Подвигът на Симеон Радев (Направи добро…)

140 години от рождението на великия българин

Академик Тодор Павлов подава ръка на писателя в труден момент

Не довършвам поговорката. Защото предпочитам да говоря за подвига. Той ми дава основания за немалко изводи. Но и за гордост. В книгата си “Те можеха да бъдат нобелисти” сред 16-те достойни с творческия си потенциал българи за Наградата за литература поставих и Симеон Радев заради “Строителите на съвременна България”. Без да познавам /само бях чувал за съществованието им/ стойността и обема на ръкописните му книги, писани от края на 40-те години до края на живота на писателя – 1967 г. Всъщност и сега не знам всичко, тъй като са издадени само 4 от тях. Чакат “Лица и събития от моето време” /в 6 тома/, “Българските правителства 1899-1901 г. и техните проблеми”, “Националният въпрос при първия кабинет на д-р Данев” и доста още. Казвам го, доверявайки се на Зоя Андонова, автор на послеслова на издадената в 2012 г. творба на С. Радев “Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия”. Та писаното по-късно придава още тежест за мястото му в моя списък.

Въпросът как става така, че и след застигналата ни в 1989 г. демокрация не се издават ръкописите, ще почака отговора ми. А истината за станалото дотогава няма да премълча. В 1944 г. С. Радев е все още дипломат от кариерата, макар и в резерва 4 години. Набързо го пенсионират, но ползват още известно време опита и уменията му. Ала нека специалист се произнесе за ролята му в българската дипломация. Писателят е преживял бомбардировките, щетите от които в жилището си криво-ляво поправя. Докато има свобода на печата, помества някоя и друга статия. След това дверите за неговото публикуване хлопват. Пенсията му е мизерна, жена му /талантливата художничка Бистра Винарова/ не може да помага в мъртвия за пазар на изкуство следвоенен период. Заплахата е – дъното на мизерията.

Тогава се явява Тодор Павлов. Същият, академикът с немалко поразии в науката и в културата. Но за С. Радев става спасител. Урежда /не обичам тази дума, но тук е неизбежна/ му договор с Българската академия на науките, на която тогава е председател. Плащат на С. Радев на машинописна страница, за да пише мемоари и изследвания за познатия му период – 90-те години на ХІХ век и първите десетилетия на ХХ. В договора БАН обещава /очевидно не се задължава/ да ги издава до 5 години. И Т. Павлов, обаче, не може да преодолее забраните на времето. За тези исторически периоди тогава: само “марксическо” или нищо. Какъв С. Радев, чиято върхова творба “Строителите…” е подложена на изкуствена забрава?! Но намесата на академика постига нещо изключително – в името на живота си С. Радев за петнадесетина години написва хиляди страници. Страници на С. Радев! И това казва всичко. Но за да недоразбралите – омайваща есеистично-мемоарно-документална проза с голяма национална важност. А и осигурява творческо дълголетие на С. Радев; спасява и живота, и достойнството му. Т. Павлов става и гарант, че написаното ще се съхранява в архива на БАН.

Синът на писателя е описал работния ден и работния процес на баща си. Същинското писане – с перодръжка и мастило, продължава 2-3 часа, между 10 и 12-13 часа. Шест дни в седмицата, тогава всички са работили на същия режим. Останалото време от денонощието е посветено на четене, на подбор на документи и на реанимация с разходки. Това е първият подвиг на С. Радев, защото той начева работа на 70 години. И първоначално – без отопление през зимата. Видът на френския възпитаник на работното му място е като на Балзаков герой – с боне, с халат върху множество дрехи и с метнато върху краката одеало. Но този “комфорт” трае кратко. С. Радев започва бързо да губи зрение. Той променя по принуда стереотипа на писане. Вече много по-дълго обмисля текста и едва, когато е напълно готов, пристъпва към диктуване. Синът – дотогавашният помощник, се хваща на работа, за да може семейството да наеме секретарка за по 2-3 часа дневно. Нараства и синовният редакторски ангажимент, тъй като умът и паметта не могат изцяло да компенсират зрението. Такъв е вторият подвиг на С. Радев – преодоляването на слепотата. При което въвлича в геройството цялото си семейство.

Това, което придава значимост на тези усилия е резултатът – високата стойност на написаното. Така българската история в периода на следосвобожденския възрожденски подем оживява. Позволявам си да кажа, че С. Радев със “Строителите…” стана и сътворец на българската история. Защо? Ще използвам гениалната фраза на Илия Бешков: “Фактът не е истината, нито истината е самият факт”. Миналото представлява неизброим и необхватен брой от всякакви събития и факти. Но истинската история за него не може да бъде N брой поднесени факти. Както и да са подбрани и размахвани. А С. Радев я постига. Погледнати в дисекция, неговите текстове съдържат документирани факти /като срещи, заседания, официалности и др./, документи или откъси от тях, описани събития, разкази за тях, спомени на участници, собствени спомени при участие в събития и т. н. И като литературен, и като исторически жанр творенията на С. Радев са неопределими. Но те съдържат най-значимата историческа истина, повече от каквото и да е друго историческо изследване. Ето това е съ-творчество на българската история. И читателят инстинктивно го разбира и предпочита.

Има и още нещо важно. Въпреки пълнотата на възкресения живот С. Радев знае, че не прави история на България за някакъв период. Което е трудно постижимо, да не кажа недостижимо, както и авторите да кръщават изследванията си. Той прави история на определени висши политически кръгове, съсредоточени в изпълнението на важна политическа или обществена задача. Той и така кръщава книгите си: “Строителите на съвременна България”, “Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия” и т. н. – вижте и останалите в началото на текста заглавия.

След смъртта на Т. Павлов в 1977 г. архивът на С. Радев става беззащитен. Започва инвазията на тарикатеещи, тарикатстващи, тарикатомилеещи. Които го удрят на копи пейст и други волности, “забравили” първоизточника. Върхът /пак според сина на С. Радев/ е появата на самиздат на “Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.

Първите лозунги на демокрацията бяха, че ще поправи недъзите на Тоталитаризма. По отношение на С. Радев, въпреки усилията на сина му Траян Радев, изводът е печален. И няма как да е другояче във време, в което Свободата на Словото се подразбира като Свободата на моето слово и в което талантът съм само Аз. Но обещах, че ще говоря за подвига, а не за срамните неща, застанали между текстовете на С. Радев и българина. Ще кажа едно: книгите му – и отпечатаните, и неотпечатаните, представляват национална ценност. И нека съзнанието за това се окаже по-силно от всички и “некои” съображения.

 

Политическото красноречие в България

Откъс от “Погледи върху литературата и изкуството”

Симеон Радев

Дали красноречието принадлежи към книжнината? Не е ли престанало то да бъде литературен род, за да се обърне изключително в едно оръжие на борба, подобна на журнализма? Подобно на журнализма наистина, бидейки насочено да завладява мисълта и по-често да вълнува страстите в една широка вече среда, съвременното политическо красноречие клони да се отчужди твърде бърже от изящната книжнина било като се превръща в една проста беседа, в подострен сегиз-тогиз с духовните бележки тон, било като се изражда в бойния безвкусен патос на площадните оратори.

По-малко отвсякъде може би политическата реч в България отразява някакви книжовни намерения. Тя е не само оскъдна въобще от художествени похвати: в нея отсъства най-често дори и следа от някаква обща замисъл, от план. Тя е безформена. Една дума, подхвърлена от противник, една внезапна мисъл, срещната на път, една сцена на буйство, едно ръкопляскане, всичко може да отклони у един наш оратор потока на мислите му.

Тоя безпорядък, който е първото впечатление, що дава въобще една политическа реч в България, може да се припише, без съмнение, преди всичко на общия навик на нашите оратори да импровизират. Импровизацията често пъти е една необходимост в парламентарните борби. В известна доза злото, което тя причинява на красноречието, е значи неминуемо. Но и когато всяка случайност е изключена, нашите оратори чакат да ги вдъхнови последният час. Би могло да се каже, че импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е изкуство, което се осъществява непосредствено.

У латинската раса наклонността към импровизация, особено в живото слово, е естествен дар. Тя произхожда от излишък на блестящи качества и от неудържими пориви. У нас – нищо подобно. Нам ни липсва всичко, за да бъдем щастливи импровизатори. Липсва ни особено книжовната култура и в по-широка смисъл – естетическото възпитание. А то е, което тъй тясно свързва мисълта с художествените вълнения. В страни с високо духовно развитие, особено във Франция, даже речите по граждански процеси, тъй сухи по своето естество и тъй неподатливи за възвишено вдъхновение, отразяват постоянна грижа за външно съвършенство. Тя се вижда в строежа на фразата, във внимателния избор на думите, в образите дори. И понякога в тая малка доза на чувства, които дават нужния релеф на доказателствата. Владеещите художествени течения налагат там своя печат дори и върху площадните витийства на търговската реклама.

Литературният вкус е явление на старите култури, един вид самообладание на творчеството и предполага зрелост. Вкусът е едно тайнствено законодателство на красотата. Той съответства на гения на езика и свойствата на психологията на един народ. Най-висшият негов израз се намира в класическите творения. Това ни напомня, че против него има често пъти бунтувания в литературата. Появяват се тъй наречените революционни школи. Тия школи обогатяват духа на един народ, разширяват неговата художествена традиция, но подир тях пак се възвръща течението към старото равновесие на класическия вкус. Френската литература ни дава многобройни примери в този смисъл.

У нас красноречието има изобщо твърде слабо сродство с литературата: едва ли то отива по далече от факта, че литературата създаде новия ни език, с който си служат нашите оратори. Естествено, за нас е твърде рано да имаме установен литературен вкус. Ние сме още в младенческия период на кипеж. Всевъзможни въздействия се срещат на гостоприемната арена на нашата художественост. Специално за нашия литературен език тия въздействия са крайно очебиещи и би било много любопитно те да се опишат.

В първите години след нашето Освобождение се забелязваше едно кръстосване на разнородни влияния, идещи от националните центрове през време на последните моменти на робството: внимателният език, образуван под влиянието на турската цензура, се сблъскваше с неосмирената още революционна фраза, пренесена от Букурещ. После постепенно тия влияния угасват. Само тоя патриотичен слог, който създаде Вазовата поезия, като призова спомените на древната ни история и възпя новите подвизи, се оказа по-траен. Но и той е почнал да губи своя лъх на свежест. Може да се каже, че сега красноречието няма у нас никакво прямо съприкосновение с изящната ни книжнина. Затова пък, откакто се създаде ежедневният печат, политическата ни реч е под силното влияние на публицистиката.

Слабо засегнати въобще от художествени влияния, ораторите са позвани, от друга страна, да говорят пред една публика, малко взискателна. Може ли ораторът да говори с изящен език? Той не е мечтател. Той е човек на действието и неговата цел, говорейки, е да подчини волята на своите слушатели, като възбуди техните страсти. Така в известна смисъл е роб на тия, които мисли да пороби духовно, защото не може да въздейства върху своята публика, ако не добие широко съприкосновение с нея; а това е невъзможно, без да се доближи до нейното равнище. Ораторът ще трябва да намери доказателствата, достъпни за нейния ум, акцентите, способни да я развълнуват, образите, действащи на нейното въображение, громките думи, при които тя трепти, и понякога този род поезия, който може да я упои.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура