Не мир дойдох да донеса, а меч*

Трагичната история за края на дълготрайните империи почти винаги е една съща

Активизмът, освен доходоносна професия, често е неангажиращо хоби

Над 75 години светът не е виждал сериозна война. Над 30, ако броим колосалното, глобално противопоставяне на Студената война, обхващащо всички сфери – от военната, икономическата, та чак до културната. В мнозинството от държавите населението живее далеч по-добре, отколкото преди – в някои малко, в други повече.

Защо тогава се настанява повсеместно чувството за неизбежна криза и постепенен разпад? За неотложност и необходимост от някаква промяна, от революция и глобален рестарт?

Краткият отговор е „Защото се занимаваме с глупости“.

По-дългият следва надолу.

Необходимостта от някакъв враг, от конкуренция, от вятърна мелница срещу която да се бори човекът, обществото, държавата, светът - неслучайно е основна движеща сила във всяка една добра история.
Липсата на такъв наглед е прекрасна – настава мир, разбирателство и любов – и заживели дълго и щастливо, както завършва всяка една приказка.

Добрите времена раждат слаби хора

Трагичната история за края на дълготрайните империи почти винаги е една съща. Тяхното рухване започва много преди историческото прекрояване на границите и фактическото заличаване. Състои се точно след момента, в който загубят волята си да Бъдат. Когато от носители на Културата си се превърнат в Цивилизация, ако цитираме Шпенглер.

Прекрасен, макар и вече клиширан пример за това е Римската република/империя, която не загива при Пуническите войни с Картаген, нито при превръщането си в империя, а много след това. Затънала в иначе незначителни вътрешни проблеми, в политически хаос, несрещала истинска военна съпротива от битката при Зама и загубила желанието си за културно самоусъвършенстване. Падайки (на Запад) под врагове, които в друг случаи не биха представлявали никаква опасност. Източната империя оцелява далеч по-дълго именно заради това, че вече е носител на собствена култура.

Какво общо има това с днес?

Несъмнено и отдавна се намираме в превърналата се в цивилизация западна култура. Особено видимо е това сега, при липсата на сериозен враг, на алтернативен прочит, в собственото си възвеличаване за край на историята. Всичко това личи най-много по проблемите, с които се занимаваме – във вечната необходимост от нов противник, от героичен разказ. От нещо, което да препотвърди приказката, с която израснахме - че всички сме специални, уникални, ценни индивиди, родени за велики дела, да „променим света“.

Да започнем подред:

Климатичните промени

Какъв по-голям враг от такъв, който застрашава не просто човечеството, а целият живот и направо Планетата? Ние разбира се ще го спасим, точно като в холивудски филм, написан от не-особено-талантлив сценарист. Както е видно, сценаристите напоследък са особено актуални. Перфектен конфликт – буквално всеки проблем може да бъде приписан на набързо ребрандираното в „климатични промени“, поради явни противоречия „глобално затопляне“. Послeдният хит в това направление е че бързото превземане на Афганистан от талибаните се дължи на въпросните климатични промени, но примерите са неизброими. От друга страна резултатите, ако има такива, ще се измерват след десетилетие. А оправданието винаги ще е едно - милиардите налети в най-различни организации, съюзи, асоциации, фондации, центрове, институти просто не са били достатъчно и са необходими още. Перфектната буря, ако извините това толкова очевидно клише – едновременно голяма и съдбоносна борба с победа, която все така няма да бъде постигната и винаги ще изисква още и още.

Коронавирусната пандемия

Двете истерични крайности на реакцията срещу пандемията постигат едно и също – необходимостта от враг, който е страшен и трябва да бъде победен. Едната – че пандемия няма, вирусът е напълно безобиден и властва някакъв световен заговор, който да ни чипира, повелява, че трябва да се борим срещу този невидим и всевластен кабал. Другата, която не си прави никакви услуги и с поведението си само дава нелошо поле за изява на иначе глупавия разказ на първата, твърди, че този вирус е толкова ужасяващ, невиждан и апокалиптичен, че всички послушно трябва да се подчиним на това, което ни се казва. Дори то да е точно обратното на това, което ни е било наредено точно преди месец.

Макар от художествена гледна точка, първата крайност да е далеч по-интересна, нека да обърнем внимание на втората, която е далеч по-разпространена и се налага. Без съмнение коронавирусът не трябва да бъде неглижиран и да се подходи напълно сериозно.  Но е факт и че обществата ни бяха дотолкова убедени в своето безсмъртие, че реакцията на повсеместно затваряне и нулиране на всякакви взаимодействия е поведение на уплашено дете, а не на висотата, която се очаква от държавници, начело на бивши империи. Дори с цената на точно същите „права“, в които се кълнат от сутрин до вечер, всекидневно.

Полезното е, че се видя, че тези т.нар. „права“ струват по-малко от хартията, на която са написани. Тяхното съществуване в либералният дискурс не идва от никъде и не произхожда от нищо. Хартиеният щит на „правовата държава“ е толкова силен, колкото са хората, които го признават.

Но като заговорихме за инфантили, права и революции, нека да преминем към най-забавната част – активистите.

Бунтовници с всевъзможни каузи

Активизмът, освен доходоносна професия, често е неангажиращо хоби. Факторите за създаването на днешните активисти са многобройни – от презадоволен, най-често именно от нещата срещу които се протестира, изцяло консуматорски начин на живот, та чак до обикновена наивност. На запад съществува цяла класа от такива днешни „революционери“, чието единствено занимание е да се борят за каузи, които сами са си измислили. От признаване на 79 пола, правата на блатния кипарис и обхващащи буквално всичко термини като „социална справедливост“. Активизмът обикновено е приятна разтуха между няколко филма за супергерои, изпълнени с напрежение и неочаквани обрати, гарнирани със свеж, пост-саркастичен милениълски хумор (точно като настоящото изречение). Същевременно тези велики брожения са съвсем безопасни, тъй като са подкрепяни от буквално всички – медии, неправителствени организации, корпоративни кампании. Всички, освен легитимно избраните (в повечето случаи) власти, кастрирани от гореспоменатите.

Подобна инфантилизация не е неочаквана. Новото мото е „Не притежавай нищо, не оставяй нищо след себе си, яж си буболечките и бъди щастлив“. Липсата на реален враг, на някакъв сериозен конфликт, набивано с години от поп-културата „преследване на лично щастие с цената на всичко“, въздигането в култ на „живота за бързо хранене“, героизирането на кухи знаменитости, хедонистичното удоволствие всяка краткотрайна наслада да е на един клик разстояние, неразбирането на епикурейското щастие, смехотворният „елит“ от рапъри, риалити звезди и клоуни, нормализирането на психични отклонения и сексуални извращения, въздигането в култ на свободата без отговорност, приравняването на домашните любимци към децата, както и приравняването на успеха (и историята) към материалното са само малка част от залеза на една култура. Култура започнала по съвсем друг начин, но превърнала се в залязваща цивилизация.

Защото човек, общество, държава, култура – са толкова големи, колкото големи са враговете им. Пацифизмът е мит, който води единствено до самоизяждане.

*Матей 10:34 НП

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи