Операта „Чичовци“ - политико-социален шарж в „XXI век“ век

А пътят към Бога е в ремонт.

Премиера в Софийската опера и балет

“Чичовщината” излиза извън битовите рамки, извън времевия шаблон на Възраждането, фиксирано в повестта

Малко са оперните произведения, в които артистите могат да демонстрират такъв завиден комедиен диапазон, както в “Чичовци”

Предизвикателствата в света на музиката са запазена марка на акад. Пламен Карталов. Сцената на Софийската опера и балет не спи “зимен сън” въпреки пандемичните пречки цели две години. Едва ли столичната публика е предполагала, че премиерата на операта “Чичовци” от Лазар Николов ще отекне като политико-социална бомба в този така тревожен за европейците момент. На 2 и 4 март бяха първите представления при пълна зала, а първопричината за появата на това произведение е 100-годишнината от рождението на композитора Лазар Николов.

Дължим на акад. Карталов аплодисменти не само за уникалната концепция по реализацията на тази опера, но и за умението да транслира архаичния език на Вазовата повест “Чичовци” в динамичен образно-символен мизансцен и да вплете ироничното в пределно сложната, авангардна музикална канава, сътворена от Лазар Николов.

Едно устойчиво понятие в българската народопсихология, а именно “чичовщината”, накрая на спектакъла излиза извън битовите рамки, извън времевия шаблон на Възраждането, фиксирано в повестта.

Драматургията се движи по чупливата граница между някога и сега, пародирайки маловажното, безсмислието на съществуването, антиномията бунт-робство и национално-специфичното разбиране за “своето”.

Самият режисьор определя творбата на Лазар Николов като феномен, защото и текстът, и музиката са пародия на бита и нравите в българското общество: “Не е ли светът на героите огледало на безсмислени бръщолевения на абсурдни герои? Те са застинали с разсъждения във времето си, но и прозорливи за бъдещето на събитията, за които очакват други да извървят пътя към тях и да ги извършат... Това ги води към убежището на едно безвремие, в което те са вечни и съществуващи в перпетуум-мобиле”.

Топосът на действието е безметежен санаториум, скоро се появява контрапунктът: съседската кавга между Варлаамица и Селямсъзка. Те прерастват във война, а скритите послания на героите излизат извън първоначалния буквализъм. Заслужава внимание музикалният език, изграден върху прозодията на Вазовата стилистика. “Превеждайки словесната интонация в тонови височини, композиторът създава една своеобразна, българска по същност, речитативна по характер мелодика... Чрез възрожденските интонации той съумява да създаде образа на оня българин отпреди Освобождението, у когото безсилието да отиде на саможертва избива в разпалени, но безполезни словесни тиради за бунт, които секват мигом, щом се появи първата опасност” - отбелязва в рецензия Георги Тутев още през 1979 г.

Постепенно обаче динамиката на действието взима връх, “битовото” предявява претенции да бъде “бунтовно”, контрастът черно-бяло в сценографията възпламенява, форте преминава във фортисимо, смехът е през сълзи, защото българската земя и родната душевност са разкрачени между Изтока и Запада, между надеждата за свобода и страха за собствения живот. Така както всъщност и днешната политическа обстановка въвежда екзалтиран дневен ред в обществото ни чрез крайни жестове.

Гениално прозрение на акад. Карталов представляват безмълвните чучела на финала, символиращи САЩ, Русия и Китай. А пътят към Бога е в ремонт. Великолепна е и идеята преди ключови сцени да прозвучава дикторски глас с текст на Георги Господинов: “Има ли нещо общо това с нас сега? Дали начинът, по който днес се възпаляваме от всичко, не прилича на онези разпри - от йотата, през рибешкия гръбнак, до Русията и Восточний въпрос. Впрочем последните днес отново са на дневен ред. Кафенето се е превърнало във фейсбук. Всеки бърбори на посоки и решава съдбините на света там, от уютното никъде. (А светът нищо не подозира)”.

Пламен Карталов и Жорж Димитров на cцената.

Постановката на Националната ни опера дава знак, че оперното изкуство е във възход - професионализмът на оркестъра, воден от Жорж Димитров, е безспорен, а в ролите на двамата главни персонажи Хаджи Смион и Иванчо Йотата се преобразиха Атанас Младенов и Костадин Андреев. Малко са оперните произведения, в които артистите могат да демонстрират такъв завиден комедиен диапазон, както в “Чичовци”. Важно е да се отбележи сценичното присъствие на Николай Павлов (Варлаам), Николай Петров (Иван Селямсъзът), Емил Павлов (Мирончо), Атанас Йонков (Хаджи Атанасий), Веселин Михайлов (Даскал Гатю), Венцеслав Анастасов (Господин Фратю), Бисер Георгиев (Дядо поп Ставри), Ангел Христов (Николаки), Красимир Динев (Мичо Бейзадето), както и колоритните образи на Рада Тотева (Варлаамица) и Гергана Русекова (Селямсъзката).

Интересен нюанс придава участието на децата от Вокално-театрална група “Таласъмчета” - кой забелязва децата ни в целия хаос на мечтано и непостигнато? Свен Йонке е създал магнетична като детайли и мултимедийни ефекти сценография; езикът на костюмите говори с изразителен контраст за болестите на нашето общество, което не се е променило в същността си за последните 150 години: пак този страх от непознатото, демонизиране на Другия, “всички са маскари” и един “лъжовен свят”, в който на всички ни е комфортно. Светът не мисли за бъдещето, казва ни го финалната сцена на спектакъла - посоки много, но чашата е пълна с Carpe diem (Живей днес)! Или както казва Вазов в “Под игото”: “Един поробен народ, макар и безнадеждно, никога не се самоубива. Той яде, пие и прави деца”.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура