Цветанов: Хората от обкръжението на Борисов му казват това, което иска да чуе Борисов ме попита дали ще правя политически проекти, заяви бившият зам.-председател на ГЕРБ

Застраховки вървят ръка за ръка с ипотечния кредит Отказват плащане, ако скриете заболяване

Силвия Великова: Оставам в БНР, няма да се откажа сама от работата си Усещането "да си задраскан", е ужасно, заяви журналистката

Кражби на скъпи играчки от магазин в столичен мол, участва и дете

Платиха 700 000 евро за най-скъпото ново Bentley Цената на модела Flying Spur First Edition скочи над три пъти в търг на Елтън Джон

Пасторът на Джок Полфрийман: Има право на втори шанс, защото ясно осъзнава какво се е случило Не очакваше да бъде пуснат на свобода, беше отчаян, заяви пастор Иводор Ковачев

Президентът Радев се срещна с изпълняващия длъжността посланик на САЩ у нас Джъстин Фридман

Лив Тайлър отново с главна женска роля В епоса “Към звездите”

Тайфунът „Тапа“ в Япония рани четирима души

Кога човек е като кабинет по биология?

Засилено полицейско присъствие по пътищата заради трите почивни дни

Стрьомстад – яхти, цветя и… българи

Амелия-Мира остава непобедена в „Игри на волята”

Катастрофа на магистрала „Тракия“, движението след Пловдив е затруднено

Фейсбук преустанови действието на десетки хиляди приложения заради риск за личните данни

Македонци и албанци още ровят в горещи въглени 18 години минаха след подписването на Охридския договор, а някои не си дават сметка за последствията

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Албанците в Македония настояват всеки четвърти в управлението да е техен човек

Уж оттогава минаха осемнадесет години. Уж всичко е ясно и като хронология, и като резултати. Уж бе подписан Охридският мирен договор, последван от Закон за амнистия, който оправда всички бунтовници от тогавашната Армия за национално освобождение (АНО), известна с абревиатурата си на албански език – УЧК.

Формално погледнато, всичко е наред, но дойде ли някаква годишнина от онова тревожно и жертвено лято на 2001 г, пепелта на забравата се вдига и в уж угасналото огнище отново се виждат горещите въглени. Такава е ситуацията, само се търси повод отново да се върнат спомените от онези дни, когато по склоновете на Шар планина над Тетово воюваха едни срещу други – силите на властта срещу частите на АНО. След 13-и август, след Охридския рамков договор, онези от УЧК слязоха, преоблякоха се и повечето от тях, ако не се хванаха с бизнес, станаха политици от основаната от тях партия Демократичен съюз за интеграция (ДСИ). Партиен лидер, както и командир на АНО, беше и е Али Ахмети.

Огнището на забравата бе разровено и сега. При новата реконструкция на правителството на премиера Зоран Заев само трябваше да се спомене предложението на лидера на ДСИ Ахмети: един от министрите от неговата, партийната квота да бъде Хисен Джемаили, за да се разгори отново дебатът докога Северна Македония ще се управлява от хора, чието минало е свързано със събитията от 2001 г. Джемаили ще стане министър без портфейл, които са достатъчно много в кабинета на Заев, за да задоволят претенциите на всички етнически общности, подкрепили го на изборите, да имат свой човек във властта. Той специално ще отговаря за подобряване на инвестиционния климат за фирмите от страната. Преподавателят по география от Университета в родния си град Тетово досега освен партийна и апаратна работа в ДСИ, няма очертана политическа дейност, макар че, ако не се лъжа, има един мандат като депутат от ДСИ. Има зад гърба си висше образование, магистратура, започнал е докторат, но не го е завършил. Абе, скромна визитна картичка за човек, който ще трябва да примамва чуждестранни инвестиции в икономиката на Северна Македония, да следи дали се спазват регулациите и така нататък.

Не е в това проблемът. За тези почти тридесет години суверенна и независима Македония през правителствата на страната минаха и заминаха достатъчно много хора, които не си бяха – нито като образование, нито като подготовка, нито пък като чисто човешки качества, на мястото. Даже на някои дори вече не им помня имената, толкова безлични са били те на високите си постове като министри. В повечето случаи това са били партийни кадри или са били продукт на квотния принцип при разделение на постовете в коалиционните правителства, от които Северна Македония се управлява от обявяването на независимостта си до днес.

Този принцип на квотите се установи като неписана, но задължителна формула за съставяне на кабинетите след Охридския договор от 2001 г, особено след преброяването от 2002 г. В това преброяване, за съжаление, единственото досега през всичките 28 независими години, показа, че албанците в Македония са почти една четвърт от общия брой на населението – 25,7 на сто. И оттогава, та до днес поне до следващото преброяване, когато и да стане то, партиите на албанците в държавата настояват всеки четвърти в държавното управление да е техен човек. Дали става дума за деловодител в общината, или за министър, албанците настояват квотата от една четвърт да си е тяхна. И тъй като партията ДСИ, която се роди след конфликта от 2001 г, и която и до днес има самочувствието, че е победител в него, вече толкова години от края на кризата е най-добре представената в парламента, тя предлага най-много свои кандидати за членове на кабинета. Въпрос на спазване на принципа.

От друга страна, през всички 28 години от независимостта на Република, сега Северна Македония, постепенно, но категорично се наложи едно друго негласно правило – ако се прави коалиционно правителство, а то просто не може да бъде друго, то да бъде съставено от представители на най-голямата политическа партия на македонците и на най-голямата политическа сила, представляваща местните албанци. Дори и да е имало моменти, когато македонска партия би могла да състави сама кабинет без албанци, в името на поддържане на етническото равновесие в страната, основа на стабилността и сигурността u, винаги са били канени и министри албанци. Лошото е, че техният избор винаги, ама винаги е ставал по личната преценка на лидера на партията, и в повечето случаи тази преценка е била основана на лична преданост, а не на професионални преценки. Затова министрите и техните заместници, пък и на по-ниските управленски равнища според вече обяснената квота, се чувстват задължени на партийния си лидер и се отчитат пред него за дейността си, а не пред премиера. Дали премиер е бил Бранко Цървенковски или Любчо Георгиевски, или после Никола Груевски, а сега Зоран Заев, практиката, за съжаление е такава – правителството в Скопие действа по-скоро като федерално. Тази практика се забелязва още по-отчетливо тъкмо след Охридския мирен договор и края на конфликта от 2001 г.

И въпросният Хисен Джемаили е продукт на тази практика и на всички негласни споразумения. Чрез неговата кандидатура лидерът на ДСИ Али Ахмети иска да реши един чисто вътрешно-партиен въпрос. Джемаили е от Тетово, където е – ако не се лъжа, най-голямата местна организация на ДСИ. Там, в края на града, в Мала Речица е и седалището на централата на партията. Но до този момент при всички реконструкции на кабинета на Заев, Ахмети не е предлагал човек от Тетово да влезе в правителството. Това пък създаваше напрежение в партията, което като малко камъче в обувката предизвикваше дискомфорт за иначе спокойния Ахмети.

Но това, че въпросният Джемаили е чисто партийно-квотна кандидатура за министър, е по-малкият дразнител. Големият се корени във факта, че бъдещият министър без портфейл е бил активен участник в АНО по време на кризата преди осемнадесет години. Нещо повече, той беше свързан с един от четирите случая, които Скопие предложи пред Трибунала в Хага за престъпленията в бивша Югославия, които да бъдат обект на разследване на магистратите там. Това бе по времето, когато в Хага се водеха дела за престъпления срещу човечеството срещу Слободан Милошевич и всички онези политици и военни командири, оцапали ръцете си при кървавия разпад на някогашната СФРЮ…

Спомням си много добре този случай – четирима работници от строителното предприятие „Маврово“ бяха задържани от бунтовниците на АНО, между които и Джемаили, бяха измъчвани и малтретирани, дори когато ги откриха, те показаха гърбовете си, на които беше изрязана с нож бунтовническата емблема. Властите тогава прецениха, че този случай, заедно с още три подобни, с които въоръжените членове на АНО нападат и се гаврят с цивилното население, заслужават да бъдат предадени на Трибунала в Хага. Много скоро обаче четирите случая бяха върнати обратно в Скопие с препоръката местното правосъдие да ги разгледа и да вземе отношение. Но в Република Македония по това време все повече се налагаше тезата за нуждата от помирение и че ако македонци и албанци искат да живеят и занапред заедно и сигурно, ще трябва да си простят едни на други. Бе изработен и приет Закон за амнистията, който окончателно бе утвърден през 2011 г. със съответното правно тълкуване. Всички участници в АНО бяха амнистирани, в това число и Джемаили, а четирите случая, върнати от Хага, бяха турени в най-долното чекмедже, под папките на правосъдната система. Политиката взе връх над правото. Единственият македонец, който бе осъден на 12 години затвор, от които излежа осем, бе Йохан Тарчуловски.

Впрочем, Джемаили не единственият АНО-вец, който ще бъде във високите етажи на властта. Там са Хазби Лика и Садула Дураку, които ще бъдат на същата маса с премиера Заев и с Хисен Джемаили. А тяхното утвърждаване като членове на кабинета ще стане в Събранието, чийто председател Талат Джафери също е от хората, които слязоха през август 2001 г. от Шар планина и станаха политици.

Нищо лично, разбира се.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.