Дневен хороскоп на Алена за петък, 06.12.2019

На 6 декември 2019 да почерпят

Скорсезе и Копола: Студио „Марвел“ не прави кино! Всичко е само един комерс, твърдят легендарните режисьори

Парламентът прие бюджета за 2020 г.

„Стачката на стачките” парализира Франция Милиони на бунт срещу пенсионните реформи на Макрон

#MeToo трейлър на новия политически коректен филм за Бонд “Силната чернокожа жена” Лашана Линч съперничи на 007

Пирати отвлякоха гръцки танкер край Нигерия

3028 лв. заплата в софтуерните компании Над 30 хил. са заетите в бранша

Протеини пазят сърцето и кожата в студа Балансираме белтъчния прием с фибри

Словашкият парламент отхвърли спорен законопроект за абортите

50% излишно висше образование

Чаатай Улусой надебеля

Кардайъ: Лъсна съглашателството между ГЕРБ и БСП

ГДБОП разби банда „ливанска пералня” (обзор) Босът Ахмад Шараф и пет от мулетата му са обвинени за пране пари

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в петък, 6 декември 2019

Накъде Европа – федерация или обратно към нациите? Вместо „немски“ или „френски“ модел, решението е по-скоро децентрализация

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Над Европа като дамоклев меч виси опасността от „позеленяване“ и „либерализиране“ в модерен смисъл

Европа е на кръстопът. Накъде да поеме? Дали в посока на единно правителство с всички характеристики на квази-държава: общи данъци, дълг, разходи, валута, армия, външна и социална политика, управление на границите и миграцията? Или обратно, да се завърне към т. нар. Римски договори от края на 50-те години на миналия век – тоест по-скоро към търговска зона/вътрешен пазар/безмитен съюз, където наднационалния политически елемент е сведен до санитарен минимум, а свободната търговия на стоки е основополагащ стълб?

Първата посока на развитие може да се нарече „френска“ – в нея Европа е доминирана от Франция в лицето на лидера u Еманюел Макрон и де факто представлява опит за силна федерация по американски модел. С пълновластно федерално правителство, контролиращо преразпределителни трансфери между страните и регионите по социалистически тертип – от по-силни към слаби.

Съществува обща валута и лихвена политика по модела на лорд Кейнс за единна световна валута „банкор“, какъвто всъщност е и дизайнът на проекта за еврото. Овладяването на паричното предлагане и лихвите води до пълен контрол на стопанския живот и прави възможно финансирането на дефицитите на разточителни правителства. Така инфлацията е „размита“ из целия съюз, а националните централни банки не носят бремето на отчетността пред гражданите на конкретната проблемна държава.

Масовата кредитната експанзия на банките, съчетани с нулеви и отрицателни лихви веднага стават норма за всички във валутния съюз, просто защото няма възможност за индивидуален консервативен подход и „отцепничество“ по линия на грешните практики – ЕЦБ е монополист и задава тона. Фалшив или не – всички пеят в хора.

Втората посока можем много условно да наречем „немска“, макар Великобритания да търсеше именно нея, преди да реши в крайна сметка да напусне кораба. Тук визията е за: по-консервативна фискална политика (без дефицити и дългове на хазните), за стабилна валута по модела на немската марка от едно време, както и за разумна парично-лихвена дейност на централната банка. Всякакви „общи“ дългове в полза на разюздани настроени правителства – следва да бъдат парирани чрез механизми и правила. Опасността от спекула и балонизация на финансовите пазари и в имотния сектор – ограничавани, а не поощрявани. Регулацията на икономическият процес да не е прекомерна и смазваща бизнеса и предприемачите.

Условно казваме „немски“ модел, защото именно немският лидер Ангела Меркел предприе самоубийствения ход да „интегрира насилствено“ над милион и половина бежанци, лобирайки и за задължителни квоти из целия ЕС. Това засили центробежните сили в Съюза, обособявайки нова вътрешна опозиция на процеса по „федерализиране на миграционните въпроси“ – централноевропейската Вишеградска четворка в компанията на Италия и Австрия. И предизвиквайки по този начин Брекзит. Разцеплението вътре в Европа рязко премина в културно-религиозната сфера, а битката стана за фундаменталните ценности, на които се основава и развива европейската цивилизация.

Де факто премахването на държавните граници (суверенитета) и общата политика по миграция доведе до опасна насилствена интеграция на големи групи хора и движение на мигрантски маси, променящи генофонда, културно-лингвистичните, традиционните и религиозните фундаменти на европейската цивилизация във времето. Всичко това е с користна полза за извършващите го политически елити: създаване на зависим електорат в играта на демокрация. Тези процеси предизвикаха неизбежен отпор у голяма част от местното население, погрешно считан за националистически в смисъла само и единствено на расовия аспект. Залогът в случая е опазването на съвсем ясни достижения на юдео-християнската културна традиция за важността на личността и етиката в обществото, както и на римската частноправна парадигма за свободата на индивида и неприкосновеността на частната му собственост. Стълбове, без които невижданият прогрес на западноевропейската цивилизация през вековете, просто би бил немислим.

Културно днес над Европа като дамоклев меч виси опасността от „позеленяване“ и „либерализиране“ в модерен смисъл – разбирай виктимизация на цели групи от обществото. Изкуствено създадени жертви, които държавата или ЕС трябва да „пази“ с цената на групови вместо индивидуални права – основната тактика на така наречения културен марксизъм за победа на етатизма над свободата, обхващащ все повече аспекти от живота ни. Екоданъци и такси, плюс доминираща антибизнес реторика, заклеймяваща човешката роля в света и оптималното използване на ресурсите на планетата – това е новата „права вяра“, която ни се налага догматично и безпардонно по всевъзможни канали.

От Брюксел днес виждаме – инспирирани от Макрон и компания – основно протекционистки регулации, като „пакета мобилност“, задушаващи превозвачите от централна и източна Европа. Или предложения за екоданъци, удрящи потребителите на евтините авиокомпании, в полза на европейските гиганти. Или промоция на данъчната хармонизация, значеща само едно: вдигане на данъците за малките и нуждаещи се от капиталообразуване страни до нивата на вече замогнали се икономики. А оттам: невъзможност на малките играчи да изградят капитала, който да финансира догонващия им растеж във времето. Високите данъци смазват облагания и намаляват икономическия продукт, което означава намаляване на инвестициите, капиталообразуването и растежа. Явление, което, за жалост, се вижда из анемичните икономиките на цяла Западна Европа, флиртуващи днес до една с рецесията. Задават се и привидно полезни „високи“ трудови стандарти и изисквания – само и единствено за затваряне на пазара в полза на наложените и установени стопански субекти с мощно лоби в Брюксел.

Вместо това решението е по-скоро децентрализация, де-бюрократизация и данъчна конкуренция – ниските данъци повишават натрупването на капитал и инвестиции и оттам реалните доходи на гражданите. Данъчната конкуренция води до мобилност на капиталите, а оттам и на труда. Със своите 30 процента корпоративен данък Франция, няма как да не изгони най-читавите си предприемачи и няма защо да се пречи на България или Румъния да ги приемат, ако могат. Обвиненията в „данъчен дъмпинг“ в случая са безмозъчно късогледи.

Днес видимо в ЕС и еврозоната е забравен основополагащият принцип на „субсидиарността“ – проблемите да се решават най-близо до хората.

Европа е станала велика в историята основно заради политическата децентрализацията през средните векове и противоборството за власт между местните феодали и краля, тоест конкуренцията в юрисдикциите и възможността да избереш по-добрата среда – както данъчна, така и културно-религиозна.

Панацея ли е еврозоната?

Очевидно след Гърция и ситуацията в при южняците в паричния съюз – отговорът е не.

Днес България на практика е в еврозоната. В рамките на валутния борд левът ни е само разписка за евро, а обезпечението на валутата ни са относително стабилни дългови книжа – немски и на „северни“ държави. Обратно, в еврозоната има сериозен морален риск, заради спасителните фондове и немската „икономическа спасителна мрежа“, което изтънява рисковата премия и прави конструктът по-розов, отколкото е всъщност. А плуването в ледени дългови води – едва ли не обезопасено от айсберги. За страни с лош исторически опит с дълговата си пристрастеност – подобна подхлъзваща среда трябва сериозно да се обмисли, камо ли да е топ-политическа цел.

Най-опасният момент е, че ниските лихви наказват спестовността, застрашавайки модела, довел Западна цивилизация до нейния връх – акумулирането на капитал. Дори точно обратното: фаворизира се потреблението му чрез данъчно наказване на капиталонатрупването, щедри социални трансфери и неефективни публични разходи по политическо усмотрение.

Общността, нацията, културата, езика, традициите – имат значение. Правата са индивидуални, но реалният живот се случва в общност и колектив, към които хората развиват принадлежност. Ето какво се пропуска от деперсонифицираните, наднационални бюрократи и глобалистичните политически лидери.

В Европа битката между политическата глобализация и икономико-политическата децентрализация влизат в решителна фаза. Противно на отричащите „идеологиите“ в същината си тази битка е изцяло идейна и ценностна, а изходът от нея ще предопредели както икономическото, така и морално-културното качество на живота ни.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.