Казах си - горе главата, животът ще ти е такъв, какъвто сам си го направиш

„Казвам се Кирил Тошев, на 30 години съм и съм висок 1 метър, чувствам се щастлив и вярвам, че с труд всичко се постига“.

Така се представя Кирчо, с когото се срещаме в двора на бившето трудово-възпитателно училище „Макаренко“ в град Рила, което сега е негов дом.

Той е един от стотиците в България родени с ахондроплазия или иначе казано хора с нисък ръст.  Преди време у нас им казваха джуджета, което е изключително обидно за тях и го приемат като оскърбление. „Но сега като че ли обществото  е станало по-мъдро и ни приема по-добре, казва Кирчо.

А той е преживял много несгоди за 30-те си години заради ръста си.

Кирил се ражда в София, в семейство на родители с нормален ръст. Те имат общо седем деца, но само Кирил е малък човек. Той самият не знае дали това е причината да бъде изоставен в дом или нещо друго е повлияло на родителите му да вземат подобно съдбоносно решение.

Но той е изоставен на една годинка и така започва животът му по домове, без да познава майка си, баща си, нито братя и сестри.

„Аз нямам възприятие за родители, за мен „Домът“ е бил винаги и майка, и баща, а останалите деца са били братя и сестри, разказва Кирил.

Детството му е преминало в домовете в Шишковци, Слатино, Трън и Рила. „До навършване на пълнолетието си аз не знаех какво е семеен бюджет, имахме си всичко - покрив над главата, храна, дрехи, джобни пари. Получавах всичко наготово, не съм се замислял никога какво ще правя след като ме изпишат от Дома, никой не ме беше подготвил за този момент, разказва за преживелиците си Кирил.

И в един момент се оказваш на улицата и трябва сам да се оправяш. За здрав и прав нормален човек е трудно, а за малък човек два пъти повече. Представете си околния свят, ако сте висок един метър. В обществените сгради не можеш да стигнеш до гише, до копче в асансьор, дори до писоара. Всичко е недостъпно и свързано с адски усилия. Всеки друг би изпаднал в ужас, стрес и депресия, както се е случило с доста познати на Кирчо. Но не и той. Казах си - горе главата , животът ще ти е такъв, какъвто сам си го направиш.  И почнах да събирам хартия и пластмаса, за да печеля пари и да се изхранвам. Събирал съм рекордни количества. Тогава ме забелязаха хората в Рила, видяха,че не съм лош човек, не крада и ми подадоха ръка. Кметът Георги Кабзималски ми помогна да се явя на ТЕЛК. Дадоха ми инвалидна пенсия 240 лева и това доста облекчи живота ми. Пак той ми даде стая в бившето ТВУ-училище. А приятели и добри хора от Рила ми помогнаха с обзавеждането, така ми дойде вярата, че няма страшно, ще се справя с живота, разказва Кирил.

Признава, че не вижда смисъл да мрънка и да се оплаква. „И какво да легна и да умирам ли, наскоро случайно срещнах приятели от Дома, питат ме как съм се справил, защото те не са успели, а аз им викам, като работя и не правя глупости. Някои ми се смеят като казвам, че с труд се постига много, викат ми наивник, но аз наистина вярвам в това. Иначе какво да правя - да крада ли, това не е за мен, нито е изход, разсъждава Кирчо. Той има диплома за средно образование и помни, че в училище голямата му любов е била химията. Но за съжаление не е успял да продължи да учи, защото е бил зает да оцелява. Наскоро е разбрал, че има още 6 братя и сестри.  Иска му се да ги види,  иска му се да види и родителите си, не ги обвинява, че е изоставен и никой не укорява в нищо.

Малкият човек приема съдбата си такава, каквато е. Казва, че помни само хубавите неща, лошите и обидите  ги е загърбил и не желае дори да говори за тях.

Преди години разбрал, че има организация на малките хора у нас и отишъл на среща. „За първи път видях на едно място толкова много хора като мен, стана ми мило, приятно, намерих приятели, с които да говорим за нашите преживявания. Запознах се с много хора, научих, че имаме подкрепа и от политици, че някой се вълнува за такива като нас. Дори ми предложиха лечение и операция, но аз отказах, приел съм се такъв и това е. А иначе ходя на санаториуми всяка година, защото без това болките в кръста и краката са големи, казва Кирил.

Сега живее с мечта да си има свой дом. „Много ми се иска да имам своя къща с две стаички, да я обзаведа по моя ръст и удобство, да събирам приятели. Искам сам да се справям с живота и да съм независим, споделя Кирил.

Преди години животът пак му поднесъл изпитание, арестували го. Казва, че това било най-големият му кошмар. Задържан е бил за укриване на доходи, на обвинението той признава, че изцъклил очи, защото никога не е разполагал с много пари. По документи обаче Кирчо си бил богаташ, имал 4 хотела по Черноморието и 20 автобуса. После се разбрало, че докато е бил ученик и непълнолетен, бизнесмени са злоупотребили с личните му данни. Той бил пуснат, а разследването още издирва тарикатите.

Кирчо е любимец в град Рила и хората го възприемат като талисмана в общината. Всички се хвалят с него и казват, че може да е малък човек, но има голямо и  добро сърце.  

Той вярва, че с добри приятели и със събиране на хартия и пластмаса ще успее да сбъдне мечтата си някой ден да има собствен дом, а после, като му дойде времето, ще преследва други цели.

Оптимизмът му е заразен, защото до него съседи по стая са младо ромско семейство с едно дете. Краси е на 14 години и мечтае да стане готвач.

„Искам да съм като шеф Манчев, ще уча в Колежа по туризъм в Благоевград и ще успея, Кирчо ми дава много кураж и вяра, казва Краси. Най-обича да приготвя мусака и шоколадови бисквити, с които черпи приятеля си Кирчо и очаква с широка усмивка неговата оценка.

Така един на друг кураж си дават малцината обитатели на бившето училище „Макаренко“, което сега за тях е единствено възможния дом и са благодарни за това което имат.