5G мрежата е невинна

Грипът е ПРИЛЕПчива болест Не е необходимо да сте луд, за да четете това, но помага

Земеделското министерство иска търговските вериги да бъде излагана повече продукция на местни производители

Надигат се бунтове на глада На хората им свършват парите и търпението

Пандемията от коронавирус е засегнала 81% от работещите по света

Двама души са излекувани от Covid-19 с кръвна плазма

76 починали от коронавируса в Турция за 24 часа

Тръмп: СЗО оплеска нещата

Испания разчита на безработни и чужденци за земеделска работа

COVID-19 блокира здравеопазването Водещи специалисти искат прегледите да бъдат възстановени

Фермерските пазари тръгват с по-малко сергии Продавачи и клиенти на 2 метра разстояние

Менда Стоянова: Мярката 60/40 няма как да бъде използвана от всички видове бизнеси

Банката за развитие подкрепя със 75 млн. лв. Пощенска банка и Общинска банка

50% от магазина – само за БГ храни Ограничават стоките на промоция

Проф. Тони Веков, д. м. н., един от основателите на Чайкафарма, пред “Труд”: Първите 5000 опаковки Хидроксихлороквин идат до дни

През чумавото

Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?

Публикуваме този текст поради неговото непреходно значение. Нека всеки сам си направи заключенията. Със съкращения от оригинала.

„Старопланински легенди“, 1927 г.

„Божием попущением тое лeто
удари една чума напрасно, и запали вся земя,
в касабитe, и селата. Не оста чисто ни едно село,
грeх ради наших!“

Стар летопис

Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват. Тая страшна вест изплаши всички и, както ставаше и при друга напаст – когато се зададяха кърджалии или се повдигаше сефер и война, – мъжете се насъбраха на Черковното кафене, а жените по протките и се заловиха да тълкуват новината. И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи, неумолим и страшен. На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите. Спотаиха се всички и само чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща.

А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, отровен от тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прах. Същият тоя прах покриваше къщи, дървета и улици, тъй че всичко беше потъмняло и сиво, каквато беше и изсъхналата земя. Месеци наред не беше капнало капка дъжд. Горите насреща в планината горяха. Денем там се виждаше само дим, но вечер върху тъмните плещи на Балкана пламваше огнената линия на пожарите, сключена в огромен кръг, който все повече растеше.

Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде. Хората позабравиха предпазванията си, взеха да си приказват най-напред през плетищата, после по комшулуците и най-сетне излязоха и по улиците. Но никое зло не иде само. През тия няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се привършваше и Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.

Мъдро, отмерено и бавно, дядо Нейко започна да говори най-напред за чумата, за страха на селото, после за немотията и тъкмо щеше да започне да приказва за глада, влезе Тиха, дъщерята на хаджи Драгана. Тя донесе кафе за всички. Отдъхнаха си старците, като видяха поне една весела душа в селото. Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, пак тъй дяволито си светеха, косите й бяха гладко прибрани на път, страните й пресни като праскова. Тя не се стърпя да не се закачи и сега и като подаваше кафето на старците, успя да им пришепне, без да я чуе баща й, че й е чудно как чумата не е взела още такива стари хора като тях.

– Да пази бог, чедо – каза дядо Нейко, – то като дойде, не гледа старо, младо…

– Не – засмя се пак Тиха, – стари кожи й трябвали сега, старите щяла да мори.

Докато хаджият разбере за какво приказват, Тиха излезе. Поизкашля се дядо Нейко, едно, да скрие шегата на момичето, друго, за да се приготви, и пак почна думата си. Отново приказва за чумата, после за глада, после пак за чумата. Най-после той свърши и рече:
– Селото на тебе гледа, хаджи. Ти баща, ти майка…

В тая решителна минута старците наведоха очи и чакаха да чуят какво щеше да каже хаджи Драган. Изведнъж весел, гърлест смях екна в стаята: смееше се хаджи Драган. Старците учудено го гледаха. Едър човек беше хаджият и както беше се дръпнал назад и се смееше, цялото му тяло се тресеше, а лицето му беше се наляло с кръв.

– Та затуй ли сте дошли при мене? – гръмна дебелият му глас. – Ами че аз… Ха-ха-ха! Аз сватба ще захващам днес, а вий за умиране приказвате.

– Какво думаш, хаджи – рече дядо Нейко, – може ли?

– Защо да не може? Женя Тиха, ви казах. Останало ми е едно момиче, ще оженя и него.

– Бива ли, хаджи? Хората мрат…

– Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх. Така е – уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре. Не ми е изпила кукувица ума мене; ако имаше чума, залавях ли сватба!

Старците трепнаха. Надеждата, която всеки таеше в себе си, се пробуди и те й повярваха.

– Право казва хаджият – казаха си те. – Не ще да е чума, страх ще е…

Не отстъпваше само дядо Нейко:

– А глада? Брашно няма вече у никого.

Хаджи Драган махна с чибука си.

– Хамбарите ми са пълни. Има за цяло село. Ще дам на всички. Не ще им го дам току-тъй, ще ми го платят, когато имат, но ще им дам. А сватбата ще си направим.

Когато по-късно Тиха влезе и за трети или четвърти път внесе пълно бакърче с вино, от старото, червено вино на хаджият, тя завари старците, че приказват всички в един глас, весели и пийнали. И тя шеташе между тях, усмихваше се и по-смело им подхвърляше шегите си.

– Вий приживе помана ли си правите – казваше им тя.

А старците клатеха глава, смееха се и в сладкото опиянение на виното, което сякаш ги люлееше на люлки и ги караше да забравят възрастта си, тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава!

А след обяд стана тъй, както беше казал хаджи Драган: сватбата започна.

– Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?

И той казваше това не само да ободрява другите, а сам вярваше в него. И весел, важен като всеки муфтар и малко с помътена глава от старото вино на хаджи Драгана, дядо Нейко продължаваше пътя си. Той гледаше да стигне до долния край на селото, защото там беше си нарочил най-главната работа. Знаеше, че докато мало и голямо се чудеше где да се дене от страх, тук, в долната махала, дрипави нехранимайковци се събираха по механите и казваха: „Нас чума не ни хваща. Чумата е за чорбаджиите. Ние ще ги мъкнем на гробищата.“ Сега дядо Нейко ги свари в механата, че държат чашите си, слушат тъпаните и се гледат като замаяни. „Какво е?“ – питат се. „Какво е – отговаря дядо Нейко, – сватба.“ И си излиза, като ги оставя да се гледат един други в очите и да се чудят.

Така вървя тая небивала сватба цяла неделя. Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се един други, играеха до премаляване. Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино, за да приспят грижите си, смееха се, за да прикрият страха си. И гледаха се плахо един други и всеки мислеше, че някой знае нещо лошо и не го казва. А вечер пожарите светеха на Балкана. Щом се приберяха у дома си, същите тия хора, които бяха се веселили на сватбата, сега заключваха вратите си и плахо се ослушваха. Залъците се спираха на гърлото им. Когато заспиваха, душеше ги тежка мора. И при слабия блясък на кандилата лицата им изглеждаха бледи и измъчени като на мъртъвци.

– Какво сте се зазяпали? – екна силният глас на хаджи Драгана. – Я свирете! – викна той на слисаните гайдарджии. – Чорбаджийско хоро искам. Тежко. Хайде, захващайте.

И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите. И хорото се залюля от единия край на двора до другия. Сам хаджи Драган го водеше, на две глави по-висок от другите.

А вътре в къщи, в стаята, където обличаха Тиха като булка, никой не беше останал освен нея. Дружките й бяха излезли да гледат орлите. Когато се върна първата от тях, Рада, която беше и най-вярната дружка на Тиха, видя, че Тиха беше си закрила лицето с ръце.

– Ти си плакала! – рече й тя.

– Кой, аз ли? Мислиш ли, че аз мога да плача?

И Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи.

– Ах, Тихо, ах, сестро, само да видиш колко орли! Ах, не е на добро!

– Я се остави!

– Тихо, сестричко, не се сърди. И що ти трябаше в таквоз време, да беше почакала. Можеше и Величко да се върне.

– Величко ли? Защо ми е Величко, аз си имам мъж. Кой знай къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!

За миг очите й потъмняха, но веднага пак се напълниха със светлина и тя се засмя. Влязоха и другите й дружки. Върху черните коси на Тиха сложиха червено було и пръстите на момичетата бързо започнаха да го диплят, да го редят.

Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха не само домашните, но всички, плакаха дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си. Трябваше хаджи Драган пак да се намеси и сватбата тръгна към черквата.

– Чумав! – извика някой. – Бягайте!

Всички се урнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.

– Ах, боже, какво да правя – викаше тя, – син ми е, а е чумав! Ах, боже!

Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.

Тогава Тиха тръгна към чумавия – Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.