Политически трупове излизат на светло

Уж забравени пенсионери скочиха да „спасяват“ държавата от премиера Зоран Заев

„Пираните в СДСМ намирисаха кръв“, смята първият македонски посланик в София

Дълго време се чудех какво ли трябва да се случи в Република Северна Македония, та Бранко Цървенковски да излезе от наложената преди седем години от самия него изолация от активната политика. Не че съм загрижен чак толкова, или пък да ми е липсвал като публичен фактор – все пак през годините си на кореспондентстване в Скопие съм се нагледал и наслушал на речите му и изказванията му. Та чак до втръсване. Но така или иначе Цървенковски беше една от емблемите на транзицията, както край Вардар наричат прехода от съюзна единица в някогашна СФРЮ към суверенна и независима държава. Беше един от най-младите, ако не и най-младият премиер в Европа, изтикал от креслото проф. Никола Клюсев в първите години след отделянето от Югославия. Задържа се като несменяем лидер на Социалдемократическия съюз на Македония, наследил бившия Съюз на комунистите на Македония, изкара един мандат като президент след трагичната гибел на Борис Трайковски край Мостар в Босна, върна се малко като лидер на СДСМ на мястото, което Зоран Заев като подпредседател му пазеше, а после, преди седем години, изведнъж реши, че всичко това му стига. Взе полагащата му се висока пенсия като държавен глава, почти равна на президентската заплата и потъна в мълчание.

Типично политическо отшелничество, поне на пръв поглед, защото злите езици в Скопие говореха и продължават да говорят, че това е само поза, предназначена за публиката, или по-скоро за оная част от нея, която не го познава. Защото макар и зад кулисите, Цървенковски дърпаше конците в партията, особено на Скопската организация, която още с избора на Зоран Заев за председател на СДСМ го нарече „рурален тип“, „селянинът от Муртино“ и още много такива обидни етикети, с които искаше да подчертае провинциалния произход на сегашния премиер. Освен това Цървенковски продължаваше да си дружи с някои от големите местни бизнесмени, които понатрупаха истинско богатство по време на приватизацията в периода 1994-1998 г., когато той бе премиер, а опозиционната ВМРО-ДПМНЕ беше извън парламента заради бойкота на втория кръг на парламентарните избори през есента на 1994 г. Същата есен впрочем, когато в навечерието на вота същият този млад премиер Цървенковски направи първата копка на ЖП линията към България и когато патетично заяви: „Ще мине само година и първият влак от Скопие ще влезе в гарата в София!“. Колко време мина оттогава, давате ли си сметка - някакви си 26 години, през които по трасето нещо се направи, после то се замрази, повече не се направи и пряка ЖП връзка между двете столици София и Скопие все още няма. Което си е европейски прецедент, разбира се.

Досещате се: предстояха тежки парламентарни избори заедно с президентските, в които старият белградски апаратчик Киро Глигоров бе кандидатурата на СДСМ, на Цървенковски му трябваха гласовете на симпатизантите на нормализирането на отношенията с България, които да „дръпне“ от считаната тогава, и то с право, „пробългарска“ ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски. И хоп - първа копка, или „камен темелник“, както казват оттатък границата. Тържества, гости от София, журналисти - местни и български, надежди всякакви, умопомрачителен коктейл по повода в конаците на манастира „Свети Йоан Осоговски“ над Крива Паланка, даден от владиката Кирил, наричан още „партийния секретар на Македонската православна църква“. Изборите минаха, Глигоров спечели срещу театралния режисьор Любиша Георгиевски от ВМРО-ДПМНЕ още на първия тур с фалшификации, заради които на втория кръг от парламентарните избори Любчо Георгиевски ги бойкотира...

А за мене остана горчивината, че съм станал неволна причина за края на кариерата и уволнението на един местен човек от Скопие. Когато звучаха фанфарите от първата копка на линията, или се поставяше „камен темелникот“, няма значение, до мен се приближи шефът на Македонските железници Панче Лазаров и ми пошепна в ухото: „Господине Коста, цели 70 години ние, македонските железничари чакаме този ден“... Нямах си работа, споменах този случай в текст, написан от Скопие за български вестник. Само след два месеца Лазаров, след като изборите бяха минали и Цървенковски беше отново премиер, а Глигоров - президент, вече не бе директор на Македонски железници. Не знам, все ми се струва, че и моят текст с искреното признание на железничаря от Скопие може да е изиграл някаква роля за отстраняването му. Просто времената бяха такива тогава. Започваше възходът на Бранко Цървенковски.

Когато през 2003 г. на конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Охрид Любчо Георгиевски се оттегли като шеф на партията и я поднесе на тепсия на Никола Груевски, наивно си представих, че и Цървенковски може да се отдръпне от властта. Не за друго, а защото двамата с Любчо бяха двете страни на една монета - и двамата прерано влезли в политиката, и двамата застанали твърдо на двата полюса на местната политическа сцена, персонализирали до крайност междупартийната битка. Някак си не можех да си представя единия без другия, едната емблема на македонския преход без другата такава. Любчо се оттегли, Бранко от премиер стана президент година по-късно, за да реши десет години по-късно и той да последва Георгиевски. И точно тогава Любчо взе бавно, но полека и внимателно да се връща под прожекторите. Първоначално като коментатор на някои актуални събития, после като политически играч във ВМРО-Народна партия и разказвач на спомени за първите години на раждането и утвърждаването на Република Македония като суверенна и независима държава, а през последните седмици и като посредник за подобряване на отношенията между София и Скопие. Разлика от някакви си седем-осем години, което пък ме караше да си мисля, че е време и Цървенковски да „изока“. Както се казва, Любчо пръв се оттегли, пръв и се завърна.

И Цървенковски наистина се появи. Появата му трябваше да предизвика гръм и трясък и, разбира се, да вземе своите жертви. Поводът бе интервюто на премиера Заев, в което Цървенковски видя всички грехове на своя наследник начело на партията. Със самочувствието на гуру, което държи всички козове в ръката си, Бранко заяви, че замразява членството си в „неговия“ СДСМ и призова централното ръководство да се дистанцира от изявите на Заев. Подкрепиха го публично някои негови стари партийни другари, преди всичко от Скопската организация, за която вече стана дума. Дори кметът на столицата Петре Шилегов, и той наследство на Заев от Цървенковски, измънка нещо, но предпочете да си затвори устата. Първият посланик в България Георги Спасов, активист на СДСМ открай време, пък прогнозира тежки дни за партията и за кабинета след като „пираните усетиха кръв и се раздвижиха“. И толкова. Дори някога дясната му ръка в партията Радмила Шекеринска, сега вицепремиер и министър на отбраната, деликатно отказа да го подкрепи, като заяви, че не иска да смесва партията с правителството. Централното ръководство застана зад Заев, поне засега.
Очакваното завръщане на „папата“ Цървенковски не се състоя. Нямаше гръмотевични бури, Вардар си тече спокойно, Водно си е на мястото над Скопие. А за опитите на бившия президент Георге Иванов с осъждането на Заев да припомни, че някъде из страната е все още жив и диша, просто не си заслужава да се говори. Той предизвиква повече смях, отколкото загриженост. Нека си остане там, където и да е, казвам. Както и Цървенковски, впрочем.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи