Константин Петканов: Характерни черти на българина

Представата му за „общото благо“ е фикция. Щом няма полза за него и за децата му, то не е никакво благо, а „нагласяват го за себе си“

Авторът на „Морава звезда кървава”

Попада под ударите на цензурата

Коста е уволнен от държавна служба, запасното офицерство настоява да бъде съден

Цензурата души българското слово откакто го има. Първо са средновековните индекси на забранените книги. Сетне ефендита с червени фесове и моливи драскат по ръкописите на нашите възрожденци. След Освобождението е въведен Закон за защита на особата. Драконовският текст не позволява и дума срещу княза!

Най-страшна е така наречената „предварителна цензура” след преврата на 19 май 1934 г. По тайни пътеки през нея се промъква романът „Морава звезда кървава” на Константин Петканов. Едно от най-ярките антивоенни произведения не само у нас, но и по широкия свят.

Коста, както му викат, се сражава в три войни. Бил е „На нож!” в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Нагледал се е на кървища, които вгражда със страшна сила в „Морава звезда кървава”. През 1935 г. романът е награден от Софийската община заедно с „Чифликът край границата” на Йовков.

Душителите на свободното слово са потресени. Насъсква ги Йордан Бадев във вестник „Зора”. Той завещава на литературата нарицателното „бадевщина”. Пасквил „Награден писателски позор” тръгва из цялата страна. Доклад на Съюза на офицерите от запаса информира военния министър:

„Странно е, че такава отрова, каквато е книгата на Петканов, е могла да бъде допусната от цензурата, защото въздействието й е равносилно на цианкалий... Според нас по-добре е в едно село да проникне един вагон болшевишка литература, отколкото само една книжка от този роман. Подавляющето впечатление е не само странно, а и ужасно...”

Романът е конфискуван. Коста е уволнен от държавна служба, запасното офицерство настоява да бъде съден. Най-крайните му готвят куршум. Спасява го Софийският митрополит Стефан, който иска царска милост от Борис III.

В есето „Характерни черти на българина” Константин Петканов пропуска тая ненавист към правото да говориш истината. Защото не е характерна за обикновения човек, а за ония, които са стъпили на шията му.

Последното мракобесие беше гласувано от сегашния парламент. С лъжовна защита на „личните данни” депутатите се опитаха да затворят устата на медиите.

Гостоприемството е украшение на българската къща

За мнозина Алековият бай Ганю е типът на българина. Известният и много разпространен израз „българска работа” потвърждава горното. Този израз винаги се казва при несимпатични прояви, били те на отделната личност, или на мнозинството. В случая имаме несериозно, повърхностно обобщаване – признак, че сами добре не се познаваме, не си даваме сметка за живота и делото на българина. Като народ сигурно сме нещо повече от недодялания, весел и добродушен хитрец бай Ганю, щом като сме успели да се запазим през вековете на тъмното робство.

Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: „Каквото е писано, това ще стане”, или „Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: „Ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: „Ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: „Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите – те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях.

Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено. Човещина е да нагостиш чужденец, да помогнеш на бедния, а да помогнеш в работата на съседа си, е дълг. Трябва да се помага на тоя, що обича да работи. Във всички тия прояви за него няма нещо особено. А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувства така дълбоко страх от прегрешенията: „Който не работи, той не греши”, „Греховете са драги до гробови праги”.

Едни са наклонни да приемат, че българинът е скъперник. Но по-вярно ще бъде, ако се каже, че той е пестелив, а не свидлив. В тоя случай единиците не могат да ни служат за мерило. Скъперничеството е черта, която се проявява у богатите, при много пари. Нашият народ не е богат, той не разполага с много. При случай от всекиго ще чуете: „Имам, колкото да поминем”. Щом като той в своя труд не се стреми толкова много към печалбата, напълно правдоподобно е, че и не желае да му отпуска края. „Само с честен труд се печели хляб”.

Тази философия обяснява донякъде защо българинът е пестелив. Туря в торбата, когато отива на работа, хляб, чесън, шише оцет, сланина. Това му дава земята, стопанството му, това яде. Когато отива в града, носи си храна от село. Няколко дни му са нужни, за да закара на пазара кола дърва или нещо друго, затова лесно не се решава да харчи спечеленото с толкова труд. Парите не се печелят за ядене и пиене; с тях се купува земя, добитък, разни стопански принадлежности; за тях са направени кесиите и са измислени възлите. Жълтицата се връзва в девет възела; на парата се тегли куршум. „Бели пари – за черни дни”. Ако българинът проявява една крайна пестеливост по отношение на парите, то по отношение на хляба, на житото и на другите домашни произведения той е щедър.

Посреща гостите сърдечно, слага им богата трапеза, предлага им от всичко, що има в къщата си. Гостоприемството е украшение на българската къща. Вековна традиция е да се слага трапеза на всеки канен и неканен гост. Там, гдето гостоприемството е култ, не може и дума да става за скъперничество. Българският селянин печели за хляб, за поминък. Към многото печалба той е недоверчив, защото с непосилен труд едва свързва двата края. „Ако търговец все би печелил, печелко биха го нарекли, а не търговец”. Когато в хамбарите има жито, в толума – сирене, в долапа – хляб, той е винаги готов да го покаже на хората, да видят и да разберат, че и той може, като всички хора. „Защо се труди човек, нали за такива дни – да посрещне и да изпрати като хората”.

В тая народна традиция преодолява нашироко нравственият закон. Материалното не е цел на живота, то е преходно, нужно е на човека, за да може в един момент да покаже „колко пари струва”. „Ако не се харчи, не се печели”. Българинът схваща, че за да има резултат неговият труд, трябва да се подготви добре, а със стискане на парата нищо не става. От друга страна пък определя за какво трябва да се харчи; той е против излишните разходи и затова казва: „Ако не кърпиш ветото, ново не носваш”, „Ако оставиш след себе си, ще намериш пред себе си”. За да работи спокойно, за да не губи сили в търсене на утрешния хляб, той намира за добре да пести: „Повече печели, който всичко не купува”. „Без сребро – не дава добро”, защото за него е ясна съдбата на тоя, който, като няма спестено, търси в заем: „Борчлията ни сладко яде, ни сладко спи”, „Върти ли се къща с една ока брашно?” Това разбиране на живота кара българина да туря по нещо настрана.

Ако той е трудолюбив и възприемчив, лесно е да се разбере, че е и несговорчив. Щом той изгражда своята философия върху труда и чрез него обяснява тайните в природата, следва, че и общественият живот се пречупва през ъгловатата призма на труда. Земята го е отчуждила от общежитието. Започва със задругата, свършва сам, дори разделен и от двадесетгодишния си женен син. Размяната на произведения е толкова незначителна, че не играе никаква роля при разширяване на връзките между отделните производители. Всичко нужно за семейството е произвеждал сам, затова не е чувствал голяма нужда от чужда помощ.

Тая отчужденост го е тласнала в крайности – самоуверен е, настойчив е, а това му пречи да разбере, че интересите на отделната личност не могат в никой случай да станат център на едно обществено движение. Представата му за „общото благо” е фикция. Щом няма полза за него и за децата му, то не е никакво благо, а „нагласяват го за себе си”. Но когато се увлече, упорства до край, за да наложи своето. Не сполучи ли да се наложи, минава в друга крайност – става му враг. Много трудно излиза от кръга на личния си интерес. Това чувство обаче не е користно. Не прави опозиция от любов да противоречи, нито от интерес. Той не може да намери връзката между частния интерес и общия.

Чужденци мислят, че българинът е меланхоличен. При извличане на заключението си те сигурно са имали пред очи тъжната ни народна песен. Българинът се задълбочава, вътрешно изживява радостите и скърбите си, не им дава външни прояви, но това не значи, че той е меланхоличен. В народната ни песен – единствения девствен извор, в който напълно се е отразила народната ни душа, меланхолията се среща много нарядко. Има скръб за умрелия, за погиналия, за хайдутина, по неизживяна или нещастна любов, но не рядко има и възторг от подвизите, хумор, ядовитост, вътрешна сила, ала винаги примирение, набелязва се един край, един изход. Колкото и да е силно чувството, за изживяването му има само два пътя: или да умре, или да го изживее, да го забрави. Занасянето, постоянната тъга е вредна, безполезна, тя е против работата.

Така разгледан българина, той не е и лукав. Той хитрува, но доста наивно, за да не се превръща тая хитрост в лукавство. Но затова пък, благодарение на голямата си недоверчивост, той минава за досетлив, чувствителен е към лъжата.

Гостоприемният, храбрият, трудолюбивият – не може да бъде лукав. Лукавството е черта на безпомощните хора, на ленивите, на алчните. Но този, който цял живот се бори със стихиите и надвива на земята, няма нужда да се преструва; той е с отворено чело и неговият свят е определен, ясен – грижа за семейството и имота: „Да правят, каквото искат, аз ще си гледам работата”, „Малко ми са моите грижи, че и твоите”, „Хитрува като лисица”, „Защо се преструваш на три и половина?”, „На мене тия не минават, ако си мъж, работи честно, а не махай насам-натам опашка като стара лисица”, „От много хитрост си счупи главата”, „Абе, човече, върви си по правия път, що ти трябва да заобикаляш?”, „Не разбра ли, че най-голямата честност на тоя свят е работата”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи