На 24 юли 2019 да почерпят

Том Харди – красавецът с грозните роли Британецът е една от знаменитостите на съвременното кино

Румънската премиерка ще се кандидатира за президент

ФБР разследва 1000 опита за кражба на интелектуална собственост от китайци

Задържаха шеф от фирмата, в която работи Кристиян Бойков

Заев: Груевски присвояваше чужда история Припомни, че предишната власт в Скопие е провела масова операция, наречена антиквизация

670 евро глоба за тениска с щампа на марихуана в Хърватия

Френските власти разследват слух, че водата в Париж е отровена

В САЩ избраха военен министър

Експерт: На софтуерните специалисти да се преподава и етика

Жълт код за гръмотевични бури в 4 области утре

Тръмп: ЕС ни убива в търговията

Европейските консерватори и реформисти на среща с транспортните министри на България, Унгария, Латвия, Литва и Полша

Джелял ще получи възмездие за злините си

Любовният бизнес цъфти на Север, на Юг – джендъри на плажа

Приятно ми е, Идеал Петров!

Алексей Петров в дома си пази графиката на баща си, останалите две по-малки са на театрални художници.

Любимецът на публиката изиграл 400 роли за над четири десетилетия

След като го изиграха, той се разсипа, унищожиха го, физически и морално рухна

„Здравей, как си? Идеал Петров съм” или „А бе, всичко си е Идеал Петров” – години наред този кратък отговор при срещи в ежедневието е станал символ на висок дух и добро настроение.

„Днес все по-малко хора го свързват с името на големия български актьор Идеал Петров. И пред мен са употребявали нарицателното за нещо много хубаво и добре направено. Усещането е особено – хем ти става мило, хем тъжно, защото постепенно името е заживяло собствен живот, отделно от човека Идеал Петров”, казва неговият син Алексей Петров. Той припомня, че за възрастните варненци Идеал Петров е големият театрал, на когото са ръкопляскали за поредната му роля на сцената или са поздравявали и прекланяли пред него на улицата. За съжаление, съвсем младите чуват името му сега от българска рап песен, като нито питат, нито някой им казва кой е този човек.

Със сина си Алексей като малък.

Тази година се навършват точно 120 г. от рождението на актьора, изиграл над 400 роли на театралната сцена в Хасково, Пловдив, Плевен, Театъра на П. К. Стойчев – София, Скопие, Русе, Бургас и Варна. От морската столица той тръгва и се завръща през 1949 г., за да не я напусне повече. Още през първия сезон в родния си град популярността на актьора нараства с неговите най-завършени роли- чорбаджи Марко от „Под игото” на Вазов, Градоначалника Антон Антонович Сквозник-Дмухановски от „Ревизор” на Гогол, Челебиев в „Царска милост” на Камен Зидаров, Мюлер в „Коварство и любов” на Шилер, отец Лоренцо от „Ромео и Жулиета” на Шекспир, на Фамусов от „От ума си тегли” на Грибоедов.

Става любимец на публиката с ролята на Калеб в „Щурец край огнището” на Дикенс, на майстор Добри в „Майстори” на Рачо Стоянов, на Пъргов в „Златната мина” на Ст. Л. Костов, на Слав в „Борислав” на Вазов, вуйчо Васо в “ Госпожа Министершата” на Нушич, на Тартюф в едноименната пиеса на Молиер, Фалстаф във „Веселите уиндзорки” на Шекспир, на Лука в „На дъното” на Горки и мн. др. Има само една роля в киното – на Хасан паша във филма „Хитър Петър”.

Държавен архив – Варна нареди изложба, посветена на големия театрал, точно за рождения му ден на 18 май, а пръв неин посетител беше синът му Алексей Петров, който през 1999 г. е дарил цялата колекция от снимки, грамоти, ордени, спомени, репертоарни тетрадки с ръкописни бележки. И както измерват документите в Държавния архив, те са дълги цели 2 линейни метра. Името Идеал Петров стана нарицателно заради перфекционизма му на сцената, хората много са го обичали, казва главният експерт Донка Николова. Тя цитира думите му:“ При всички случаи в моята работа и в която и да е роля, вън от режисьорската помощ, аз се ровя в собствените си преживелици, спомени, в общуването си с хората, в прочетеното, в многообразието на живота си.

Идеал Петров в ролята на Тартюф.

Животът е извор, от който се черпят неизброими знания и вдъхновения. Нали писателите, скулпторите и художниците вземат сюжетите си от живота, от народните умотворения, преработени от тяхното майсторство ги връщат пак на живота…”.

„Когато репетираше, беше пред огледалото, а като работеше, вървяхме вкъщи на пръсти, майка ми и аз, когото хване, му бяхме суфльори и подавахме репликите. Когато има роля, той си търсеше и изучаваше типажа, можеше да върви с часове след някого по улицата и да го наблюдава”, спомня си синът му Алексей, който е израснал зад кулисите на театъра, следвайки семейството от град на град. Той разказва любопитни истории от живота на баща си и майка си – актрисата Роска Петрова, която не е била по-малко талантлива, но в известна степен останала в сянката на съпруга си. „Той изпълваше сцената”, казва синът му. Театралната критика определя Идеал Петров като самобитен, природно надарен талант, взискателен към ролите и всеотдаен в превъплъщението си в тях. Друга отличителна черта са неговите запомнящи се изразни нюанси на лицето и очите.

За тях биографът Вичо Иванов в „Майстори на сцената” пише :“ В артистичната природа на Идеал Петров особено място заемат неговите говорещи очи. Те не са равнодушни към преживяното, към външния свят, към заобикалящата среда и винаги подсказват някакво душевно състояние”. Малцина знаят, че съвсем млад и буен, актьорът бяга със своя приятел рибар бай Кольо в края на Първата световна война и се промъкват двамата нелегално на турски кораб -въглищар. Преживяват бури и вълнения в Черно море, но остават на борда 6 месеца. При рейс до Одеса успяват да се измъкнат и да доплуват до брега, за да участват във Великата Октомврийска революция. На Идеал Петров единствен поверяват разпределението на „боевой поьот”, а на 50-годишнината получава само той във Варненска област официална покана за парада на Червения площад и му връчват ордена „Пачота” от съветското правителство. Това от местните властници никога после няма да му простят.

„Баща ми беше комунист по убеждения, истински идеалист, а не член на партията, честен до мозъка на костите си и всичко, което

В ролята на Полоний в „Хамлет“ на Шекспир

мислеше, си го казваше, независимо кой стои насреща му”, разказва Алексей Петров.

Във Варна, а и не само, още помнят рязането на дългите опашки при момичетата и цепването на тесните гащи при момчетата от страна на тогавашните настървени за партийна кариера комсомолски активисти. На една такава сцена свидетел става и актьорът, който се намесил и с целия си гняв прекъснал срамната акция, което след това се разчуло в града.

В Съюза съдбата среща Идеал Петров с големия руски актьор, режисьор, педагог и теоретик на театъра Константин Сергеевич Станиславски, който го кани да учи там, но той отказва. Прибира се в родината през Румъния, където го хващат в плен и изпращат в концлагер – изкарва 6 месеца, но загубва всичките си зъби. Никой не разбра след това, че артистът с прекрасна дикция е с изкуствени челюсти, споделя едва сега синът му.Той разказва и за историята на запознанството на Идеал Петров със съпругата му Роска. Съдбата ги събира в Хасковския театър, където по време на пиеса партньорът му стреля с халосни патрони в двата крака на актьора. Раните са били толкова тежки, че представлението се прекъсва, а Идеал Петров претърпява три операции и е бил на косъм от ампутация на крайниците. В болницата, където престоял дълго, тогавашният директор на трупата Стоян Бъчваров изпраща да се грижи за него и да му помогне да излезе от депресията актрисата Роска Петрова. Не след дълго двамата се свързват завинаги.

„Още пазя първата им семейна покупка – две вилици и две лъжици”, казва наследникът на артистичната фамилия. Всъщност само тези прибори не е дарил освен всичко останало -гримовете им, бръснарския комплект на баща си, ордени и медали, които са пръснати вероятно във варненските музеи. Актьорът е носител на „Кирил и Методий” I степен, на орден „Стара планина”, заслужил артист е през 1949 г., а народен артист през 1969 г.

В ролята на Дерибея в „Хъшове”.

Съпругата му Роска Петрова, която прави първите си стъпки на сцената на Свободния театър в София, също е носител на ордена „Кирил и Методий”. Идеал Петров е ученик на Стоян Бъчваров, чието име носи Варненският драматичен театър. Навремето големите театрали и ръководители на трупи като него, като Николай Фол и др. са се събирали за всеки нов сезон на Конгрес на артистите и са правили подбор сред най-добрите, а некадърните са отпадали, спомня си Алексей Петров. От баща си той помни и интересната случка с пътуване на трупата от София за Хасково, когато за влака прикачили и царския вагон. Стоян Бъчваров бил известен в Двореца не само като човек на театъра и изкуството, но и като голям познавач на всички вина. По време на пътуването си цар Борис III като разбрал, че и актьорите са във влака, изпратил адютанта си да покани Стоян Бъчваров, за да се увери с очите си дали ще познае всички вина в бутилките, поднесени в салфетки, какъвто е протоколът. Театралът безпогрешно се справил с дегустацията на царската енотека и при трупата се завърнал с три каси вино от нея.

Две са големите любови на баща ми – морето и театърът, казва синът му. Винаги е мечтаел да стане моряк или артист и сбъднал второто си желание. А иначе цялото му детство е минало с варненските рибари на кея. Заради любовта си към родния град и морето отказва да играе във Военния театър, където го поканил големият режисьор Желю Мандаджиев, а след това два пъти отхвърлил и предложението на Народния театър”Иван Вазов”. Вторият път – през 1965г, идва дори заповед на министъра на културата. В ГК на БКП взели да агитират артиста да остане във Варна и успели. „Какво ще правим без тебе, бай Идеале”, казвали му градските партийни величия.

Коварните им планове излезли наяве, когато веднага след сезона го пенсионирали принудително от театъра. „За да не отиде в Народния театър го задържаха, защото ако беше отишъл, щеше още 10 години да играе. След като го изиграха, той се разсипа, унищожиха го, физически и морално рухна. Откакто го помня, беше силен здрав мъж, никога не се е оплаквал, на 50 години плуваше до Галата и обратно…”, разказва Алексей Петров, според когото на баща му са скроили номер от чисто нашенска българска злоба, а той до края на дните си буквално е вегетирал далеч от сцената и своята публика. Сега има паметна плоча на къщата му на ул. Иларион Макариополски”, където е живял до последно и починал през 1983 г., а улица във варненския квартал „Възраждане” носи името му.

 

 

 

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.