Бягам там, където е най-трудно и опасно, казва ултрамаратонецът пътешественик

Той пробяга стотици километри, за да помогне на децата с най-страшната диагноза. Животът му е низ от предизвикателства. Преодолявал е най-екстремните маршрути – от Северния полярен кръг до Сахара, от джунглите на Бразилия и Камбоджа до Долината на смъртта. Казва, че не може да живее по друг начин, освен така – на ръба.

Герой, нечовек, извънземен, феноменален, великан, вдъхновител – това са само част от суперлативите, с които беше засипан ултрамаратонецът Красимир Георгиев. На 19 и 20 януари той пробяга с благотворителна цел 246 км за 36 часа на фитнес пътечка в един от столичните молове за каузата да се съберат средства за спортен лагер на деца, преборили рака и левкемията, които тренират, ходят на състезания и печелят награди.

„По сметката продължават да постъпват средства и сумата е вече над 20 хиляди лева, но не само това е важно - казва Краси. – У нас хората, които искат да съберат пари, или тръгват с есемеси, или те спират по улиците. Исках инициативата да е лична, да предизвикам себе си и чрез мен – други хора. Избрах това предизвикателство, защото обичам да бягам. Ако някой може да плува или да лети, да го направи за някаква друга своя кауза."

Преди 36-часовия рекорд не е бягал на пътека повече от 8 часа. Преглежда Книгата на рекордите Гинес. Вижда, че точно такъв рекорд – 36 часа непрекъснато бягане на пътека – не е правен, и веднага се пали по щурата идея. Започва това

състезание със самия себе си

заради смелите деца, които побеждават не само в борбата с рака и левкемията, но и в олимпиади. „Миналата година имахме 17 медала от 15 деца и второ място в състезанието - казва ултрамаратонецът. – Най-важното беше, че много хора се включиха на втората пътечка до мен, като предизвикаха себе си за каузата. Казах: „Ето, аз давам 36 часа от живота си, от личното си време. Направете и вие нещо, елате, тичайте 1 км, един час". С мен бягаха над 200 човека, имаше и деца. Едно 8-годишно момиченце направи 4 км редом с мен. Изненада ме, че отзивите – и на журналистите, и на хората в социалните мрежи, бяха в 99 процента позитивни, което рядко се случва у нас. Вероятно причината е в необичайния ми подход и в това, че призовах хората да помогнат чрез личния си пример."

Животът на безразсъдно смелия ултрамаратонец и луда глава е като

сюжет за филм за победата на духа над тялото

Преди 22 години той заминава за Англия, за да учи психология и психотерапия в Лондонския колеж по психология. По това време в България не се изучава хипноза, а той е привлечен точно от това. "Лондон е едно от най-големите парти места в света и когато си самичък и на 22 години, е трудно да устоиш на капаните. И се започна – нощни клубове, партита, пушене, пиене, наркотици... Имаше всичко. Припадал съм два пъти от свръхдоза кокаин..."

В Англия Краси работи 5-6 години с жерви на насилие към една държавна организация - изнасилвания, побоища. В един момент осъзнава, че трябва да спре. Прекалено му е тежко да попива цялата мъка и няма начин, като си тръгне към къщи, да я свали от себе си заедно с палтото си.

Тогава получава покана от френски готвач да му помага в неговия ресторант. "Казах му, че едно яйце не мога да обеля, но реших да се науча да готвя, защото обичам храната", казва Краси. Той усвоява тънкостите на готварството, получава и тапия за готвач и работи по големи хотели и ресторанти. „Хубаво беше, но там готвачите работят при нечовешки режим – 14-15 часа на ден, и при много голям стрес", споделя той.

На 30 години осъзнава, че не може повече да живее така.

Тежи 100 килограма, пуши, пие и се дрогира

„Изведнъж реших, че от следващия ден ще прекратя всичко. Не знам как се случи, ей така изведнъж ми дойде като просветление. Първото нещо беше да отслабна. Мотивирах се тотално, отказах хляб, алкохол, цигари, наркотици, кафе... За 3 месеца свалих 25 кг. Продължих да готвя, ядях си нормално, но започнах да тичам. А като пробягваш 10-15-20 км 7 дни в седмицата, няма как да не отслабнеш. Бягането ми хареса и след около година се подготвих за първия си маратон", споделя 43-годишният мъж.

Маратонската дистанция е 42 км, всичко над това разстояние е ултрамаратон. Краси започва с 10-20 км и след година стига до 40 км. „Първият ми маратон беше в Единбург и изведнъж ми дойде идеята: защо да не обикалям света и да си тичам на дълги дистанции. И така се започна. Първо в Прага, после в Бейрут. Отивам в страната, изтичам маратона, оставам една седмица и опитвам храната, запознавам се с културата, с хората. Какво по-хубаво от това?"

Като психотерапевт Краси си е задавал въпроса

защо отива там, където е най-гадно, най-страшно

защо непрекъснато предизвиква себе си. „Ние не знаем много за себе си и ако не попаднеш в екстремни ситуации, няма как да научиш. Трябва да изскочиш от зоната си на комфорт, за да разбереш какъв си", коментира ултрамаратонецът.

„Винаги съм бил пълно дете - признава той. – Не съм бил подложен на обиди и не са ме игнорирали от компании заради пълнотата ми, но вероятно това ме е комплексирало, без да го осъзнавам. Аз съм доста търпелив, но веднъж падне ли ми пердето, става страшно. Веднъж някакво момче започна нещо да ми се подиграва и това продължи около месец. Накрая ми кипна, хванах го, вдигнах го и го хвърлих на земята. Оттогава никой не смееше да се закача с мен."

Роден е в София, но родителите му живеят в Панагюрище. Баща му се е занимавал с телекомуникации и го местят до връх Братия близо до Панагюрище. Там се запознава с майка му, която е от Пловдив, женят се и остават в Панагюрище до днес. „Родителите ми всеки път „умират", когато тръгна нанякъде, където е страшно. Но какво друго да прави човек? Ти искаш ли да си седиш само в хола и там да умреш? Като ще умирам, по-добре да е някъде на такива места. Да, тежко е, ужасно е, майка ми и баща ми получават сърдечни удари като ходя по такива състезания. Майка ми, като тръгна, ми пали свещичка, моли се, тя ми подписва командировъчните - смее се Краси. - Казвам: „Майко, отивам там", а тя: „Да видим дали ще се разпиша". Иначе съм сам, нямам жена и деца.

Искам да стана баща

но просто не съм намерил още майката."

След близо 22 години в Англия, преди около 3 месеца Краси се е завърнал окончателно в България. „Защо ли? Защото ми харесва какво виждам. Запознах се с много готини хора хора от Академия „Телерик", с екипа на сдружението „Заедно в час" започваме нов съвместен проект. Искам да влизам на вдъхновяващи лекции при децата. На тях им трябват подобни примери, не чалгаджии, а истински хора, които правят смислени неща", коментира Краси. Подготвя академия за млади спортни таланти. „Колкото по-рано хванем малките, толкова по-добре, за да не тръгват по пътя на наркотици и други вредни неща. Ако им покажем, че е супер готино да обикалят света, да учат и да правят интересни неща, а не да се друсат, да пият и да хвърлят салфетки по заведенията, ще е супер. Затова съм се насочил към децата", коментира Краси.

От Северния полярен кръг до Сахара

Когато натрупва актив от около 60 маратона, Краси решава да изпробва как се оцелява при температури от минус 55 до плюс 55 градуса. Избира си Северния полярен кръг и като контрапункт – Сахара. „В пустинята не ми прилоша, но беше адски трудно. Там не ме беше толкова страх, че ще пукна, защото ни пазеха. Имаш сигнална ракета и хора с джипове около теб, като ти стане нещо, веднага идва лекар. Но в Заполярието много ме беше страх. Температури от минус 52–55 градуса, целият си в скреж – коса, брада, мустаци, дрехи. Там бягах на ски и съвсем сам, няма кой да ти помогне, като ти стане зле. Светло е само 3 часа в денонощието, през останалото време е тъмно и страшно. Не може да дойде линейка, нито хеликоптер и ако не се оправиш сам, си в лапите на бялата смърт. Влачиш и шейна след себе си, в която си караш палатка, храна, газ - всичко, за да оживееш 10 дни. Ако ръцете ти са прекалено замръзнали и не можеш да си закопчееш ципа, край. Цялото състезание беше около 400 км за 10-12 дни. В средата отпаднах, защото си изкълчих лошо крака. При подобни свръхизпитания се подписваш предварително в документ пред организаторите, че носиш отговорност за живота си. На такива състезания няма значение дали ще спечелиш, по-важното е да завършиш, да оцелееш, и не вземат всеки, изпитват те преди това. Едно от изпитанията преди Заполярието беше да си опънем палатката за не повече от 9 минути", разказва мъжът.

„Мечтата ми е да отида на Антарктида. Искам да прекося целия континент от единия край до другия самичък. Дали ще се върна, е друг въпрос, защото преди година един китаец остана там, но пък приятелка англичанка успя. Моята треньорка ми е казвала: „Ако не се страхуваш от мечтите си, значи не са достатъчно големи", споделя Краси.

Джунгли, мини, змии и скорпиони

Краси е бил в Бразилия, където бяга през джунглите 275 км, и в Камбоджа. „Там най-гадното е, че по време на режима на кхмерите са пръснати над 10 милиона мини по джунглите из цялата страна. Половината от тях са обезвредени, но има още 5 милиона, които никой не знае къде са. Там трябва да вървиш само по определена пътека, защото ако свиеш малко вляво или вдясно, си дотам. Отгоре на това има змии, паяци. Много се страхувам от змии, но нямаше как... В Сахара пък опасни са скорпионите и всяка сутрин си проверяваш спалния чувал и обувките да няма някъде скрит скорпион. Следващото ми предизвикателство ще бъде в Амазония, там са най-страшните джунгли. Най-много ме тегли да отида там, където най-много ме е страх, защото това е начинът да преодолееш страха", не се отказва Краси.

Бил е и при масаите, които се славят като най-добрите бегачи. Отива в Танзания, за да се състезава с тях. Там живее няколко месеца, но до състезание не се стига: „По това време в Танзания си избираха президент, имаше размирици и ми казаха, че не е безопасно да докарваме състезатели - казва Краси. – Масаите са много готини хора и големи приятели."

Ултрамаратонът в Долината на смъртта в Калифорния му коства също много отрицателни емоции. „Badwater135 е най-тежкото състезание в света. Изминах 216-те км за 37 часа и 37 минути, въпреки че подметките на маратонките ми се топяха по горещия асфалт. Два пъти припадах и бях с торби с лед на врата и до сърцето, за да се предпазя от инфаркт. Наистина брутално състезание, в което от 40 години не беше участвал българин. Там е 50 градуса топло, започваш от 85 м под морското ниво и финалът е на 2500 м надморско равнище. Това е постоянно изкачване, като температурата на асфалта стига до 100 градуса, а на въздуха – 52 градуса. Много сухо, ветровито и неприятно място – все едно 10 хиляди сешоара ти духат в лицето. Тази година пак ще ходя там", казва неуморимият ултрамаратонец.