Народна република България и Социалистическата федеративна република Югославия са подписвани спогодби и на „македонски“ език, тъй като този език е бил един от официалните на последната, но това не бе довело до драма в националната ни кауза.
В резултат на дълги и мъчителни преговори, през 1999 г. се стигна до подписването на прословутата декларация на премиерите на България и Македония, където именно бе приложена езиковата формула. Още тогава нейният текст бе подложен на внимателен анализ от страна на специалисти по международно право и бе направен извода, че се признават само държави и освободителни движения, но не и езици. Затова дали един език съществува или не, е въпрос на лингвистиката, а не на дипломацията. Същият аргумент важи и за етносите.
Българо-македонската декларация от 1999 г. съдържа два важни момента. Първият е, че „двете страни нямат териториални претенции една спрямо друга“, а вторият е, че „нищо от македонската конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява основа за намеса във вътрешните работи на България с цел защита на статута на лица в България, които не са граждани на Република Македония“. С това регламентиране на двустранните отношения, Македония декларираше, че повече няма да предявява претенции за наличието на „македонско“ малцинство в България и да настоява да му се предоставят съответни права и свободи.
Още по-важна обаче бе идеята двете страни да изоставят спора за езика, а дебатът за него и въобще за миналото ни да бъде продължен от историците и филолозите. Намерението на двете правителства очевидно бе в тези спорове, макар и оставащи отворени, вече да не се намесват политиците.
От тази гледна точка гафът бе на Захариева като политик, защото ако бе подготвена, външната ни министърка можеше да се измъкне от капана като каже, че езиците не са обект на международно признание, че с езиците се занимава лингвистиката, а не дипломацията.
За съжаление не само по такива важни въпроси у нас няма управленска приемственост, поради което вместо да вървим напред, периодично се налага да запушваме пробойните, породени от собствената ни глупост и липса на визия за бъдещето.
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш