Неспасяемият българин или паметник на българското спасение

Какъв да бъде мемориалът, от който всички у нас ще са доволни

Разговор за ръстовете и монументите трябва да водим не на шега

Oколо 3 март, 9 май и други такива героични дати в неизбежните исторически диспути непременно става дума и за родни паметници, посветени или свързани с датите. И ако не ме лъже паметта, словесно натръшкахме всички високи паметници. Така че, ако се сбъднат пожеланията на бутачите, най-висок ще стане монументът на Светослав Лучников. Нищо срещу човека, но разумните нации правят паметници според действителния ръст и принос на оригинала. Става несериозно, а съм убеден, че разговор за ръстовете и паметниците трябва да водим не на шега. С риск да съм сам ще посветя и монолог по темата, много, много отговорен. Но не тук. В това наше майтапчийско време, наричано още и трагично, не ще давам принос в траурните констатации и изводи. По-добре да си остана като целокупната пишеща гилдия - възторжено-оптимистичен и лирично смирен. Но най-вече - градивен, както се очаква.

Какви ги говориш, какво спасение. Вече почти постигнахме национално съгласие затова, че в 1878 г. руснаците не са ни спасили, а са ни окупирали. И за съвсем малко да ни поробят. Добре, че се намерил юнакът Стамболов. И той нещо като спасител. Същото, но под друго име - Съветски съюз, са ни сторили гореспоменатите и в 1944 г. Изобщо, още от 1396 г. си оставаме неспасени. В същото време ние горещо желаем да бъдем спасени. Поради което страстно го очакваме. И търсим, и приветстваме всеки появил се нов наш спасител. Историческата справка ясно показва с каква трудна задача съм се заел. Да мотивирам създаването на паметник на нещо несъстояло се, което в един момент изглеждало станало, но от дистанцията на времето всъщност не е било. И в същото време да вкарам в бъдещата пространствена форма и мечтата ни за спасение. А ако може и представата ни за спасителя. Мъко моя, и тук ме нагази. Единствената ми утеха идва от стремглавото развитие на пластичните изкуства с всичките техни модернизми и други пинизми. Значи е възможно. И е коректно, защото освен пространствената му осъществимост и историческия му фундамент преди да развия пластичните идеи, ще обоснова и първостепенната му актуална национална необходимост. За духовното здраве на българина. За другото има цял изграден щаб.

Едва ли не от рождение всички ние знаем, че трябва да бъдем спасени. Без да знаем от какво точно и от кого. И без да си задаваме тия въпроси. И правилно. Щото с много питане до Цариград ще стигнеш - твърди поговорката. А ние сме се упътили към Европа и за натам изглежда не бива да се пита. Което трябва, ще ни кажат. И за спасителя ни казват всеки път. Или пък ни подсказват така, че няма как да не се сетим.

А ето каква е необходимостта - като знаем, че е имало опити да ни спасят и като пазим тази памет, ще запазим вярата, че спасението може и да се случи. И ще продължим упорито да го търсим. Питанката от какво, от кого или защо не бива да я правим още актуална. Важно е да подклаждаме огъня на очакването. А трябва и да има ред и единодушие. Ако питаме днес, част от хората ще заявят, че трябва да се спасим от комунизма. Оти точно сега - не ти казват. Друга част убедено знае, че спасителят е между нас. Знаят го поименно. А като има паметник, на хората ще им се изясни кои са ни били спасители. Ще им се проясни и ликът на очаквания нов спасител. И ще знаят какво да чакат. По-спокойно ще се живее така.

Какво ще представлява паметникът! Преди да го опиша, ще представя принципите на създаването на това модерно съоръжение.

Главният ще бъде възможността той да бъде надграждан. Така ще се успокоят нещата у нас с историята. Новодошлият на власт няма да се натоварва с историческата мисия да събаря предишните паметници. Просто ще пренаглася това, което не му харесва, и ще я кара нататък.

Вторият принцип е основан на динамиката. Някои от композициите ще променят своето положение през денонощието не досущ, но подобно ветропоказателите.

Третият принцип е да няма принцип при избора на спасител, което е и всеобхватен принцип на нашето развитие.

Предлагам ви да напрегнете въображението си, тъй като започва описанието. Естествено паметникът ще има централен постамент, с формата на пресечена пирамида, щото да се знае, че и ние сме древен народ. Тя не трябва да е много стръмна, за да е по-висока, тъй като бая спасител ще трябва да побере. На площадката на върха ще стои фигурата (или композиция от фигурите) на последния спасител. Ще има достатъчно ниши и площадки на постамента за неактуални досегашни спасители. И място за голям брой незаети - за бъдещите таквиз.

Пред големия постамент ще има малък. Върху него ще домува постоянна композиция - група мъже на маса, с чашите, шишетата и мезетата, зад тях - ловяща разпорежданията им жена. Групата символизира народното очакване на спасителя, поредния. Сутрин мъжете ще гледат на изток, след обед - на запад. А през нощта, в най-интимното човешко време, ще си съзерцават пъпа. В което се състои тяхната историческа роля. Символен е и малкият постамент. Там чакат и друго - да се покатерят на големия. В този смисъл паметникът е както си му е редът - за миналото, но и за бъдещето, Още мисля как да включа в проекта течащото време. Вариант е с монтиране на часовник с прозорче насред постамента. През час да се подава по някой от нашите апостоли, начело с Левски. Разбира се, механичен глас няма да повтаря ку-ку, ку-ку. А: Ей, куковци, да идваме ли?

И се сещам, че по темата е писал много отдавна Валери Петров. Размишлявал е какво, как и кой прави историята. В стихотворението “Где сте вие?”, писано пак в и за нашенски времена на биещи се в гърдите и на самообявили се спасители, нещо друго е съумявало да закрепи спасително нацията. За съжаление само до следващото време на изпълзелите лъжепророци и на очакване на спасението.

... а оттук опасение ни обхваща, естествено,

че, не дай си бог Тангра - ако пламне планетата,

свойте конски опашки вий ще сврете в кьошетата

и ще трябва навярно пак онез, предпазливите -

какви “предпазливите”, то направо “пъзливите”! -

що ни мляко са сукали, ни в душмани са пукали,

ни на вярна дружина с лист от бук са свирукали

и не вадят за нищо ками остри от кончови

и са малко несигурни и изобщо уклончиви,

декаденти там некакви и безродници всекакви,

податливи психически и физически кекакви,

та ще трябва май - казвам - тъкмо тези, несмелите,

като няма кой друг, разтреперани целите,

да се вдигат все пак, да се вдигат, идиотите,

да се вдигат и вдигат подир себе си ротите!

Очаквате да ви кажа кои спасители ще намерят място на паметника. За някой споменах в началото. Други се появиха в последните 30 години. Но като човек смирен не мога да допусна сам да определям. Просто ще очаквам това да реши някоя висша институция, която ще го направи бързо, решително и демократично. И даже ще посочи бюджет за изграждане и саниране. Може и търг да спретне. Но не размисъл и дискусия.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура