„Комай ни лъжат тия синковци”

Корицата на “Моторни песни”

110 години от рождението на Никола Вапцаров

Конфликтът между власт и народ е уловен изумително точно от поета

„Кино“, „Селска хроника“, „Ботев“ изобличават и до ден-днешен

Днес всеки четящ българин, решил да се обърне към родната класика, с изненада открива как литературните ни първенци са описали днешния ден. Не него, разбира се, а своя, който за нещастие много прилича на нашия. Целта ми, обаче, не е тюхкането, а да покажа как Вапцаров е сторил това.

Използвам три негови стихотворения, писани години след издаването на единствената му книга “Моторни песни” - между декември 1940 г. и май 1941 г. Подреждам ги не хронологично, а според харесването ми: “Кино”, “Селска хроника”, “Ботев”. Те имат различна съдба, но и повлияват на съдбата на автора им.

“Кино” излиза във в. “Литературен критик”, който поетът списва от бр. 6 до бр. 12. Поканен от създателя на вестника Зашо Търнин, с негова благословия, Вапцаров го преобразява: с привличане на нови, по-талантливи сътрудници, със собствена програма и участие. Тогава за пръв път вкусва от нещо, за което е мечтал, за което е роден и което за съжаление му отнемат силом. “Кино” е част от новата, Вапцаровата линия на вестника. И така донякъде е поетично напътствие-завет към начеващите писатели-сътрудници там и въобще.

Отнемането е свързано със “Селска хроника”. То е писано през декември 1940 г. и има пряк подтик - подкрепа на мисията на съветския главен секретар на министерството на външните работи Аркадий Соболев за сключване на договор за ненападение и взаимопомощ между България и СССР. Без никаква причина поетът е арестуван в Банско. Защото местен полицай е решил, че общува с политически подозрителни банскалии. При ареста намират ръкописа на “Селска хроника”. Това слага началото на Вапцаровата Голгота: прокурорско обвинение по Закона за защита на държавата заради стихотворението и съдебен процес; въдворяване в Годеч за три месеца; специално полицейско наблюдение. Останалото е познато - влизане в Съпротивата, залавяне, нов процес и разстрел. Но и “Литературен критик” е бил под наблюдение, тъй че и без друго редакторската кариера на поета е била обречена.

“Ботев” е писано по поръчка, по-точно по настояване, което и поетът разкрива в текста на стихотворението. През 1941 г. по повод кръгла годишнина от смъртта на Ботев студенти искат да издадат възпоменателен вестник. И канят Вапцаров. Намесва се цензурата. В крайна сметка стихотворението не излиза, но по запазена шпалта стига до читателя след 1944 г.

И така, според казаното видимото обединително между тези стихотворения е, че са писани по повод. Даже по случай събития за Вапцаров, на които той е следвало да реагира. Това донякъде ги прави тематично актуални. Но призванието на големия поет не е да съчинява злободневни еднодневки. А да съумее дори и при неуютността на предизвикването отвън да създава не само актуални, но и дълговечни творби.

Ще заобиколя баналността, че поетът е носил тематиката в себе си и е чакал подтика. В тези творби обединителното е нещо много по-важно. Те поднасят една вечна тематика: взаимоотношението власт-народ. Но в метаморфозите му в модерното общество: няколкото главни аспекти на всестранните манипулативни похождения на властта. Те са задължително следствие от историческото демаскиране на мита за божествената принадлежност на властта. Което е и условието за демокрация. Но упражняването на властта я изкушава да си върне мъртвата божественост и неприкосновеност, поради което тя открива и практикува манипулативността.

И ето какви аспекти на манипулативността разголва Вапцаров. На първо място - разгласяването на собствената безпогрешност и неотразима мисия. Което тя налага с възможностите на модерните медии и особено настойчиво в моментите на предстоящи или взети екстрени и с важни последствия държавнически решения. Това Вапцаров провижда в “Селска хроника”. Показвайки несъстоятелността на хвалебствията и пренебрегването на народния глас. Чието непоклатимо право поетът представя с убийствена аргументация: “И ако нас ни карат/ да умираме,/ и ако нас ни тикат към куршумите,/ то сигурно и лудия/ разбира,/ че ние трябва/ да си кажем думата.”

Вапцаров разклаща и стремежа на властта да владее и миналото в името на дълготрайно бъдещо присъствие. Това той прави в “Ботев”, в което противостои на опитите да се генерализира естетизма за сметка на Ботевата жертвеност и водачество в националреволюционните и социалните народни стремления.

В “Кино” Вапцаров се обръща към още един от аспектите на манипулативността - поощряването на масовата култура. Ангажиментът на властта тук не изглежда директен, макар че е - с оставянето на културата на пазарен принцип и отделянето на прекалено рекламно и друго внимание към масовата култура. Колкото и да е чудно и това не е убягнало на поета: “и конника на Крум/ се потеше/ от стискане/ в дланта ми”. “Конника на Крум” е метонимично назоваване на тогавашните десетлевови монети. Темата за безсъдържателната развлекателност в изкуството не е нова за поета, но “Кино” остава нейният литературен връх.

Голямото у Вапцаров тук не е толкова откриването на тематиката. А трансформирането на една изконно философска и социологична тема в поетична. И изковаването на поезия от нея. Прочитането на тези творби е достатъчно да ни убеди, че е така, но сега искам да разберем как е постигнато това.

И трите творби имат една и съща композиция: интродукция - въвеждане в темата: самоизразяване на манипулативната теза: отговора чрез различни гласове-говорители на авторовата теза: поанта - възхвала-доминация на истинността. Въвеждането в темата, обаче, е различно в стихотворенията. В “Ботев” то е цял разказ за предисторията на творбата. В “Кино” е просто епизод, без който е невъзможно разгръщането на дискусията. В “Селска хроника” въвеждането се припокрива с оценката на манипулативността.

Гласът на манипулативността в тази творба е самодостатъчен, защото е близък до пропагандния изказ на властта: “Държава има,/ има власт, която/ неспирно бди/ за наште интереси./ Хвърлете лозунга!/ Плаката на земята!/ Народът е доволен,/ сит/ и весел.” В “Ботев” поетът използва пародията, но той не пародира гениалния си предшественик, а опита да се чете поезията и личността му като романтично-образна игра със знакови космични реалии и с животни от “Хаджи Димитър” - звездите, небето, луната, вълкът. В “Кино” е разказан сюжетът на сладникав псевдолюбовен филм, в който е вплетена оценката му - от привидна неутралност, през ирония, та до гняв.

Разновидна е и третата композиционна част - гласът на авторовата теза. В “Селска хроника” преди да се включи лиричният Аз гласът е представен от двама анонимни слушатели на властовата радиопропаганда. Особено убедителен е първият: “В кафенето/ някой се изсекна/ и дълго три/ със здравите опинци, / огледа се и каза уж полека: - Комай ни лъжат/ тия синковци.// А и в писанието/ писано е божем: “Глас народен - глас божи.”

В “Ботев” авторовият глас също е опосредстван, защото - учудващо, лиричният аз представлява манипулативността. Изразява го работникът, поръчал стихотворението. Всъщност “прикриването” на авторовия глас с гласовете на неименувани представители на народа е решаващо важно за дискусията. И я превръща от лична в дискусия на народа с властта. Също толкова интелектуално елегантен е Вапцаров с гласовото си решение в “Кино”. Той добре съзнава, че народът, редовите хора могат със заложеното си чувство за справедливост да уловят и властовото лицемерие, и измамената им представа за българския идол Ботев. Докато с масовата им култура им е по-трудно. Тя манипулира “по-невинно”, не толкова пряко и рафинирано. Поради което в “Кино” срещу манипулативността директно трябва да се изправи авторовата теза, изразена от лиричния аз. Който надделява само с няколко думи: “Къде е драмата?/ Къде съм аз? Кажете!” Макар след това да разгръща като главен аргумент контрасюжета за трудната любов на обикновения човек.

И ако все още е останал някой, който да не се съгласява, че Вапцаров е сътворил поезия от една сякаш непринадлежаща й тематика, ще напомня какви неподозирани придобивки получиха живописта, музиката и литературата през ХХ-и век. Не ще търся конкретика, за да покажа необичайното в тях. Само ще кажа, че Вапцаров е част от нашия принос в тези процеси. Макар все още да го оценяваме с идеологеми - кой каквито си има. А с тях не стават дискусии. Впрочем, с дървоядите на българската гениалност не бива да се спори. Има химия за това.

 

КИНО

Отвънка беше шум

и светеха реклами.

В афиша

пишеше:

“Една човешка драма.”

Отвънка беше шум

и конника на Крум

се потеше

от стискане

в дланта ми.

И стана тъмно.

В белия квадрат

лъва на “Метро”

сънно се прозина.

И изведнъж - шосе,

след туй гора

и в дъното небе -

просторно, синьо.

И на шосето,

точно на завой,

се срещат две луксозни лимузини.

Това е нашия герой

и нашта героиня.

След удара

излиза джентълмен

и взема във ръцете си чилични

като перце примрялото момиче.

Отваря си очите -

те горят,

премрежват се

и гледат небосвода,

Да видиш ти какво момиче, брат -

като жребица от разплодник!...

В дърветата -

разбира се, славей.

Ръми над тях спокойно синината.

Примамлива и мека зеленей

оттатък шанците

тревата.

Един размазан Джон

целува страстно Грета.

По устните му -

сладостна лига...

Стига!

Къде е тъка нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим

и скърбим

с наивната ви лековерност?

Гърдите ни са пълни с дим,

а дробовете ни - с каверни.

Така ли срещаме на път

любимите си

с лимузини? -

Изгрява любовта ни

в труд -

сред дим,

сред сажди

и машини.

И после... Сивия живот,

борба за хлеб,

мечти неясни;

и вечер - тесното легло,

в което неусетно гаснем...

Това е то.

Това е драмата.

Станалото -

е измама.

 

СЕЛСКА ХРОНИКА

По радиото някой

шумно спори.

С кого?

Не знам.

А може би с народа.

Говори си и нека си говори,

нали затуй му плащат хората.

“Държава има,

има власт, която

неспирно бди

за ваште интереси.

Хвърлете лозунга!

Плаката на земята!

Народът е доволен,

сит

и весел.”

Във кафенето

някой се изсекна

и дълго трна

със здравите опинци,

игледа се и каза уж полека:

- Комай ни лъжат

тия синковци.

А и в писанието

писано е божем:

“Глас народен - глас божи.”

- Комай си прав -

обади се от ъгъла

един младеж

със глас от глад изстинал, -

нали така ви лъгаха

и през

петнайсета година?

И ако нас ни карат

да умираме,

а ако нас ни тикат

към куршумите,

то сигурно и лудия

разбира,

че ние трябва

да си кажем думата.

Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

Съюз със СССР!

Коментари

Задължително поле