“Нова” конституция и ефектът на Дънинг-Крюгер

Ефектът на Дънинг-Крюгер се проявява в две направления: неквалифицираните са склонни да надценяват способностите си, а висококвалифицираните - да оценяват способностите си по-ниско, отколкото са в действителност.

За да се имитира „новост“, е разбъркана стройната систематика на действащия основен закон

Когато се нуждаеш от операция на сърцето, отиваш при сърдечен хирург. Не при „уши, нос, гърло“

Главата за конституционните права, която сега е втора, непосредствено след основните начала на Републиката, в проекта е запратена в „девета глуха“

С обявяването на проекта за нова конституция станахме свидетели на исторически връх в проявлението на ефекта на Дънинг-Крюгер на родната политическа арена. Това е състоянието на илюзорно превъзходство, което неквалифицирани и некомпетентни в дадена област хора самоуверено демонстрират. Неспособността за реална самооценка на собственото незнание, която кара незнаещият да гледа на сложни теми и задачи, като на нещо лесно, което му е по силите, е описана като феномен от американските социални психолози Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер в техния научен труд „Неспособни и неосъзнаващи го: Как трудностите в разпознаването на собствените слабости води до повишена самооценка“ (1999 г.). Повод за изследването им дава странния случай на един издирван престъпник, който се опитал да мине през граничния контрол с лице, обмазано с лимонов сок. Бил твърдо убеден, че лимоновият сок ще го направи невидим, след като с него се прави невидимото, симпатично мастило.

Миналата седмица писах в „Труд“ , че изцяло нова конституция означава да бъде формулирана нова конституционна философия, а проектът, обявен от ГЕРБ, не съдържа такава. Напротив, лансират се идеи с процедурно-технически характер. Няма нито предмет, нито обществена необходимост и съгласие за изцяло нова конституция - в крайна сметка не сме преживели нито революция, нито се сменя общественият строй. Освен това, изтъкнах, че фундаменталният порок на проекта е, че радикално стеснява политическото представителство на гражданите чрез намаляване на депутатите наполовина и премахване на широкия национален форум - Великото народно събрание. Това е отнемане на власт от народа, което в условията на неукрепнала демокрация ще засили олигархичните тенденции. Липсата на нова философия и отнемането на власт от народа са достатъчни аргументи, за да бъде хвърлен този проект в кръглата папка без да се обсъждат неговите детайли. Но настойчивостта, с която управляващите продължават да гледат на него като годно основание за свикване на ВНС, налага бележки и по някои конкретни детайли.

Първо, проектът преписва повече от 90 процента текстове от действащата Конституция и след това ги осакатява с хрумки на авторите си, за които очевидно пълният член и граматиката са досадна подробност. За да се имитира „новост“, е разбъркана стройната систематика на действащия основен закон. Така например, атрибутите на националната държава (герб, знаме, печат, столица), в разрез с българската конституционна традиция, са включени в основните начала, сякаш са базисни ценностни ориентири и принципи. Единствената разпоредба за омбудсмана пък е въздигната кой знае защо в самостоятелна глава, която при това е изведена преди главите за основни конституционни органи като президент и правителство. Нещо повече - омбудсманът е сведен до фигурант.

Второ, сякаш за да илюстрират нагледно не просто, че не предлагат нова философия, а че им липсва каквато и да е осмислена философия, авторите не са разработили преамбюл. Тоест, лишили са конституцията от нейното ценностно ядро, което дефинира целите и идеалите, които обединяват българската нация; очертава посоката за развитие (сега това е изграждането на „демократична, правова и социална държава“) и служи като ценностен ориентир при тълкуването на конституционните норми. Очевидно, за авторите на проекта, конституцията е просто един устройствен закон. Нещо като правилник за организацията и дейността на едно ведомство. Не че няма и такъв възглед за същността на конституцията - ранното либерално разбиране, което я свежда само до ограничаването на властта - но той вече е остарял и надграден от еволюцията на конституционализма. Не че няма и примери за конституции без преамбюл по света. Но е добре да се отчете националната конституционна традиция, формираща се след демократичните промени с първата напълно демократична конституция на България през XX, в която суверен е народът, а не монархът - Конституцията от юли 1991 г. Неслучайно преамбюл имат конституциите на повечето модерни нации, сред които САЩ, Франция, Германия, Испания, Португалия, Русия, Швейцария, Полша, Чехия, Словакия, Словения, Литва, Латвия, Естония, Хърватска и пр.

Трето, главата за конституционните права, която сега е втора, непосредствено след основните начала на Републиката, в проекта е запратена в „девета глуха“ - чак в девета глава. Това не е технически въпрос, а демонстрация на отношение към Личността и Свободата. Едно от ключовите измерения на конституционния ред в модерната демокрация е да защити личността от произвола на държавата. Затова и правата на личността предхождат устройството на държавните органи. Те са иманентно присъщи на личността. Дадени са от Бога, а не от държавата. Затова и в много съвременни конституции главата за човешките права е систематично разположена веднага след основните положения (Германия, Испания, Португалия, Белгия, Гърция, Полша, Словакия, Литва, Словения, Хърватска и др.).

Четвърто, предложението съветите на съдии и на прокурори да имат законодателна инициатива е екзотика, която е чужда на европейската конституционна цивилизация. Принципът е, че органи и лица, които нямат демократичната легитимация на прекия народен вот или не са излъчени от законодателната власт, както Министерския съвет, не следва да имат законодателна инициатива. Разделение на властите! Образците на Третия свят ли ще ползваме за модел? Питам, защото подобни екзотични решения има главно в Третия свят, където обаче са продиктувани от локални специфики и нужди. В Колумбия, например, законодателна инициатива имат не само висшият съдебен съвет, но и сметната палата, конституционният съд и централната избирателна комисия. В Доминиканската република, Хондурас и Лаос - върховният съд и ЦИК. В Еквадор и Салвадор такова право имат и главният прокурор и омбудсманът. Ако се търси още по-голяма екзотика, защо не вземем направо устройството на Тайван (Република Китай), което се основава на теорията за петте власти, формулирана от Сун Ятсен. Освен познатите законодателна, изпълнителна и съдебна, там има още два самостоятелни клона на властта - контролна (органите на финансовия контрол) и административна (държавната администрация). Или пък направо да вземем пример от Гватемала, където законодателна инициатива е предоставена и на Университета „Сан Карлос“. Вероятно авторите на проекта са се въздържали да стигнат дотам заради нароилите се у нас висши училища. Вместо тези екзотики, да бяха помислили да овластят гражданите с „народна законодателна инициатива“, което е познато и в Европа - т. е. внасяне на законопроекти с подписка от определен брой граждани.

Когато се нуждаеш от операция на сърцето, отиваш при сърдечен хирург. Не при „уши, нос, гърло“. Не поверяваш живота си и на човек без медицинска квалификация, който е прочел описанието на диагнозата. Същото е с най-сложния закон - конституцията. Простият прочит на конституционните текстове не дава нищо повече от представата, която дава на неспециалиста или на лекаря от друга специалност, описанието на сърдечна операция. Зад всяка запетайка на конституцията стоят томове политическа философия, право и история. Те трябва не само да се познават, но и да са осмислени, за да се вникне в сложните механизми и баланси на общественото устройство. Да можеш да предвиждаш как дори дребна на пръв поглед промяна в процедура или институция ще се прояви в конкретния национален контекст, исторически момент, политическа ситуация. Няма място за „простичко говорене“. За съжаление ГЕРБ с некомпетентния проект, наречен „нова конституция“, са в ролята на неспециалиста, който се смята за готов да направи сърдечна операция. Ако са се съветвали с някой лекар, той не е бил сърдечен хирург, а „уши, нос, гърло“. Готови ли сме като общество на такава „сърдечна операция“?

Коментари

Задължително поле