На 20 ноември 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за сряда, 20.11.2019

17 вече са задържаните при акция срещу наркоразпространението в София

Създадоха материал за хидрокостюми срещу ухапвания от акули

България е в топ 3 в ЕС по строителство

Папа Франциск замина за посещение в Тайланд

Чуждите инвестиции нараснаха със 152% Задгранични компании изтеглят капитали от страната

Цената на „Гражданска” нараства до 400% за шофьори с нарушения По-скъпа застраховка за 21 км/ч превишение на скоростта

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 20 ноември 2019

Двама души загинаха, падайки в дупка с вряла вода на пътя в Русия

Застреляха в гръб бургазлия до езерото Вая (обзор) Убитият бил криминално проявен

Украйна ще строи град на Луната

5G мрежата е опасна колкото кафето

Разменяме изложби с Ермитажа 5 години напред Министерство на културата на визита в Москва

Режим на водата в 6 области в страната

Реквием за конете и пегасите Поетесата Кръстина Филипова си отиде малко преди да навърши 93 години

Кръстина Филипова

Първата си книга издава на 65 г. и така – още 17!

“Конете” е най-доброто стихотворение на поетесата Кръстина Филипова, която си отиде на 26.IХ.2019 г., малко преди да навърши 93 години. Може да бъде написано от човек, достигнал (не само възрастово) до часа на своята равносметка. Но то е и обобщение – метафора за човешкия живот, печална, сходно-обща. Бях прочел стихотворението и пожелах да се запозна с поетесата.

Стана във Военния клуб, тогава – около 2000-та година, достъпен за всякакви литературни прояви. Когато ме водеха към възрастната дама, забелязах около главата й светлина – като ореол. Помислих, че е някакъв отблясък от масивните полилеи. Но не беше. Не изчезваше и не се променяше с приближаването ми. Никой друг от купчината хора не показваше признаци да е забелязал нещо подобно. Ореолът изчезна след първите мигове на запознанството. Вече знаех, че е избрана. Не ще убеждавам да ми се вярва, но и няма как да бъда разубеден в преживяното. За допускането на някого до необяснимото самата Кристина имаше израз: дадено ни/ми е.

На всички нас ни е дадено да познаваме само есента на нейното творчество. Не знаем нищо за пролетта и лятото му. И не ще узнаем, защото не са се състояли. Повече подробности затова защо и как можете да намерите в автобиографичната й книга “Светлооките мъже”. При всичкото ми уважение към големи български писатели, които тръбяха, че преди 1989 г. нямало нищо неиздадено в писателските чекмеджета, нямаше как да не възразя. Написал съм го – да, но имаше хора в чекмеджета. Пречката за Кръстина Филипова е произходът й, който я ограничава и в образованието, и във всичко произлизащо от това. Чекмеджето й е скроено и от обществената враждебност, и от неминуемите собствени страхове и ограничения, и от сковаващите внушавани представи за недостижимо величие на утвърдени писатели. Няма как всяко общество да не носи отговорност за своите таланти. Талантът е крехка работа – може да си остане като семе, да се пречупи като стъбло, до израсне нависоко, но хилаво. Кръстининият се оказа с дълга вегетация – изкласява след 1989 г. Първата си книга издава на 65 години. До такава възраст повечето големи български поети не доживяват. След нея живите трудно раздухват поетичната си жарава. Няма как при такава равносметка да не се попитаме – какво щеше да направи в доказано продуктивната за поезия възраст Кръстина Филипова при даден й шанс и подкрепа.

Хубавото е, че тя не питаше и не проклинаше цяла вселена за несъстоялото се. Искаше да създава, като приемаше дълголетието като задължаващ я дар. Нейният реваншизъм за несгодите се изразяваше в сътворяване. Малцина го умеят това. Поради което мнозина, живели в много по-уютни чекмеджета, се втурнаха да мъстят, да заемат постове, да се бият в гърдите. Та превърнаха талантеца си в пътен лист към запазени придобивки и в индулгенции. Станаха това, срещу което безгласно роптаеха. Легион е тяхното име, а за достойните дойде ново страдание. Отличаващо се от предишното по възможността да ругаеш на глас. Което не е кой знае какъв дар във време на оглушали за нормалното и ценното уши и на оглушало общество. Глухо и за недостижимото достойнство на хора като нея.

Кръстина прощаваше на съгрешилите. Но две неща не приемаше и трудно прощаваше – предателството на най-близките и пренебрежителното мълчание около творчеството й. Свидетел съм на най-разнообразни форми на невлизащите в схемата “права на човека” престъпления. И зная какво беше болката й и мъчителното произнасяне на реторичния въпрос: Защо?

“Мъдрият” отговор е: така й е било писано. По дяволите “мъдростта” на роба в нас. Независимо от всичко й бе писано да издаде 18 книги: поезия, сборници с разкази, автобиография, детски книги. На комай половината бях редактор. Назначен от нея, както се шегувах. Ала всъщност – естествен резултат от взаимоотношенията ни. Изборът за нея значеше да се вслушва в мнението ми. Но в голяма част от случаите знаеше, че в посоченото място нещо не достига и трябва да се промени. Правеше го не винаги както аз й предлагах, но винаги така, че трябваше да се съглася. Просто знаеше, че постиженията са следствие на работа и на критично недоволство от себе си.

Без пролет и лято тя стигна до зима в творчеството си. Наричам така застигналата я слепота в последните й години. Не пълна, но достатъчна да не може да чете и да пише. Но тя пишеше, много по-трудно – проза, а трудно – поезия. Имаше великолепна памет, особено за своите стихове. И диктуваше на близките си сътвореното. По такъв начин написа последната си книга. А не се отказваше да има и още. Невъзможните, но все пак желани.

Пиша реквием. И в него няма място за представяне на творчеството й. Но зная, че в него има стихотворения и разкази, достойни за представителни антологии. И съм спокоен, че съм улучил адресата. На тъжната загуба и на задължението да й предоставим мястото в литературата. Нейното място.

 

Самуиловите войници*

“Ослепените войници на Самуил”, Емил Холарек (1867-1919).

Век десети. Със своята
жестокост незабравен.
Войниците на Самуил
в разбъркани редици и ритъм бавен
по пътищата на Византия се влачат.
Българоубиецът Василий
издал е заповед да бъдат ослепени,
с железни шишове, до бяло нажежени.
Познават вече мъките на ада.
Повярвали в победните си сили,
те тръгват млади.
И връщат се невиждащи и стари.
Те твои са синове, Българийо.
На сто с избодени очи
един-единствен едноок е.
Без очите чувстват се смалени.
Вървят и мъкнат непосилния си кръст.
Неосъзнали духовния си ръст,
те не виждат колко са високи.
Нито знаят, че от съдбата им е
отредено да са вечни.
За тях все още си мечта далечна.
Всеки сложил е ръка на друго рамо –
дано получи мъничка подкрепа.
И мислят само дали ще смогнат
с бавните си стъпки да докретат.
Макар и уморени,
продължават да вървят, не спират –
в чужди пътища не искат да умират.
За тебе те очите си са дали.
И се завръщат с най-тежките за носене медали –
две чужди дупки вместо две очи.
Вятър зъл душите им пронизва и фучи.
Тежък е обратният им път
и раните им като вълчици вият.
Те искат в тебе да умрат
и твоята земя да ги покрие.

*Това е последното записано от мене нейно стихотворение. Колебаеше се за заглавието – “Самуиловите войници” или “Обратен път”.

 

Конете

“Уморен кон”, Лезли Хъмфри.

Препускат лъскави жребци из хиподрума,
а с тях и ние – старите коне.
И нито дума, че сме уморени,
нито дума…
Отминем ли препятствие – шептим –
дано и другото поне…
Препятствия – дал Бог преизобилно –
високи летви, динени кори, дебелоочие…
И все се мъчим нещо да надскочим.
Какви сме – победени, победители?
Май все едно е вече за душата,
щом пистите са ни изгризали копитата
и сме изхвърлени встрани, извън чертата.
Сега препускат младите коне, а те –
не знаят още истината груба –
спечелиш ли, печелиш врагове.
Загубиш ли, приятелите губиш.
О, колко истини не знаят още!
Препускат бясно, лудо, денонощно.
Нима ще спреш неукротимите в галопа им?
и с безразличие прегазват ежечасно
онези пъстри, ярки стъкълца.
Но те не знаят даже и това,
че шарките в калейдоскопа ни
ги правят само малките неща.
Наивни, непокорни и прекрасни,
си мислят, че откриват хиподрума
и пистите му алчни и големи.
Печелят шумно.
Губят мълчаливо.
Как всичко до последно се повтаря!
И като нас
ще се завърнат страшно уморени
от безконечните препятствия.
От грубите юзди.
И от самара.
И като нас – от расови коне
ще се превръщат постепенно в кранти стари
и ще подгъват постепенно колене.
Преди да паднат там на хиподрума,
до сетна капка изцедени.
И нито дума, че са победени,
нито дума…

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.