Плоският данък: Как можем да го използваме?

България е на последно място в света по способност да привлича и задържа талантливи, високоподготвени специалисти

Нашият капитализъм e „връзкарски“, личните отношения играят решаваща роля

Плоският данък, или по-точно равномерното облагане на личните доходи, е предмет на много спорове, интерпретации и недоразумения. В концептуален план, “плоското” облагане се разглежда като отрицание на т.нар. закон за намаляващата пределна (т.е. допълнителна) полезност на дохода. Този закон не е нищо друго, освен констатация на факта, че всеки допълнителен лев доход, който използваме за покриване на своите потребности, ни носи все по-малко удовлетворение. Това пък е следствие на естественото желание да задоволяваме първо тези потребности, които са по-важни за нас. Ако законът за намаляващата пределна полезност е в сила не само при отделните индивиди, но и за обществото като цяло, то тогава преразпределението от високите към ниските доходи чрез данъците би следвало да увеличава общественото благосъстояние.

Разбира се, може да се разсъждава и в обратната посока - преразпределението намалява стимулите за работа, следователно трябва да се ориентираме към плоско или дори регресивно облагане. Ето защо, по-принцип, признаването на закона за намаляващата пределна полезност на дохода би следвало да води към прилагане на прогресивно облагане и преразпределение в полза на по-бедните слоеве и обратното, плоското данъчно облагане предполага отхвърляне на споменатия закон.

Нещата обаче не се ограничават с това. При относително ниски средни доходи, какъвто е случаят с България и останалите посткомунистически държави, именно недостатъчните доходи с висока средна пределна полезност, предизвикват сериозна съпротива срещу прогресивното облагане, респективно генерират подкрепа за ниското равномерно данъчно бреме. Освен това, в условията на нестабилност на доходите, породена от интензивните структурни промени, хората са склонни да придават по-голяма ценност на сигурния доход, при което силното облагане на рисковите високи доходи, затруднява формирането на активна бизнес прослойка, което се смята за една от целите на прехода към пазарна икономика.

Освен отбелязаните концептуални съображения, привържениците на плоското облагане излагат и допълнителни съображения - стимулиране на деловата активност, опростяване на данъчната система, подобряване на събираемостта на данъците, привличане на чуждестранни инвестиции и т.н. Тук няма да се спираме подробно на последиците от въвеждането на плоското облагане у нас, а ще отбележим само основните тенденции с акцент върху въздействието на плоското облагане върху емиграцията и имиграцията на работна сила.

Първо, плоското облагане очевидно няма пряка връзка с движението на капитали, последното се влияе в определена степен от корпоративното подоходно облагане. Нещо повече, след въвеждането на равномерното облагане на доходите притокът на преки чуждестранни инвестиции към нашата страна рязко спадна.

Много изследвания се опитват да докажат, че плоското облагане е позволило увеличаване на постъпленията в бюджета. Ако отхвърлим конюнктурните и заблуждаващи примери, единственият начин да оценим способността на плоското облагане да стабилизира приходната част на бюджета, това е да анализираме т. нар. “плаваемост” (buoyancy) на приходите от плоския данък. Плаваемостта показва с колко лева нарастват приходите от съответния данък при нарастване на БВП с един лев. Ако съответният коефициент е по-малък от единица, то анализираният данък способства във все по-малка степен за балансиране на бюджета. Точно такъв е случаят с плоското облагане на доходите у нас, за разлика от ДДС, например. Като добавим към това относително забавеното икономическо развитие на страната и увеличаващото се социално разслояване, което ни превръща не само в най-бедната, но и в най-поляризираната като доходи страна в ЕС, социално икономическите последици от плоското облагане са ясни.

Нашата по-конкретна цел обаче е въздействието на плоското облагане върху миграцията на работната сила. Очевидно е, че това въздействие трябва бъде съвършено различно при хората с високи и ниски доходи. Да започнем с ниските доходи. При сегашната почти пълна заетост, българският бизнес разчита на притока на евтина работна ръка, главно от постсъветското икономическо пространство. За съжаление обаче, при българския вариант на плоско облагане, който не включва необлагаем минимум, една и съща номинална заплата, гарантира на работника, избрал България като месторабота, по-малък разполагаем доход след плащането на данъци. Това е така, защото всички останали страни-членки на ЕС, включително тези посткомунистически държави, които прилагат плосък данък, предвиждат много сериозен необлагаем минимум. Поради същата причина и българските работници, търсещи по-високи доходи в “стара” Европа, на практика се радват на по-ниско облагане, независимо от високите ставки върху големите доходи в страните, където се установяват нашите емигранти. По такъв начин, вариантът на плоско облагане, прилаган у нас, на практика влошава конкурентоспособността на страната при ниските доходи.

Трябва да се очаква обаче, че положението при високите доходи е точно обратното. И това наистина е така. Пределното, т.е. максималното облагане на високите етажи на доходите в западноевропейските страни е в пъти, често от порядъка на 4-5 пъти по-високо, от това у нас. Това е сериозно предимство, което потенциално би могло да подпомогне преодоляването на тежкото положение с недостига на висококвалифицирана работна сила в България, при това не само чрез привличане на българи, работещи в чужбина, но и на висококвалифицирани специалисти от цял свят. Паралелно с това, ниското облагане на високите доходи би следвало да задържа висококвалифицираните кадри на вътрешния пазар. И двете тенденции обаче практически не съществуват, с някои изключения.

Първата основна причина е манталитета на частния и държавния бизнес у нас. Според докладите на Световния икономически форум, България е практически на последно място в света по способност да привлича и задържа талантливи, високоподготвени специалисти. Това е свързано със специфичния характер на българския капитализъм, който може да се характеризира като “връзкарски” (crony-capitalism), при който личните отношения играят решаваща роля, за разлика от таланта и способностите, които отстъпват на заден план.

Освен това, генерирането на реално търсене на високвалифицирани специалисти, предполага наличието на ефективен високотехнологичен сектор. Съществуването на високотехнологичен потенциал зависи, от своя страна, от предлагането на адекватно фининсиране (рисков капитал, инвестиционни банки, развит капиталов пазар, държавни фондове, достъп до структурните фондове на ЕС, използването на ресурси по линията на ЕИБ, ЕИФ, плана Юнкер и т. н.), държавната политика в областта на образованието, науката и изследванията, наличието на клъстери, обединяващи бизнеса, университетите и финансовия сектор, от създаването на свободни индустриални зони, бизнес инкубатори, състоянието на правораздаветелната система, ефективността на държавната администрация и т.н. Всичко това са области, в които нашата страна не просто изостава, а често е на последно място в ЕС.

В последна сметка можем да заключим, че наличието на сравнителни предимства в областта на данъчното облагане само по себе си няма съществено значение, ако цялостният контекст на социално-икономическите условия за правене на бизнес, е недостатъчно стимулиращ. Все пак, една обща стратегия за подопомагане на високотехлогичния бизнес би могла да превърне в обозримо бъдеще плоското данъчно облагане в конкурентно предимство в областта на високите технологии, независимо от това, че в по-далечна перспектива еволюцията на дънъчната система би трябвало да бъдепо-скоро в посока на умерено прогресивни данъчни ставки.

Коментари

Задължително поле