Политическата криза може да катализира промяна

Снимки: Цветан Томчев

Колкото по-трудно им става на партиите, толкова по-вероятно е да си дадат сметка, че повече така не може - необходима е коалиционна култура, умереност и трезв разсъдък

Трябват политици и формации, които да искат да борят корупцията, бюрокрацията и бедността

През 80-те години в Италия пъпли икономическа и политическа криза. Хората са разочаровани от цялата политическа класа. Намалява ентусиазма за участие в избори. Партокрацията отвращава и отблъсква избирателите, които гласуват „с отвращение“. Алтернатива няма, старите десни и леви са се ояли в собствената си самодостатъчност. Държавата се гледа като „хранилка“ за този или онзи партиен деец.

Всичко това води до политически взрив след падането на Берлинската стена. Народът е решен да изкорени партийната корупция. Започва операция „Чисти ръце“. Хиляди висши партийци се сдобиват с обвинения, мнозина търкат наровете. Нетърпимостта към корупцията, желанието за изчегъртване на политическата олигархия и жаждата за промяна водят до разпад на старата политическа система. Партиите, които дирижират голямата политика в Италия от края на Втората световна война, де факто изчезват от политическата сцена. Разпадат се под искането за ново начало в италианската политика. На тяхно място се появяват нови субекти, които започват да водят нова политика. Но, забележете, не без опитни в политиката, бизнеса и администрацията хора. Новото идва не толкова от смяната на политическия караул, а от въвеждането на нов начин за правене на политика.

Щриховам тази позната на мнозина история не от гола любов към Италия, макар и това да го има. Разказвам я, защото може да се намери аналогия с днешната политическа ситуация в България. Сходствата са очевидни. На първо място, хората видимо гласуват с „отвращение“. Избирателната активност е ниска до средна, но колкото и хора да отидат до урните, те пускат гласа си с нежелание. Вотът на народа доказва, че на терена няма нито една политическа сила, която да е близо до доверието на половината от гласуващите в изборите.

Има една голяма и вече стара партия в дясно, има една нова и неориентирана партия някъде на терена, има една стара и изморена партия в ляво. Ситуационно на игрището излизат и бутикови градски партии, и патриотично-дезорганизирани коалиции, и разни други. Единственият стабилен и прогнозируем субект се явява ДПС. Другите се клатят, но така интензивно се клатят, че никой не може да каже дали ще се закрепят или ще се разпаднат.

В допълнение, изглежда, че народът иска нещо ново. Но също така очевидно не дава необходимото доверие за единствения „нов“ субект. Слагам кавички, защото г-н Трифонов и хората около него не са нови за политиката, те неизменно са част от нея в последните 30 години. Моят прочит е, че хората не държат на това дали лицата са нови или стари. Но държат на нов маниер за правене на политика. Обществото, сякаш започва да зрее за чисто начало в политиката. За момента изглежда от партията на г-н Трифонов нямат капацитет да водят такъв тип нова политика. Според мен, фиаското с отказа от мажоритарно гласуване ще им коства много. Формацията е нова, може и да се отърси от такъв тип грешни ходове. Ще видим. Но не това е важното.

Ключовият въпрос е, че на терена няма субект, който ясно и категорично да може да защити големите теми пред България. Корупцията, бюрокрацията и ниските доходи са бич за всички ни. А партиите изглежда не се интересуват особено от това. Важни са им процедурни хватки и изборни правила, но не и тези три теми, които касаят всички ни.

Тъничките гласчета срещу корупцията звучат неубедително, защото очевидно разбират борбата с корупцията като борба с чуждата корупция, докато тяхната им е окей. Двойният им стандарт е оглушително лицемерен. Срещу бюрокрацията пък не виждам никой в парламента да говори. Администрацията се разглежда като донор на гласове, а не като технически помагач на хората и бизнеса.

Бюрокрацията е задушаваща и мъчи хора и бизнеси. Разкарването за бележки, удостоверение и разрешителни от това до онова гише е не просто загуба на време, но и загуба на енергия. Хората прекарват толкова време на опашки и в разправии с институции, които трябва да им помагат, а реално им пречат, че това изгубено време можеше да се оползотвори за много по-съдържателни неща.

За доходи се бърбори, но без особен ентусиазъм. Дори и да оставим ентусиазма настрани, няма капацитет и реални инструменти доходите да нараснат. Десните искат още от същото, левите искат още данъци, другите не знаят какво искат. И трите подхода не увеличават доходите, а дори напротив. Големите теми ги няма просто, това е положението.

Ситуацията не е розова, няма спор. Изглежда, че навлизаме в политическа криза, която ще възпроизведе поредица от избори. Вотът е урок, който народът преподава на партокрацията. И този урок, като всички други житейски такива, ще се преподава, докато не се научи. От моята камбанария няма нищо страшно в това да има нови избори. И други след тях да последват - отново няма нищо страшно. Напротив. Ако гледаме примерът от Италия, може да се окаже, че серията от избори би могла да действа като катализатор на една бъдеща промяна на политическия ландшафт у нас. Назряло е време за промяна. Очевидно трябват политици и формации, които да искат да борят корупцията, бюрокрацията и бедността, но и редом с това да започнат да отстояват с достойнство ролята на България на международната сцена. Време е да започнем да поставяме народа си на първо място. Да се очистим от старите привички и да опитаме да поставим ново начало.

Дали това ще се случи? Не знам. Никой не знае. Но е сигурно едно - влизаме в политическа криза. А кризата, казват, е възможност. Тя отваря поле за нови събития, хора и политики. Колкото по-зле върви ситуацията в задимените партийни кабинети, толкова по-голям шанс имаме да постигнем така желаната от всички промяна. Субектите на терена ще бъдат ли на висотата на времето, за да я проведат? Едва ли, но ето, даваме им шанс на избори. Ще се появят ли нови субекти? Със сигурност. В политиката няма вакуум.

Днес не виждаме криза на ГЕРБ, БСП или ИТН („Има такъв народ“). Виждаме криза на партокрацията. На партийните машини, които разбират политиката като келепир или като фирмена работа. Партията е инструмент за постигане на политически цели в името на хората. А не инструмент за постигане на кариерно израстване на едни определени хора. Както всъщност днес, уви, изглеждат повечето партийни централи.

Няма нужда да си кривим душата. Идват сложни времена. Но не виждам проблем в това. Колкото по-трудно им става на партиите, толкова по-вероятно е да си дадат сметка, че повече така не може. Необходима е коалиционна култура, умереност и трезв разсъдък. В политиката е важно да се създават предпоставки хората да сбъдват мечтите си. Днес партокрацията не дава поводи за мечти, а за разочарование. И това ще се промени. Въпрос на време е.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи