Левчев копае тунел под Желязната завеса

Големият поет щеше да навърши 85 години на 29 април

Наричат София “Литературен Хелзинки” заради международните писателски срещи преди 40 г.

Любомир Левчев ни напусна през септември м. г., но писателското му дело остава вечно: повече от 80 книги, издадени на 34 езика. Фокусът на изследователите винаги е бил върху поезията и мемоаристиката му, твърде рядко се споменава неговият приносът в културната политика през ХХ век. Като председател на Съюза на българските писатели той успява да събере в София световни имена за участие в Международните писателски срещи (1977 - 1986). Това са знакови събития за отварянето на българската литература към света и обратното - чуждестранните писатели откриват за себе си България, те са очаровани от природното, историческо и културно богатство на страната ни. Тук представяме някои акценти от тези знаменателни срещи, а продължение очаквайте следващата събота.

Началото

На 6 юни 1977 г. на летище София каца самолет и от него слиза видният американски писател Гор Видал. Журналистите се втурват към него с въпроса “Какво мислите за мира?”

“Аз съм против мира” - гласи скандалният отговор. Разбира се, после става ясно, че това е обичаен жест на ексцентричния Видал, презиращ всякакви рамки. Кацат още самолети, а от тях слизат личности-емблеми за писателската гилдия на 20-и век: Жан-Ерве Базен (Франция), Чарлз Пърси Сноу (Великобритания), Джани Родари (Италия), Джон Чийвър (САЩ), Андрей Вознесенски (СССР), Азис Несин (Турция), Джеймс Олдридж (Великобритания), Евгений Евтушенко (СССР), Марио Варгас Льоса (Перу), Константин Симонов (СССР), Пиер Гамара (Франция), Сергей Михалков (СССР), Уилям Сароян (САЩ), Филип Боноски (САЩ), Хулио Кортасар (Аржентина)...

Пристигат 128 писатели от 36 държави от цял свят за участие в Първата международна писателска среща от 7 до 10 юни 1977 г. През тези години светът е скептичен към всичко, което се създава от другата страна на “Желязната завеса”. Точно тогава в България се осъществява така необходимото размразяване в културната област, благодарение на лидерската роля на Людмила Живкова. И днес оценките за нейната личност са противоречиви, но едно е безспорно: културната є политика е динамична, мащабна по идеи и реализация. България се отваря към света в периода 1975 - 1981 г., когато тя е председател на Комитета за култура. Този процес се развива и след нейната внезапна смърт на 21 юли 1981 г.

През 1976 г. у нас се ражда идеята за свикване на международен конгрес на писателите. Как става това? Документалните свидетелства са налице в архива на Л. Левчев. Бидейки част от приятелския кръг на Живкова и неин пръв заместник в Комитета за култура, младият тогава поет є разказва за провели се в миналото подобни форуми и я убеждава да направи такъв у нас. Л. Живкова възлага на акад. Пантелей Зарев (председател на Съюза на българските писатели) да изработи концепция, а Любомир Левчев се заема с организацията. Придружен от Лъчезар Еленков, Вера Ганчева, Валентин Кръстев и др., Левчев осъществява десетки пътувания, за да се срещне лично с чуждестранни колеги. В неговите архиви са запазени много писма до наши посолства и до поканените автори. Неоценима е помощта на МВнР и на БГА “Балкан”.

Мотото на Първата среща е фиксирано като “Мирът - надежда на планетата”. Минали са само две години от подписването на Заключителния акт от Хелзинки, въвел нови принципи на международно сътрудничество, уреждащ споразумения във военно-политическата сфера, в икономиката, опазването на природата и спазването на човешките права.

Началото никак не е леко. Ето какво пише Левчев за трудностите: “Обструкциите за отлагане на срещата не бяха само страх и дистанциране от отговорността. Те бяха и флирт с догматичните партийни кръгове, за които изолацията осигурява идеологическа чистота. Самата душа на системата се чувстваше смъртно уморена от революции, граждански войни, кървав терор и пирови победи на гладно. Пак ли ние ще спасяваме планетата?... Отвъд “Желязната завеса” също гледаха с огромно недоверие и предпазливост на нашия стремеж за контакти”.

Започва трескава подготовка. Изучават се биографиите на гостите, публикуват се техни творби. До всички поканени се изпращат писма с програмата, купуват се билети, уточняват се маршрути и график за посрещане и изпращане. На пристигналите е осигурен преводач и наш писател за придружител.

Посланията

Преди да пристигнат в София, всички участници са помолени да подпишат “Възвание”, което се явява официалният документ на форума. То е подписано от 115 видни писатели, а имената им са отлети от бронз на Мемориална стена пред входа на залата в парк-хотел “Москва”, където се провежда срещата.

Интересен момент е как се развива отношението на участниците по време и след заседанията. Голяма част от изказванията са емоционални, изповедни, есеистични, метафорични. Например Джон Чийвър (САЩ) игнорира политическия контекст, занимава се главно с ролята на писателя като личност: “Аз съм американски писател и това е единственото ми пълномощие... В моята страна няма писателски клуб, няма писателски съюз, няма писателско кафене. Ние сме твърде далеч един от друг и понякога се чувстваме много самотни. В моята страна би било немислимо да се поканят 150 писатели заедно под един покрив. В моята родина писателите не се ценят... Смятат ги за лукави, себични, отчуждени от живота, приковани само към масата и стола... Бих искал да кажа само колко доволен съм от това, че съм тук, и как ме накарахте да се чувствам у дома си”.

Писателите пристигат с подготвени речи, но когато виждат свободната и дискусионна атмосфера, те се изказват импровизирано. Руският прозаик Аркадий Ваксберг пише есе за гостоприемния дом на Левчеви, озаглавено “Дом друзей”. В спомените си Левчев не пропуска да отбележи и намесата на ДС, която дебне на всяка крачка и се опитва да профанира смисъла на този форум: “Единственият спасителен дух бе самокритичният. Съзнавайки това, аз непрекъснато говорех за нашите грешки, недостатъци и трудности. На гостите това се харесваше повече от ракията. Срещата беше успешен пробив. Да, ние - копачите от двете страни, се бяхме срещнали и вече имаше някакъв тунел”.

“Може да се каже, че срещата се превърна в символичен Босфор между литературите на Изтока и Запада. С основание Софийската среща бе наречена “Литературен Хелзинки” - пише Николай Федоренко (СССР).

Ян Добрачински (Полша) в интервю за Йордан Христов и Петьо Блъсков казва: “Голямата литература не може да бъде развлечение. Тя трябва да изобразява справедливия свят, да показва, че доброто е по-важно и по-силно от злото, че вярата и доверието са по-силни от цинизма и скептицизма. В това е силата на писателя, с която той може да се намеси в борбата за съдбата на човечеството и да възпитава хората, своите милиони читатели да не се поддават на тази пропаганда, която поставя войната като алтернатива, служеща на някакви добри цели”.

Особено активен е американският писател Уилям Сароян. Той дава четири интервюта, в които осветлява личната си мотивация да участва, разказва подробно за авторите, от които се е учил, за възгледите си. Той характеризира чрез суперлативи нацията ни - думите му би трябвало да се огласят наново днес: “Изпитвам много топли чувства към България и българския народ, чувства, които са породени от предишните ми посещения тук. Между нашите народи съществува много общо. Познавам вашата храна; възхищавам се от духа на българския народ - млад, заангажиран, енергичен и искрен”.

Положителният отзвук в света от Първата международна среща насърчава ръководството на СБП, с председател Л. Левчев, да организира Втора международна писателска среща (7-11 юни 1979 г.). Девизът отново е “Мирът - надежда на планетата”. За почетен председател е избран световноизвестният испанец Рафаел Алберти, а на откриването (както и на Първата среща) звучи Девета симфония на Бетховен. “Придобитият опит ни даваше кураж, а чуждестранните писатели, които идваха за втори път, създаваха атмосфера на свобода и приятелство. Те знаеха, че могат да говорят, без да се озъртат” - свидетелства Левчев.

Третата международна писателска среща се провежда извънредно още на следващата 1980 година от 29 до 30 септ. Причината е, че от 23 до 27 септ. 1980 г. в София се свиква за първи път в историята на човечеството Световен парламент на народите за мир. Този форум е провокиран от засилващото се международно напрежение и надвисналата заплаха от ядрена война вследствие от Ирано-Иракския конфликт.

Л. Левчев и Л. Живкова взимат решение да съчетаят Световния парламент за мир с една извънредна писателска среща. Неин почетен председател е Мигел Отеро Силва, а темата е “Писателят - взаимното опознаване и взаимното разбиране на народите”.

 

Заради химна на СССР

Евтушенко и Михалков се сдърпват

В кулоарите на Първата международна среща става ясно, че СССР е одобрил нов вариант на своя химн “Союз нерушимий”, а автор на поправения текст отново е Сергей Михалков. Руски и чужди писатели го поздравяват. Само Евтушенко изглежда недоволен. “Сергей Владимирович, признайте, че това не е най-доброто ваше стихотворение” - заяжда се Евтушенко. “Дали ти харесва, или не ти харесва, когато го засвирят, ще му ставаш на крака” - отговаря с иронична усмивка Михалков.

 

Сувенири

Паметник и пощенска марка в чест на срещите

] Министерството на съобщенията пуска на 7 юни 1977 г. извънредна пощенска марка. Оформлението й е дело на н. х. Стефан Кънчев.
Министерството на съобщенията пуска на 7 юни 1977 г. извънредна пощенска марка. Оформлението й е дело на н. х. Стефан Кънчев.

Камбаната “Мирът - надежда на планетата”, подарена на творците на бъдещето от участниците в Третата международна писателска среща - 1980.

По повод на форума Министерството на съобщенията пуска на 7 юни 1977 г. извънредна пощенска марка с първодневен пощенски печат, чиято номинална стойност е 23 ст. Оформлението е на н. х. Стефан Кънчев. Той е автор и на изобразената върху марката запазена емблема на Международната писателска среща, представляваща паче перо, чийто горен “перест” край е оформен като гълъб на мира, имащ за опашка разтворена книга, с вписано в нея земно кълбо. Концентричните кръгове около емблемата, приличащи на радиовълни, показват, че писателите са говорители на обществените настроения.

Писателските форуми са увековечени с оригинален паметник, наречен неофициално “Глухарчето”, който се открива през 1982 г., когато се провежда Четвъртата международна среща. Творбата се извисява пред парк-хотел “Москва” и е дело на скулптора Михаил Бенчев и на арх. Владимир Роменски. Върху метална основа се преплитат метални тръби, които оформят паралелите и меридианите за Земното кълбо. В средата виси камбана. В горната є част е гравирано мотото на срещите. На тялото на камбаната са гравирани подписите на участвалите писатели. В долната част е изписано: “На творците на бъдещето - от участниците в Третата международна среща на писателите, 29-30.IX.1980, София”. Идеята на паметника внушава, че писателите са съвестта на света и че техният глас е като камбанен звън. Отстрани виси въженце, което всеки може да дръпне и да звънне камбаната. Ако използваме постмодерната терминология, това е може би първата “инсталация” на открито у нас. След 1990 г. постепенно паметникът е разрушен и ограбен.

Коментари

Задължително поле