Петър и Асен - братята освободители

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

Преди въстанието през 1185 г. двамата снабдявали императорската армия с ездитни коне

Иванко, „убиецът на Асеня“, е сред най-омразните примери за предателство към българската кауза

На Димитровден през далечната 1185 г. братята Теодор (Петър) и Асен канят в Търново гости от близки и далечни места. Поводът е освещаването на изградения от тях храм, посветен на Солунския чудотворец. Събира се голямо множество, присъстват дори видинският епископ и още двама владици. Атмосферата на празника обаче не е само „църковна“ – напротив, тя е наелектризирана от мълвата, че „...христовият мъченик Димитър е напуснал града на солуняните, тамошния храм и пребиваването си при ромеите, а е дошъл при тях, за да им бъде помощник и покровител в делото...“ Понасят се възгласи, „че не е време да се седи, но да се грабне оръжие и да се тръгне срещу ромеите /.../, сърцето да не се размеква пред коленопреклонни молби, но народът да бъде твърд като /.../ Увлечен от такива пророчески слова, целият народ масово грабнал оръжието. А понеже веднага им провървяло във въстанието, те още повече се уверили, че Бог гледа благосклонно на тяхната свобода /.../ Единият от братята, Петър, увенчал главата си със златна корона...“

Така според византийския историк Никита Хониат избухва освободителното въстание през есента на 1185 г. По-големият брат Теодор заедно с царската корона приема името на „светия цар“ Петър (927-969) в израз на възобновената държавна традиция. Два месеца преди това двамата братя са имали среща с император Исак ІІ Ангел (1185-1195), която прераства в скандал! По-дръзкият Асен, който открито заплашва с бунт, е публично опозорен с няколко плесници... Според Хониат българските първенци умишлено търсят повод за замисленото от тях въстание, претендирайки за някакво „мъчнодостъпно“ място в „Хемус“. Въпреки разпрата с императора, Петър и Асен не са задържани, нито са подложени на по-специални репресивни мерки. Личната им среща със самия Исак Ангел, а не с неговите чиновници, показва, че те са хора от „по-първа ръка“, чието благородно потекло и авторитет са широко известни. В писмата си до папа Инокентий III цар Калоян, по-малкият брат, помощник и наследник на Петър и Асен, споменава за пазените във фамилията „книги и законници на нашите стари царе“. Нещо повече, той нарича Симеон, Петър и Самуил „прародители мои“!

Според френския хронист Робер дьо Клари преди въстанието Петър и Асен снабдявали императорската армия с ездитни коне – средновековният „еквивалент“ на днешните бойни машини. Освен това братята явно са оглавявали български военни сили – обичайно явление във византийската армия през онази епоха. Нека отбележим, че името на търновската крепост Трапезица съвсем не идва от „трапеза“, „трапец“ и тем подобни наивни обяснения, а от византийското понятие „трапезити“ – войници, пазещи пътища и планински проходи, сходни с по-късните войнигани и дервентджии.

Въстанието на Петър и Асен избухва близо две столетия след падането на Първото българско царство през 1018 г. Нашите предци така и не приемат властта на Византия, която продължава да ги третира като завладян чужд народ. Произволите и корупцията са обичайно явление в българските земи. От друга страна, защитата от чужди нашествия, често явление в земите между Дунава и Балкана през ХІ-ХІІ век (на първо място на номадските народи печенези, узи и кумани), не е сред приоритетите на държавата. След серия от въстания и бунтове през XI век (сред тях се открояват онези на Петър Делян през 1040-1041 и Георги Войтех през 1072-1073 г.) при могъщата византийска династия Комнини нещата като че ли се успокояват. Това обаче е само привидно. През 1183–1185 г. Византия търпи военни неуспехи, а българското общество отново е обхванато от идеята за отхвърляне на „гръцкото робство“, както е казано в Бориловия Синодик.

Петър и Асен изпъкват като политически водачи, които с интуиция и прозорливост избират историческия момент за начало на въстанието. Колебанията и страховете на своите сънародници те преодоляват с умела политическа пропаганда и желязна воля, както и с осигуряването на „небесна закрила“. При тогавашното религиозно съзнание това е силен психологически ход. На събралото се в Търново множество е показана една „неръкотворна“ икона на особено популярния св. Димитър, донесена от Солун.

Големият византийски град малко преди това изненадващо е превзет от нахлулите в империята италиански нормани. В солунския гарнизон е имало войници българи, с помощта на които реликвата попада при Петър и Асен. Прочутият светец е обявен за покровител на България, а образът му традиционно е върху монетите, сечени от българските царе. През лятото на 1186 г., когато византийската армия временно надделява над силите на въстаниците, Исак Ангел влиза в Търново, намира прочутата икона „в дома на Петър“ и я връща обратно в Солун. Петър и Асен преминават на север от Дунав и Днестър, като сключват военен съюз с куманите. Още през есента на същата 1186 г. те се завръщат в родината, като освобождават и немалка част от Тракия.

Идеята за приемствеността в българското държавно развитие е във фокуса на политиката на Петър, Асен и техните наследници. Заедно с Българското царство е възобновена и самостоятелната българска църква. За неин духовен глава с ранг на архиепископ е избран Василий, близък до братята български монах. Първият поход на въстаниците е за освобождаването на Велики Преслав. Преди 1196 г. страната има две столици – цар Петър резидира именно в старопрестолния Преслав, докато неговият по-малък брат и съвладетел цар Асен пребивава в Търново. Съзнанието за единството на българския народ от Дунава до Бяло море и планините на Албания е друг елемент от светогледа и политиката на Петър и Асен. Те категорично заявяват, че крайната им цел е да съединят в едно Подунавието/Мизия и България, както тогава се е наричала голямата византийска провинция с център Скопие – “така, както е било някога...” В поречието на Вардар братята изпращат своя военачалник Добромир Хриз, а в своите военни походи цар Асен достига до Бяло море. И още нещо, като идеолог на възкресената българска държава в преговорите си с германския император Фридрих Барбароса през 1190 г. цар Петър пуска в ход идеята на Симеон Велики за българските права върху византийската корона! Тогава Петър и Асен обещават подкрепа на немските кръстоносци срещу Византия от порядъка на 40 хиляди конници.

Борбата с Византия съвсем не е била лека – независимо от неуспехите си, империята е разполагала с превъзхождащ българите стопански и военен потенциал. Това личи и от действията на Исак II Ангел в България през 1186, 1188 и 1190 г., когато той прониква на север от Балкана. През 1188 г. обсажда войската на Асен в крепостта Ловеч, а през 1190 г. и самата столица Търново. Енергичният Асен, който е главнокомандващ българските сили, противодейства успешно благодарение на своя, признат и от ромеите, изключителен военачалнически талант. Взаимните удари продължават и през следващите години. Към 1193 г. напрежението провокира известни различия между братята – цар Петър е склонен на някакъв компромис с империята, докато Асен изпъква като „лидер“ на най-радикалните сили. Това води до нарастването на влиянието на по-младия от двамата водачи, но така или иначе Петър си остава върховният владетел на възобновената българска държава.

Петър и Асен повече от осем века са в пантеона на нашата национална памет. С техните имена патриарх Евтимий вдъхва сили на своите духовни чеда за борба с османските завоеватели. Първите Асеневци са пример за нашите политически водачи от Възраждането – Раковски им посвещава книга, а в тефтерчето на Левски е записана песента на Добри Чинтулов за цар Асен и Трапезица... И, не на последно място, Иванко, „убиецът на Асеня”, е сред най-омразните примери за предателство към българската кауза!

Няколко думи за един исторически парадокс – в матрицата на нашето мислене се е загнездил изразът „братя освободители”, вменявайки ни мисълта, че винаги сме имали необходимост от „по-големи братя“ и покровители. Куриозното обаче е, че в собствената ни история присъстват реални братя освободители! Такива в прекия и преносния смисъл на думата са именно Петър и Асен, възобновителите на средновековното Българско царство, великите държавници, които само за две десетилетия превръщат България от забравена и бедна византийска провинция в европейска политическа и културна сила.

Коментари

Задължително поле