Първа жертва на коронавирус в Пекин

Лихвите ще останат ниски и през 2020 г. Очакваме решение за еврозоната

Туристическото лого върху сирене за износ

Оправдаха контраразузнавач за разгласяване на държавна тайна

Ресторантьори отлагат новите касови апарати 90% са изпълнили изискванията

Премиерът Борисов почете паметта на жертвите на Холокоста

„Газпром“ достави първия милиард кубични метра газ по „Турски поток“

Москва изгони японски журналист за шпионаж

8 важни здравословни съвета за жените

Милка Христова: Подкрепяме доклада за решаване на водната криза в Перник, но ще търсим политическа отговорност

Земетресение от 5, 4 разлюля Иран

Кобе Брайънт загина, но остава в сърцата на милиони

Съдът остави в ареста Олексий, дирен с червена бюлетина за смъртта на украинска активистка Искам да съм под домашен арест, имам 4 байпаса, каза задържаният

Прокуратурата проверява дали самоубилият се в ДАНС мъж не се е опитал да нападне агенцията Носил е пистолет със заличени номера и два пълнителя

Започна участието на премиера в церемонията по повод 75 години от освобождаването на бившия концлагер Аушвиц-Биркенау (ВИДЕО)

„Комай ни лъжат тия синковци” 110 години от рождението на Никола Вапцаров

Корицата на “Моторни песни”

Конфликтът между власт и народ е уловен изумително точно от поета

„Кино“, „Селска хроника“, „Ботев“ изобличават и до ден-днешен

Днес всеки четящ българин, решил да се обърне към родната класика, с изненада открива как литературните ни първенци са описали днешния ден. Не него, разбира се, а своя, който за нещастие много прилича на нашия. Целта ми, обаче, не е тюхкането, а да покажа как Вапцаров е сторил това.

Използвам три негови стихотворения, писани години след издаването на единствената му книга “Моторни песни” – между декември 1940 г. и май 1941 г. Подреждам ги не хронологично, а според харесването ми: “Кино”, “Селска хроника”, “Ботев”. Те имат различна съдба, но и повлияват на съдбата на автора им.

“Кино” излиза във в. “Литературен критик”, който поетът списва от бр. 6 до бр. 12. Поканен от създателя на вестника Зашо Търнин, с негова благословия, Вапцаров го преобразява: с привличане на нови, по-талантливи сътрудници, със собствена програма и участие. Тогава за пръв път вкусва от нещо, за което е мечтал, за което е роден и което за съжаление му отнемат силом. “Кино” е част от новата, Вапцаровата линия на вестника. И така донякъде е поетично напътствие-завет към начеващите писатели-сътрудници там и въобще.

Отнемането е свързано със “Селска хроника”. То е писано през декември 1940 г. и има пряк подтик – подкрепа на мисията на съветския главен секретар на министерството на външните работи Аркадий Соболев за сключване на договор за ненападение и взаимопомощ между България и СССР. Без никаква причина поетът е арестуван в Банско. Защото местен полицай е решил, че общува с политически подозрителни банскалии. При ареста намират ръкописа на “Селска хроника”. Това слага началото на Вапцаровата Голгота: прокурорско обвинение по Закона за защита на държавата заради стихотворението и съдебен процес; въдворяване в Годеч за три месеца; специално полицейско наблюдение. Останалото е познато – влизане в Съпротивата, залавяне, нов процес и разстрел. Но и “Литературен критик” е бил под наблюдение, тъй че и без друго редакторската кариера на поета е била обречена.

“Ботев” е писано по поръчка, по-точно по настояване, което и поетът разкрива в текста на стихотворението. През 1941 г. по повод кръгла годишнина от смъртта на Ботев студенти искат да издадат възпоменателен вестник. И канят Вапцаров. Намесва се цензурата. В крайна сметка стихотворението не излиза, но по запазена шпалта стига до читателя след 1944 г.

И така, според казаното видимото обединително между тези стихотворения е, че са писани по повод. Даже по случай събития за Вапцаров, на които той е следвало да реагира. Това донякъде ги прави тематично актуални. Но призванието на големия поет не е да съчинява злободневни еднодневки. А да съумее дори и при неуютността на предизвикването отвън да създава не само актуални, но и дълговечни творби.

Ще заобиколя баналността, че поетът е носил тематиката в себе си и е чакал подтика. В тези творби обединителното е нещо много по-важно. Те поднасят една вечна тематика: взаимоотношението власт-народ. Но в метаморфозите му в модерното общество: няколкото главни аспекти на всестранните манипулативни похождения на властта. Те са задължително следствие от историческото демаскиране на мита за божествената принадлежност на властта. Което е и условието за демокрация. Но упражняването на властта я изкушава да си върне мъртвата божественост и неприкосновеност, поради което тя открива и практикува манипулативността.

И ето какви аспекти на манипулативността разголва Вапцаров. На първо място – разгласяването на собствената безпогрешност и неотразима мисия. Което тя налага с възможностите на модерните медии и особено настойчиво в моментите на предстоящи или взети екстрени и с важни последствия държавнически решения. Това Вапцаров провижда в “Селска хроника”. Показвайки несъстоятелността на хвалебствията и пренебрегването на народния глас. Чието непоклатимо право поетът представя с убийствена аргументация: “И ако нас ни карат/ да умираме,/ и ако нас ни тикат към куршумите,/ то сигурно и лудия/ разбира,/ че ние трябва/ да си кажем думата.”

Вапцаров разклаща и стремежа на властта да владее и миналото в името на дълготрайно бъдещо присъствие. Това той прави в “Ботев”, в което противостои на опитите да се генерализира естетизма за сметка на Ботевата жертвеност и водачество в националреволюционните и социалните народни стремления.

В “Кино” Вапцаров се обръща към още един от аспектите на манипулативността – поощряването на масовата култура. Ангажиментът на властта тук не изглежда директен, макар че е – с оставянето на културата на пазарен принцип и отделянето на прекалено рекламно и друго внимание към масовата култура. Колкото и да е чудно и това не е убягнало на поета: “и конника на Крум/ се потеше/ от стискане/ в дланта ми”. “Конника на Крум” е метонимично назоваване на тогавашните десетлевови монети. Темата за безсъдържателната развлекателност в изкуството не е нова за поета, но “Кино” остава нейният литературен връх.

Голямото у Вапцаров тук не е толкова откриването на тематиката. А трансформирането на една изконно философска и социологична тема в поетична. И изковаването на поезия от нея. Прочитането на тези творби е достатъчно да ни убеди, че е така, но сега искам да разберем как е постигнато това.

И трите творби имат една и съща композиция: интродукция – въвеждане в темата: самоизразяване на манипулативната теза: отговора чрез различни гласове-говорители на авторовата теза: поанта – възхвала-доминация на истинността. Въвеждането в темата, обаче, е различно в стихотворенията. В “Ботев” то е цял разказ за предисторията на творбата. В “Кино” е просто епизод, без който е невъзможно разгръщането на дискусията. В “Селска хроника” въвеждането се припокрива с оценката на манипулативността.

Гласът на манипулативността в тази творба е самодостатъчен, защото е близък до пропагандния изказ на властта: “Държава има,/ има власт, която/ неспирно бди/ за наште интереси./ Хвърлете лозунга!/ Плаката на земята!/ Народът е доволен,/ сит/ и весел.” В “Ботев” поетът използва пародията, но той не пародира гениалния си предшественик, а опита да се чете поезията и личността му като романтично-образна игра със знакови космични реалии и с животни от “Хаджи Димитър” – звездите, небето, луната, вълкът. В “Кино” е разказан сюжетът на сладникав псевдолюбовен филм, в който е вплетена оценката му – от привидна неутралност, през ирония, та до гняв.

Разновидна е и третата композиционна част – гласът на авторовата теза. В “Селска хроника” преди да се включи лиричният Аз гласът е представен от двама анонимни слушатели на властовата радиопропаганда. Особено убедителен е първият: “В кафенето/ някой се изсекна/ и дълго три/ със здравите опинци, / огледа се и каза уж полека: – Комай ни лъжат/ тия синковци.// А и в писанието/ писано е божем: “Глас народен – глас божи.”

В “Ботев” авторовият глас също е опосредстван, защото – учудващо, лиричният аз представлява манипулативността. Изразява го работникът, поръчал стихотворението. Всъщност “прикриването” на авторовия глас с гласовете на неименувани представители на народа е решаващо важно за дискусията. И я превръща от лична в дискусия на народа с властта. Също толкова интелектуално елегантен е Вапцаров с гласовото си решение в “Кино”. Той добре съзнава, че народът, редовите хора могат със заложеното си чувство за справедливост да уловят и властовото лицемерие, и измамената им представа за българския идол Ботев. Докато с масовата им култура им е по-трудно. Тя манипулира “по-невинно”, не толкова пряко и рафинирано. Поради което в “Кино” срещу манипулативността директно трябва да се изправи авторовата теза, изразена от лиричния аз. Който надделява само с няколко думи: “Къде е драмата?/ Къде съм аз? Кажете!” Макар след това да разгръща като главен аргумент контрасюжета за трудната любов на обикновения човек.

И ако все още е останал някой, който да не се съгласява, че Вапцаров е сътворил поезия от една сякаш непринадлежаща й тематика, ще напомня какви неподозирани придобивки получиха живописта, музиката и литературата през ХХ-и век. Не ще търся конкретика, за да покажа необичайното в тях. Само ще кажа, че Вапцаров е част от нашия принос в тези процеси. Макар все още да го оценяваме с идеологеми – кой каквито си има. А с тях не стават дискусии. Впрочем, с дървоядите на българската гениалност не бива да се спори. Има химия за това.

 

КИНО

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
“Една човешка драма.”
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.

И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на “Метро”
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.

След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.

Отваря си очите –
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат –
като жребица от разплодник!…

В дърветата –
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му –
сладостна лига…
Стига!

Къде е тъка нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.

Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? –
Изгрява любовта ни
в труд –
сред дим,
сред сажди
и машини.

И после… Сивия живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер – тесното легло,
в което неусетно гаснем…

Това е то.
Това е драмата.
Станалото –
е измама.

 

СЕЛСКА ХРОНИКА

По радиото някой
шумно спори.
С кого?
Не знам.
А може би с народа.
Говори си и нека си говори,
нали затуй му плащат хората.

“Държава има,
има власт, която
неспирно бди
за ваште интереси.
Хвърлете лозунга!
Плаката на земята!
Народът е доволен,
сит
и весел.”

Във кафенето
някой се изсекна
и дълго трна
със здравите опинци,
игледа се и каза уж полека:
– Комай ни лъжат
тия синковци.
А и в писанието
писано е божем:

“Глас народен – глас божи.”
– Комай си прав –
обади се от ъгъла
един младеж
със глас от глад изстинал, –
нали така ви лъгаха
и през
петнайсета година?

И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.

Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.