Маскирани заклаха наш дипломат в Цариград

Цариград в края на ХIХ век.

Фалшив Пиеро заби нож в Георги Вълкович през 1892 г.

Специален параход пренася покойника през Златния рог, влак го прибира в отечеството

Маската заличава следите на престъплението. По време на маскаради, както е днес, злодеите са в най-изгодната позиция. Защото са неразличими от жертвите. Всички са със скрити лица и еднакви за хората на реда. Има един случай от учебниците по криминалистика. През 1892 г. на Заговезни, когато се устройват карнавали, в Цариград е заклан наш дипломат.

Вечерта на 12 февруари Георги Вълкович излиза от българското агентство. В суматохата от шарени костюми тръгва по улица „Мердавенли“. Двама маскирани го следват по петите. В ръката на единия, облечен като Пиеро, лъсва нож. Настига дипломата и театрално се провиква: „Ето отмъщението за честта на жена ми!“
Мнимият рогоносец замахва и забива острието в корема на Вълкович. После предрешените се смесват с множеството. Прободеният хваща ханджара и го изтегля от тялото си. В това време се задава англичанинът Хенри Симън. „Раниха ме, позвънете, моля ви, на портата на агентството“, простенва Вълкович.

До леглото на ранения са извикани най-добрите стамбулски лекари. „Първий пристига д-р Пинто, който живее близо до агентството. Той дава първата помощ на болния и остава при него цяла нощ. Макар докторите и да заявили, че раната не е тежка, болният прекарал нощта в ужасни мъчения“, пише очевидец на покушението.
Вълкович се чуди кой е посегнал на живота му. Някой си Порфир Иванов му се е заканвал, но дали той е забил ножа, пита се недокланият. Лекарите го успокояват, че раната не е фатална, но прободеният е хирург и усеща, че състоянието му е критично.

Роден през 1833 г., Георги Вълкович е от виден копривщенски род. Завършва медицина в Цариград и специализира хирургия в Париж. После преподава във Военното медицинско училище. След Освобождението се преселва в България. Първо е депутат, сетне министър, председател на Държавния съвет и директор на Александровската болница.

През март 1887 г. докторът е назначен за дипломатически агент в османската столица. Инструктиран е да укрепва българо-турските отношения и да държи под око нашата политическа емиграция. „Вълкович бе задължен да докладва редовно за движението на емигрантите в Цариград и Европейска Турция, като посочва имената им и адресите на техните укриватели“, отбелязва акад. Георги Марков.

Според историка топла дружба свързвала премиера Стефан Стамболов с цариградския пратеник. Двамата редовно си разменяли честитки, а за да заздрави приятелството, дипломатът пращал колети с риба и стриди на министър-председателя.

През 1891 г. в ръцете на полицията попада шифровано писмо на противодържавни елементи. Текстът е разчетен и пратен на Вълкович. През декември Стамболов го предупреждава: „От писмото ще видите, че и Вие също се намирате в опасност. Ето защо ще Ви моля най-убедително да се пазите, като ходите из Цариград, и особено нощем. Недейте мисли, че няма никаква за Вас опасност, защото тия страшни харамии пред нищо не се спират.“

„Вълкович отговорил, че напразно ще се труди да се пази от такива хора: ако му е писано да бъде убит, ще бъде. Това е въпрос на съдба и провидение“, предава реакцията на дипломата английският журналист Ардърн Биман.

Междувременно русофилската емиграция наистина е решила да го ликвидира. С мисията се нагърбва професионалният атентатор Наум Тюфекчиев. Той търси маши да свършат черната работа. Чрез Христо Стефков Наум се опитва да склони Георги Мерджана, но онзи отказва. Тюфекчиев купува мълчанието му с четири лири и започва преговори в Одеса с Орловски и Дражев. Двамата се навиват да заколят Вълкович, заминават за Цариград.

Димитър Орловски е маскираният Пиеро, който забива ножа в жертвата. Лекарите локализират раната под дванадесетото ребро. Решават, че се налага операция и хващат скалпелите. „В коремната кухина намериха чревни газове, кръв и изпражнителна материя и в низходящото дебело черво една рана от пет милиметра дълга, която биде зашита; сетне кухината бе очистена и зашита“, описва работата им вестик „Свобода“.
Колегите на Вълкович обявяват, че операцията е сполучлива. На 14 февруари в 9 и 30 вечерта обаче пациентът издъхва. Тялото е балсамирано и положено в цинков ковчег, а той в дъбов. От България пристига траурна делегация, начело с Димитър Греков и Данаил Николаев. Специален параход пренася покойника през Златния рог, влак го прибира в отечеството.

В Пловдив тленните останки са посрещнати от министри, депутати, духовници и чужди дипломати. Макар с навехната нога, тук е и княз Фердинанд. Личният доктор му наредил да не шава, но князът поема риска и заминава за града под тепетата.

Георги Вълкович е опят в храма „Св. Петка“ от митрополит Натанаил. „От черквата шествието тръгна по същий ред за гробищата, гдето след една прочувствена реч, изказана от учителя г-на Шопова, тялото се спусна в студения и мрачен гроб, който с алчност гледаше на жертвата си“, хроникира последния път на покойника един местен вестник.

След кървавия маскарад Орловски и Дражев пренощуват на руския параход „Цар“. На заранта капитанът ги прогонва. Тогава двамата се шмугват в руското посолство и хвърлят в паника посланика Михаил Нелидов.
„Необходимо беше незабавно да се вземе някакво решение, тъй като всеки изгубен час можеше да бъде фатален“, докладва той в Петербург. И по-нататък: „Веднага взех решение да изпратя чрез нашето генерално консулство телеграма до капитана на парахода „Цар“: „Пуснете Орловски и Дражев“, датирана от предния ден, като че ли те са се качили преди извършването на убийството.“

Нелидов предлага екзекуторите да се арестуват в Одеса и евентуално да се съдят. По-удачно е обаче тихомълком да се скрият в Сибир, смята той. „Струва ми се, че би било по-добре и двамата да се изпратят във Владивосток“, слага точка на случая император Александър III.

По делото „Вълкович“ в Цариград са осъдени на смърт невинните Георги Мерджана и Христо Стефков. Стамболов знае, че не са истинските убийци на приятеля му, но упорито настоява да бъдат екзекутирани. Да се обесят за назидание, аргументира се българският държавник.

Така нареченият „кървав султан“ Абдул Хамид II се оказва по-милостив. Двамата отървават въжето.

Коментари

Задължително поле