Според диалектическия материализъм

Вино и литература са във вечен кръговрат

Алеко Константинов бил почитател на дебелите мезелъци

"Прости, пиян бях", пише в полето на средновековна българска книга. Ръкописът е от Атон, където виното е черно и гъсто. Пийнал повечко книжовникът, окапал текста с мастило. А пергаментът бил скъп, правел се от кожата на неродени агнета. Затова монахът поискал прошка от читателя.

От прастари времена там, където има вино, има и литература. Градусите вдъхновяват книгите. Те пък помагат на алкохола да се харчи. Това е вечен кръговрат, диалектически материализъм в действие.

До мастилницата на Петко Славейков винаги имало половница вино и чиния горнооряховска пастърма. "Пише, пише – хапне и сръбне; пак пише и пак сръбне. Вървят мислите му като по масло", разкрива творческия процес на поета един съвременник.

Алеко Константинов бил почитател на дебелите мезелъци. "За Алека трябваше една добра пържола, кебапчета, макарони, или хубава бира, или отбрано вино", документира негов приятел.

Димчо Дебелянов обаче пиел на гладно. Безпаричният бохем нарочно обръщал чашите без мезе. По този начин търсел бързото въздействие на алкохола. Алеко се отбивал най-често в "Дълбок зимник", а Димчо предпочитал бирария "Батенберг". Понякога сядал и в носталгичната "Копривщица".

Кирил Христов, авторът на "Жени и вино, вино и жени", потъвал в циклични запои. Отпочвал в "Широката механа", продължавал в "Радомирския хан" и най-сетне отивал да си допие в "Общината".

Марин Йонов е единственият опълченец срещу алкохолния порок в българската литература. Този рицар на трезвата мисъл е автор на монографиите "Поезия и алкохол" и "Народната песен и алкохолизмът". Неговата студия "Алкохолизмът в нашата литература" е публикувана през 1937 г. в научен сборник на Студентското въздържателно дружество.

Вместо със "Здравей!" студентите си стискали десниците с "Трезвей!"

У нас, като в някоя спиртоварна работилница, литературните казани непрекъснато се подклаждат

Разбира се – у някои от поетите ни не липсва интуитивният усет – ако не за трезво, борческо отношение – поне за смътно прояснено съзнание към алкохолизма

Преди шест-седем години в нашата опера гостуваше един сигурно осмостепен чуждестранен тенор. Дадоха му се големи, официални, шумни банкети. Самият тенор бе добър човек, дори и скромен.

Мнозина, може би, ще се почудят: че и в литературата ли пък алкохолизъм? Измислица на въздържателите. Излишно е да се спори с такива "трезви" глави. Знаем, че според някои може да не съществува в България и алкохолизъм.

Да се оспорва днес литературният (книжовният) алкохолизъм, то е все едно – да се разбива отворена врата, или да се прелива от пусто в празно. Вярно е, обаче, че тоя въпрос у нас още не е правилно разгледан от научно-художествен интерес. Па и какво ли у нас, изобщо, правилно е разрешено, особено в областта на литературата?

Не мислим, че ще изчерпим и ние въпроса в неговата правилна постановка. В известни отношения може и да сгрешим. Защото и алкохолизмът в литературата, като своя прародител – алкохолизмът в живота, е вече много остарял, почти се е сраснал о здравия дънер на българската литература и тъй изкусно, като хамелеона, мени "художествения" си цвят, та е доста трудно да се открие и характеризира.

Някога, в лъчезарната зора на освобождението ни, той беше по неволя запрегнат с железни жегли в тежкия хомот на робството и влачеше подире си жертвената колесница на свободата ("В механата", Хр. Ботйов). По сетне той се поокопити. Седна по турски на шарена черга да вечеря с чорбаджи Марковата челяд. Тогава той се опитваше да претендира за погиналото право на своя еснафски морал.

Ив. Вазов – трезвият първоучител на нашия битов реализъм съвсем чистосърдечно изрази тая наивна вяра у народа, без да се улови на въдицата на литературния алкохолизъм. Когато бай Марко в "Под игото" черпи на трапезата дребната си челяд с изстудено вино във форфорова паница, той вярва, че наставнически "поучава" за живота:

– Пийте, бре маскари!

Майката протестира, но нали е жена… трябва само да слуша, когато Марко тъй строго съди:

"Нека да пият при мене – да не са жадни за вино… аз не ща да станат пияници, кога пораснат."

Ала… погина с робството онова време, когато пиянството публично се считаше за срам и грях.

Днес така ли е?

Още в утрото на свободния ни живот алкохолизмът в литературата ни, по западноевропейски, си обръсна мустаците, турна си бяла копринена връзка и, упоен от млада любов, с чаша в ръка запя: "Жени и вино! Вино и жени!"

Именно с тая лирика на еротичния литературен алкохолизъм Кирил Христов сам подписа смъртната си присъда и никаква амнистия не можа да го спаси впоследствие. Много вода изтече от тогава, но тежи и днес върху съвестта на нашата лирика пубертетната еротика на тоя поет, който пръв пропиля семето на алкохолизма в чернозема на българската литература.

Може поемата на К. Христов "Чеда на Балкана" да е "дълбоко замислено епическо произведение", както някога официално го похвалиха. Може "нашият именит певец" само за тая поема да остане в "пантеона на безсмъртните", както някои твърдят, но уверени сме – никой свестен читател (не само трезвеник!) няма да признае за "сериозно" епическо произведение следната извадка от т. II на "Чеда на Балкана":

То кръчма и под път се и

над път намира,

но не и кръчмата на бае Кира.

Аз много в града престолни знам,

ала такава втора няма там.

Все с такива тромаво сглобени стихове по-надолу поетът ни убеждава, че кръчмата на Кира не била като другите, а – "клуб на мира". Но вижте, молим, в тоя клуб на мира с какво епично спокойствие са подредени земните "блага" – "мезетата":

31Завеса цяла от луканки, пастърми,

езици пушени и бутове.

Пекат се дробчета, кебапчета, шердени,

момици и сърца – и що не щеш!

Поръчай си и пий на здраве ти и еж!

У нас, като в някоя спиртоварна работилница, литературните казани непрекъснато се подклаждат, кипят от "художествено" нагряване и вдъхновено шурти от лулите родното "поетично" творчество: площадна еротика, остра порнография, спортна мания, вакханален бандитизъм, сексокрация и др. И сред тая сладостно-опиваща демонична музика като стара прекипяла пращина тихичко ромоли избистреният самоток на литературния алкохолизъм.

Днес малцина от нашите исторически писатели чрез романите си не са станали (може би несъзнателно) проводници и глашатаи на тоя вид литература. В стремежа си – да изтъкнат героичната слава на нашето минало, те често забравят да бродират върху действително историческата канава на събитието, отплесват се в сферите на приказното и си мислят, че с конците на романтиката везат художествено историческата правда. И колкото епохата е по-отдалечена, лишена от исторични данни, толкова по-силно те залитат към приказното: юнашки пирове, фантастични боеве, ешаедемета и дионистична (вакханална) разпуснатост. Това е защото, въобще, писателите ни, с малко изключения – не си дават труд да решат трезво въпроса за отношението на алкохола към изкуството.

В това отношение романът "Дионисий" П. Карапетров напълно илюстрира отрицателното въздействие на историческата белетристика чрез романтиката и мистицизма около виното. За да възпроизведе, уж правдиво, езическите вакханалии около тракийския бог на виното Дионис, авторът почти става проводник на литературния алкохолизъм. Божественото питие на Диониса е виното зила (у славяните – медовина), Дионис бил дал на траките това свещено питие, за да изпитват от него божествена наслада и чрез виното (когато се напият) да се доближат до самия бог.

Траките молели Диониса – да им дава в изобилие: зила, игри, опиянения и жени. Героите в романа само се бият и пият, т.е. леят кръв и вино… любят, после пак се бият и т.н. Те пият вино от посребрен рог, а недопитото изливат над главите си, или пият от глинени съдове, които чупят, или от дървени чаши, които после хвърлят. "Някакъв похотлив танц се почна, без свирня, с викове, съсък и смях. Бедрата трепереха, ръцете лудо се дигаха, похотливи викове, разпуснати коси, разголени гърди, боси нозе и голи ръце…"

Не знаем – дали Д. Пантелеев е допил вече всичкото вино на дедите си, дали е върнал силите си и старата дива страст (да пие алено вино) – но сигурно знаем, че пресъхна вече сочният му поетичен талант след сбирката "Дървар":

А в сън се връщат моите сили

и прежната ми дива страст:

да пия аленото вино аз,

което моите деди не са допили.

Разбира се – у някои от поетите ни не липсва интуитивният усет – ако не за трезво, борческо отношение – поне за смътно прояснено съзнание към алкохолизма. У такива алкохолният проблем, обикновено, се решава не върху индивидуална, а на по-широка, литературно-обществена основа, според която се приема, че "народът пие от мъка".

И тъй – накрая ний бихме само препоръчали на нашите писатели и поети – когато унило се залюлее пред тях образът на човека пияница, или когато за вдъхновение или забрава вдигнат пълна чаша с "гъст отровен сок", нека извикат първом в съзнанието и съвестта си безсмъртните велики образи на писатели-учители на народите като Толстой, Достоевски, Максим Горки, Ромен Ролан и др. И тогава нека сами решат – на чия страна да застанат: с чашата в ръка, заедно с предразсъдъка и литературната заблуда, или с гордо вдигнати чела. Бодри и вдъхновени – на фронта на трезвостта – с народа!