Маркс и критиката към капитализма

Въпреки очевидните си провали през ХХ век, марксизмът продължава да бъде една от най-разпространените политически и икономически идеологии на нашето съвремие. Западните демокрации са възприели множество от принципите и политиките, препоръчани от Маркс и неговите последователи, а много постколониални развиващи се страни са построили обществата си на основата на социалистическите доктрини. Това статукво предполага, че критиките, които Карл Маркс отправя към капитализма, са поне донякъде правдоподобни и че съществува реалистична алтернатива на частната собственост и свободния пазар. В крайна сметка, ако толкова много хора в света се стремят да приложат тези идеи на практика, бихме могли да заключим, че те имат поне някаква стойност, нали?

Това е далеч от истината. Причините за продължаващото широко разпространение на социализма са дълбоки и сложни и не бих искал да навлизам в тях в тази статия, но бихме могли да заключим със сигурност, че те не са икономически. Държавите, които са приложили икономическите теории на Маркс, са сред най-бедните и недоразвити страни в света и страдат от хронични кризи. Най-новото попълнение в дългия списък с провалени марксистки експерименти е Венецуела. Южноамериканската страна има най-големите петролни залежи в света, a страда от масова бедност.

Причините защо критиката на Маркс към капитализма e неубедителна, са многобройни. Ще разгледам две от най-фундаменталните грешки на марксистката философия – концепцията за „експлоатация“ и теорията за произхода и естеството на частната собственост.

Нека разгледаме твърдението на Маркс, че капитализмът е система, базирана на експлоатация. В своята книга „Нови идеи от мъртви икономисти“ бившият директор на икономическата политика на кабинета Буш-младши Тод Бухолз обобщава с точност марксистката гледна точка за отношенията между собственици и работници:

„Във феодалните времена лордовете са имали претенции върху произведеното от селячеството. При капитализма собствениците на фабрики и земя имат права над произведеното от техните работници. Оцеляването на господстващата класа зависи от работата на подчинената класа. В добра преговорна позиция ли са работниците? Не.“

Сравнението между феодални лордове и собственици на земя и фабрики е дълбоко погрешно. Феодалните лордове са притежавали монопол върху труда на селяните си. Този монопол е бил налаган със силата на закона, тоест чрез физическа сила. В конкурентната капиталистическа система, собствениците и работниците преговарят условията на своя доброволен договор. Работниците имат широк избор от работодатели, желаещи да закупят труда им, както и опцията да работят сами за себе си (като започнат собствен бизнес, например). Те биха могли да изберат и да не работят изобщо. Тази фундаментална свобода на договаряне и сдружаване между индивидите в капиталистическа икономика, в която правото на частна собственост се прилага последователно, означава, че такава система не би могла да бъде наречена „експлоататорска“, тъй като липсва принуда.

Свободният пазарен капитализъм е система, съставена от предприятия в които работници, мениджъри и собственици са в хармонични отношения. Земята, оборудването и капиталът, които собствениците предоставят, са много ценни за работниците и те заплащат за тези неща с излишъка от вложения труд. Използването на този излишък не е кражба, както твърдят марксистите. Той е разменна монета в ежедневната вътрешна търговия на предприятието, тъй като работниците не биха могли да произвеждат и съответно да спечелят пари без мениджърите и собствениците. Всъщност марксистката социалистическа система е репресивна, тъй като налага един единствен икономически модел, най-често чрез държавно насилие. При капитализма всеки, който пожелае би могъл да живее според марксистките принципи. Очевидно е, че когато хората са свободни, те не избират да организират живота си по този начин, тъй като не вярват че това е в техен интерес.

Маркс и последователите му бъркат по отношение на друг фундаментален аспект на капитализма – правото на частна собственост. Марксистите твърдят, че тези права са просто социални конструкции, които легитимират съществуващия репресивен ред. Те вярват, че неравенствата са плод на този репресивен ред, и че естественото състояние на общността е материално равенство между всички нейни членове.

Това схващане за произхода на частната собственост и правата е повърхностно. Източникът на частната собственост е природата (или Бог, за тези които имат различни метафизични схващания). Ако концептуализираме собствеността като “легитимен контрол”, от това следва че първичната форма на частна собственост са собствените ни тела. Поради този факт частната собственост предхожда всички форми на социална организация, независимо дали те са доброволни (семейство, общност) или не (държава). Но възможно ли е частната собственост да е естествена, но правата върху нея да са изцяло плод на социална конвенция?

 

Тялото и частната собственост

Естественото продължение на правото на частна собственост върху тялото е правото на частна собственост върху произведеното чрез него. Логиката сочи, че всеки продукт би следвало да е притежание на този, който е рискувал и е инвестирал време и труд в производството му. Свободната търговия между хората също е логично следствие от частната им собственост. Веднъж получил легитимен контрол над това, което е произвел, човек би могъл да го запази за за себе си или да го подари или размени за нещо друго.

 

Със съкращения

Авторът е част от ЕКИП (Експертен клуб за икономика и политика) и на Българското либертарианско общество.

Коментари

Задължително поле