Напусна ни писателят Никола Инджов

Никола Инджов

Той бе изключително ангажиран към тракийската кауза

На 84-годишна възраст почина поетът, публицистът, есеистът и преводачът Никола Инджов. Един човек, който имаше изключително будна съвест и се ядосваше за пропиляното, което загубихме в политическите боричкания на прехода. Той е бил дипломат в Куба и Мексико. Автор е на десетки книги с поезия и проза. Бил е главен секретар на Съюза на българските писатели, главен редактор на редица списания. Носител на множество литературни награди в България и по света.

Сред написаното от него остават редица стихосбирки и книги, сред които "Предчувствие", "Кубамар", "Сантиментален марш", "По следите на норвежеца", "Възречени от Манастър", „Приписки към времето“, Българогласни. Българокръвни. Българоглави.“, „Вятърничав скитник“, „Душа на друг човек“ и други.

Роден е на 30 септември 1935 г. в Бургас, в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Инджов публикува първото си стихотворение на 17 години в списания "Септември". Никола Инджов следва във ВИНС - Варна, учи испански език в Хаванския университет. През годините превежда поезия от испански, португалски, руски и сръбски език, стихосбирки на поети като Александър Прокофиев, Виктор Хара, Пабло Неруда, Лопе де Вега и множество други латиноамерикански творци.

Сред престижните награди, на които беше лауреат, са: Националната награда "Никола Фурнаджиев" за цялостно творчество, Националната литературна награда "Захарий Стоянов", на Съюза на българските писатели за цялостно творчество и принос в съвременната българска литература.

Никола Инджов бе изключително ангажиран към тракийската кауза, на която посвети голяма част от живота си.

В едно интервю преди години за времето, в което живеем, ми бе казал: „Бих могъл като един руски поет да кажа, „Не ми е жал за времето, да си отива то!“, но все пак предпочитам мъдростта на Левски: „Ние сме във времето и времето е в нас.“ Но времето не бива да свързва предимно с последните три десетилетия. Къде отидоха годините преди това, питам се всъщност - къде отиде животът на нашето поколение? А животът на нашите просветени читатели, на нашите отрудени родители? Какво стана с нашите морални кумири, с нашите общочовешки идеали? Нима живяхме непълноценно, нима напразно търкаляхме Сизифовия камък по нанагорнището на житейските си поприща?

Някои наричат това време мъртво... Не бе мъртво онова време и напразно някои побързаха да му отслужат панихида. Днес толкова нищета се е натрупала в обществото ни, че просто забравяме откъде идваме и не виждаме накъде отиваме. Обземат ни безпътица, лицемерие, насилие, няма да оцелеем, ако загърбим поуките и заветите на предтечите.“

Когато го попитах, как би описал днешното време на внуците си, той отговори: „На внуците си аз казвам, че е безмилостно да оставиш един народ без историческа памет и без духовни устои. При нас това се усеща гибелно, защото какво сме ние, българите, без Ботев, който „в очите ни свети“, както писа Никола Вапцаров? Ако наистина Той не умира, днес трябва да наречем себе си роби. Три синджира роби, защото мирно съжителстваме с ония продажници, които в угода на чужди интереси съсипаха плодородната българска нива, печелившата българска индустрия, безплатното образование, безплатното здравеопазване - и получиха не тридесет сребърника, а триста тридесет и три пъти повече отколкото предателя на Христос.“

Поклон, Поете, пред светлата ти памет!

Коментари

Задължително поле