„Локо“ (София) покани Стойчо Стоев

Учениците от кърджалийското училище, чието стълбище пропадна, ще учат в други сгради

Сър Антъни Хопкинс: Актьорите са глупави

Джонсън печели вота, но с малка преднина

Купуваме още един правителствен самолет (обзор) От 2014 г. „Фалкон”-ът е аварирал над 20 пъти

Депутати от БСП пред “Труд”: Корнелия Нинова не владее групата си При избора на Сотир Цацаров червената група се разцепи наполовина

Турция заплаши да изгони американските войници от базата „Инджирлик”

Манолова открива временна приемна във Видин

Свършват мъките с данъчните декларации

Дължими налози за служебен аванс за шефа

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в четвъртък, 12 декември 2019

„Германският пациент” от Михаил Вешим Ще спаси ли българската пукница Хер Бекер

Борисов: Радев е опозиционен лидер (ВИДЕО) За 40 минути не каза една добра дума за държавата, коментира премиерът интервюто на президента

Проф. Тодор Кантарджиев: Изследванията за грип и вирусни заболявания на починалата във Враца ученичка са отрицателни

Оставаме без ток след 5 години

Поуките от Първата световна война Ако европейските политици не се вслушат в гражданите, ще пропилеят най-големите следвоенни постижения на предшествениците си

Принципът „Всичко или нищо“ води най-често до катастрофа

Век по-късно след края на Първата световна война, знаейки крайните резултати, човек лесно може да посочи грешките, допуснати от елита на воюващите държави. Изкушаващо е днес да си казваме, че Австро-Унгария не е трябвало да напада Сърбия, защото всичките u искания без едно са били изпълнени от сръбското правителство. Лесно е да си помислим, че Германия е можела да избегне участието на Британската империя във войната, ако не беше нападнала неутрална Белгия. Изкушаващо е да твърдим, че България е трябвало да запази пълен неутралитет или да се включи на страната на Антантата, за да избегне жестоките и несправедливи условия на Ньойския диктат. Фактите обаче не могат да бъдат променени и целта на този материал не е да обрисува една алтернативна реалност на 20-ти век, а да предложи няколко поуки, които са валидни и в настоящето.

Само половин година преди последователната капитулация на България, Турция, Австро-Унгария и Германия, Централните сили печелят войната на Източния фронт, изкарвайки Русия и Румъния от войната. Чрез мирните договори от Букурещ и Брест-Литовск Централните сили слагат ръката си върху огромно количество земи, хора и ресурси. Също така десетки немски дивизии са свободни за пренасочване към Западния фронт. Тяхното пристигане осигурява числен превес на германците. Моментът е изгоден не само за атака, но и за мирен договор. Мирът обаче е пропилян от генералите Лудендорф и Хинденбург. Представителите на Съглашението много точно описват немските условия като „Вариант 1: Ние печелим. Вариант 2: Вие губите“.

Принципът „Всичко или нищо“ в крайна сметка води до катастрофа за Централните сили, включително и за България. Болезненият урок, който важи и днес е, че в политиката трябва да се прави всичко възможно да се стигне до компромисно решение и да се правят отстъпки преди да е станало прекалено късно.

Сред населението на воюващите държави няма семейство, което да не е засегнато от войната. Последиците за ветераните са трагични.

Нито една държава не е подготвена за толкова дълъг конфликт. Всички замесени политици и военни вярват, че войната ще е свършила до Коледа – вярват го през 1914-та, през 1915-та, през 1916-та, а колкото повече времето тече, толкова повече икономиката се разпада. Стандартът на живот спада дори в неутрални страни като Холандия, Дания и Швеция.

Сто години след края на Първата и 73 след края на Втората световна война населението в Европа се радва на невиждано досега благоденствие. Докато различните съвременни политически идеолози се надпреварват да обясняват, че най-висшата ценност трябва да е социалната справедливост, свободата, нацията, етническата толерантност, мултикултурализмът или каквото друго ви хрумва, истината е, че най-хубавото нещо за всеки обикновен гражданин е мирът. Мирът е основната предпоставка някога враждуващите и рухнали икономически държави да се развиват икономически. На Балканите имаме достатъчно актуални примери – макар и фалирала през 1990 г. и 1997 г., България е в много по-добра икономическа кондиция от миналата през няколко югославски войни Сърбия. А държави, които се разминаха с фалит и с дълги войни като Словения, се развиват дори по-добре.

Накратко, Първата световна война ни учи, че не трябва да допускаме да има нови войни. А Версайската система от договори ни научи, че несправедливите условия създават реваншизъм и ни карат да повтаряме грешките си.

И четирите рухнали империи са много далеч от съвременните ни представи за нормална правова държава. Да оставим настрана военните престъпления и извършването на геноцид над цивилно население. Преди век континенталните империи не са имали уважение към собствените си граждани.

Имперска Германия под ръководството на Вилхелм II продължава започналата още през 19-ти век агресивна политика на германизация на полското население в Източната си част и на френското в Западната. За Русия няма какво да говорим. Александър II, известен у нас като Цар Освободител, смазва безмилостно жестоко Полското въстание от 1863 г., а неговите наследници спират всякакви опити за сериозни реформи в Русия.

Не по-малко нежелаещ да извършва реформи е и австро-унгарският император Франц Йосиф I. Изравняването на правата на австрийци и унгарци, на който той се съгласява, по никакъв начин не променя положението на другите народи в мултиетническата империя като чехи, словаци, словенци и хървати. В Източната част на империята пък унгарците провеждат политика на насилствена маджаризация на славяните, които всъщност не са малцинство, а мнозинство в нея. Когато наследникът на Франц Йосиф I, Карл I най-накрая решава да прави реформи и да даде широка автономия на отделните народи, вече е прекалено късно и Империята се разпада. Поуката е, че политиците не бива да бъдат късогледи, а трябва решително и бързо да правят тези реформи, които отговарят на нуждите на мнозинството граждани под тяхно управление.

Разпадът на Хабсбургската империя може и да е резултат главно на неравностойното положение на славянските народи в нея, но поне формирането u е било поне отчасти по мирен път. Девизът на династията е „Докато другите воюват, ти, щастлива Австрия се жениш“, защото териториалните разширения стават по-често чрез династични бракове отколкото чрез войни. Разрастването на Германската, Руската и Османската империя пък става главно чрез силата на оръжието. Неестествените етнически граници между тях довеждат до парадоксални битки между поляци и поляци на Източния фронт и между арменци и арменци на Кавказкия фронт. Съответно и властите затъват в подозрения дали собствените им граждани няма да се обърнат срещу тях и се стига до престъпления срещу човечеството като Арменския геноцид.

С края на войната пък се ражда друга мултиетническа държава – Югославия (първоначално Кралство на сърбите, хърватите и словенците). Тя просъществува повече от 7 десетилетия преди да се разпадне с няколко войни. И причината за разпада u е, че подобно на рухналите по времето на Първата световна империи, тя не беше държава на равноправни начала. Вместо равенство и братство народите в нея получиха сръбски ботуш върху вратовете си. На практика Югославия бе не държава на Славянското братство, а една Велика Сърбия.

Четирите извода, които бяха направени при анализа на събитията отпреди век, всъщност имат конкретно изражение и значение в настоящето. А то е, че Европейският съюз трябва да бъде опазен. Всяка една държава се присъедини към него доброволно и причината е ясна – към момента на присъединяването u в ЕС е било по-добре отколкото извън него. Дори разделеното британско общество, устремено към Брекзит, осъзнава този факт и се бори да опази тези две привилегии.

Но трябва да бъдем и реалисти – в сегашния си вид ЕС има много недъзи. Самозабравянето сред чиновническия апарат и евродепутатите в Брюксел отдавна е взело застрашителни размери. Критикуваме ЕС често и го критикуваме с право, но не защото искаме той да се разпадне, а защото е настанало време за реформи. И ако европейските политици не се вслушат в гражданите, ще пропилеят едно от най-големите следвоенни постижения на предшествениците си. Всички държави трябва да направят компромиси в опазването на съюза, но със сигурност не може да оставят само една от тях, било то най-голямата откъм население и най-силната като икономика, да диктува ключовите политики без да се съобразява с нуждите на останалите.

Европа трябва да продължи да избягва военните конфликти, да уважава автономията на Отечествата, които я съставят, да запази ценностите, които на първо място я обединиха след Втората световна война, и да се стреми към братство и равноправие между народите.

* Авторът е завършил с отличие бизнес администрация в Хумболтовия университет в Берлин. Автор в „Труд“ и „Консерваторъ“

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Ако трябва да бъда честен, България не е в най- добрата си кондиция, а Сърбия въпреки, че води няколко войни стои по- добре от нас по жизнен стандарт.Сметките показват, че и Македония и Албания са преди нас…Безнаказаността ражда пороци и те са факт у нас и голямо бреме за държавата, с това темпо трудно ще излезем от дупката!

  2. До коментара на Che. Другарю, вероятно името ти е Ернесто Гевара. Много си слаб по политика и икономика. Какво е това „жизнен стандарт“. Бля, бля. Я си гледай ТВ „Планета“ и шоуто на Светослав Трифонов и не чети такива сложни за твоя мозък материали.

Коментарите са заторени

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.