На 12 ноември 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за вторник, 12.11.2019

Румен Радев: Трябва да върнем младите хора на спортните площадки и да ги научим да бъдат отбор Държавният глава участва в церемонията по случай 100-годишнината на баскетбола в България

Забраняват риболова в част от язовирите

Столични квартали остават без вода във вторник заради ремонти

Бизнес имотите привлякоха инвестиции за 1 трлн. долара

Връщат иззетите оръжия на Национално дружество „Традиция”

Наемателите в София все по-често търсят лукс Ръст от 50% на сделките

Банки докладват оборота при онлайн търговия

Кога мога да прехвърля отпуската си за следващата година?

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ във вторник, 12 ноември 2019

Иде криза за инженери и лекари в следващите 10 г.

Боян Магдалинчев: Позицията на президента за избора на главен прокурор не е обсъждана официално във ВСС

Прокурори влязоха в болницата в Пазарджик заради ТЕЛК афера (обзор) По разпореждане на премиера Бойко Борисов директорът д-р Васил Вълчев е освободен

Крайната десница стана трета сила в Испания Социалистите спечелиха изборите, но с по-малко мандати

Радичков освещава дворове Днес се навършват 90 години от рождението на големия писател

Човешката глупост е сред основните му теми

Творецът смята за най-ужасно у нас „стадното чувство“

Навярно така съвременният усреднен писач би озаглавил свой текст за пътеписа „Неосветените дворове“ на Йордан Радичков (1929-2004 г.). А, бе, хитро, така щеше да намекне, че писателят е учил в Духовната семинария. Ах, колко зная. Единственият пропуск на заглавието е, че подминава умението на писателя да освещава и глупостта.

Именно – да я освещава! Да не u се присмива открито и да не я презира. Да я показва, да я разиграе, да я остави да се дискредитира и да се чуди на самата себе си. И така да я освещава, да u осигурява дълголетие. Хем да я употребява, хем така да ни внушава, че човекът не е всемогъщ, както се има. И в това му ограничено маломерие трябва да вмести и глупостта. За къде без нея.

Нечестно е да усреднявам както писача, така и глупостта. Не мога да не усредня, обаче, писаното за Радичков. Което, общо взето, се отнася често за написаното за българските писатели. Почти всеки тръгва към Радичков (а и към другите), пъхнал в лъскави куфари литературното си притежание, изразено в позоваване или следване на модни (често недотам!) авторитети и концепции, в замайваща терминологичност и всякакъв вид още атрибути на самолюбуваща се ерудираност. А работата е далеч по-проста. Общуваш с автора с любов. Предразполагаш го да ти се довери и сам да посочи своя открояващ се аз. Оставяш го да ти нашепне да не се доверяваш само на това. А да намериш още неща, до които той не се е докоснал и в самоанализи, и в самопризнания. Слагаш го в общата снимка на голямото в литературата, намирайки му заслуженото точно място. Ако намериш – но сам, във всичко това и златната жила на обобщаваща литературоведска концепция – бъди благословен. Ако ли не – бъди доволен от постигнатото.

При Радичков първото увлечение е, че го смятат за единен и цялостен. А реално има двама, или по-точно – два маниера на повествование. Единият – първият, ранният, дебютира в 1959 г. със сборника разкази „Сърцето бие за хората“. Заглавието говори ясно – книгата носи патоса на времето, задължаващо писателите да следват догмата за положителния герой, готов да живее и се жертва за другите. По-важното в случая е, че изграждането на разказа е с елементите на класическото повествование. В което и ученикът, научил урока си, ще разпознае генерализираните части на сюжета: въведение, завръзка и т. н. Интересното е, че и в следващата книга си книга „Свирепо настроение“ (1965 г.), а и след нея, когато в повествованието се разпорежда новият, вторият Радичков, има по някой и друг разказ в маниера на ранното творчество. Очевидно е, че прероденият Радичков не се отказва от ранния, а го оставя до себе си. И това поражда въпроса: Защо?

Но преди това трябва да покажем кой и какъв е новият Радичков, познатият, утвърденият, който се мъчим да открием във фолклорни традиции и вярвания (преди всичко от родния му край), в магическото, в абсурда. Т. е. все в познатото ни, разкрито за други жреци на Словото. Но първо какво се е случило с белетристичните похвати. Новият Радичков е освободеният от следването на извънлитературни повели, на литературни канони, на ограничаващи традиции. Сюжетът вече не се диктува от решаване на сблъсък, от характера на героя, от предпоставени тези. Писателят се разпорежда самовластно с разказа си. Той одухотворява предмети, понятия (тишина, идея и т. н.), животни, явления. Въвежда елементи и напомняния за чужди произведения. Вкарва като герои фолклорни герои и поверия. Сюжетите му стават или абсурдни, или условно възможни, или пародийни. Отклонява се от логичността на разказа, като отклоненията му включват автобиографични елементи, разсъждения по темата, иронични, та даже и морализаторски поучения. Радичков сякаш си играе с очакванията на читателя. Но той скоро разбира, че в този вид повествование има неустоима покана за диалог между него и автора.

Радичков надхвърля обичания интерес към личността, поведението и мотивите за него. Той желае да белетризира обществените настроения, колективистичните нагласи и заблуди, доверието към традиции и познати състояния. Поради което в това повествование героите му обикновено са група хора или прякоросани анонимници. Които или попадат в или създават абсурдни ситуации, или преценяват по необичаен начин наложила се или изкуствено наложена обществена теза. Ако приемем за социално само представянето на имуществено-икономическото разделение, Радичков ще се окаже безнадеждно асоциален. Но ако се спрем на разбирането, че социумът е и колективно единство и противопоставяне, понякога и колективна зараза, той ще бъде мъдрият вестител на послания за състоянието на човека.

В едно интервю Радичков ни подсказва извода ми: смята за най-ужасно у нас „стадното чувство“. Това, разбира се, не води пряко към извода ми за белетризация на обществените настроения. Но все пак е ключ към двата типа повествование и за двойнственото разбиране на Радичков за човека: като личност със самостоен избор и като субект, приел безличието и зависимостта си ставащото и от другите. Това прави писателя носител на отличително художествено познание.

Все в този смисъл ще откроя особено важната в творчеството, а някак пренебрегвана книга – „Неосветените дворове“ (1966 г.). Важна е заради две неща: тя вмества в себе си двата типа повествование; и изиграва ролята на катализатор в творчеството на Радичков. Тъй като новият тип повествование крие опасността авторът да се увлече във външни ефекти, да се опияни от красноречието на условния или абсурден сюжет и да пропусне идейно-художественото послание.

Нарекох „Неосветените дворове“ пътепис, но той е и доближаване до чистата белетристика. По някаква причина, вероятно ознаменуваща нерушимата дружба, Радичков прекарва известно време в тундрата и тайгата на Сибир. За него, поданика на умерения климат, сблъсъкът със суровостта и необичайността на бита и културата на обитателите на Севера е най-малкото паметен. И творчески продуктивен. Само един пример – Радичков е потресен, когато разбира, че пасищата на елените се възстановяват чак след 25 години, след като стадата са се хранили там веднъж. В тази среда писателят затвърждава две свои фундаментални разбирания. Едното – човешката героичност е във всекидневието, а не в титаничните жестове. И второто – реалността с безкрайните чудатости трябва да е отправна точка за вторичните белетристични абсурдизми, хрумвания, митологизми.

В обърканите ни времена не бе простено и на този значим писател. Навираха му и ловното съдружие с Т. Живков, и неудачното присъствие в политиката, и обвързаността с чужди фондации. Радичков сигурно се е влияел от обществената жлъч. Защото след 1989 г. той, един от духовните антиподи на Системата, загуби някак своя писателски блясък. Но художникът беше запазил мъдростта си, пронизваща интервюта и изказвания. Мъдростта на художника – всъщност това ни е оставил. Като всеки голям писател.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.